Сам Грийн
Полет 103 (31)

30.

19 ноември

Бейрут

Ахмед провери бомбата.

Току-що беше взел пратката от представителството на „Федерал Експрес“ в Бейрут, след като я бяха докарали с нощния полет от Франкфурт.

В апартамента, който беше наел за няколко дни, внимателно я отвори.

Свали задния капак на монитора. Семтексът беше спретнато напъхан около лъчевата тръба, точно както беше казал Мюлер. Барометричният висотомер беше настроен да задейства детонатора едва при третото издигане над 760 метра, точно както бе поискал Ахмед.

„Никой не може да надмине германската ефикасност“, каза си той с тънка усмивка.

Сега му оставаше единствено да щракне ключето и да се погрижи пратката да бъде качена на подходящия самолет.

Вече знаеше как ще го направи.

До кафенето, където обикновено се срещаше с Хюсеин Гезайри, имаше десетина минути път. Подобно на повечето бейрутски бизнесмени и Гезайри имаше офис, но предпочиташе да провежда срещите си навън на чашка кафе.

Може би, за да не изпуска от очи враговете си, а и за да не го подслушват.

„Което е идеално за мен“, каза си Ахмед.

Облаците се бяха разпръснали и Бейрут беше окъпан в топлите слънчеви лъчи на късната есен. Ахмед крачеше бавно, без да бърза. Беше кацнал късно снощи, след като преди това се качи на влака от Дюселдорф за Франкфурт и успя да си купи билет за полета на „Луфтханза“ до Бейрут в последната минута. Полетите до този град вече не бяха разпродадени до дупка, отбеляза той. Дори германските бизнесмени с техните автомобили, инструменти и химикали вече не горяха от желание да въртят търговия тук.

Не и докато американските заложници пълнеха вестникарските заглавия по света.

— Надявам се, че животът сега се отнася по-добре с теб — каза Ахмед, докато сядаше на масата до Гезайри.

Погледна си часовника и видя, че е подранил. С Гезайри се бяха уговорили да се срещнат в единадесет, а той вече беше тук, макар че бе още без петнадесет. Изглеждаше разтревожен, сякаш току-що е получил лоша новина, но Ахмед не искаше да разпитва.

— Не мога да се оплача — отговори Гезайри.

Обаче имаше такъв вид, сякаш би се оплаквал надълго и широко, стига да получи възможност.

— Имам нещо за теб — каза Ахмед.

Гезайри вдигна очи с такова изражение, сякаш очаква още лоши новини.

Ахмед отвори чантата, която носеше през рамо, и измъкна дебел плик за писма. Плъзна го по масата.

Гезайри изчака да им донесат кафетата и келнерът да влезе в кафенето и чак тогава отвори плика. Очите му светнаха.

Десет хиляди долара!

В безупречни нови банкноти направо от банката.

— За какво? — попита той.

— Искам да свършиш една работа.

— Каква?

В гласа му се прокрадна съмнение. За човек като Гезайри, когато някой има нужда от нещо, то винаги е свързано с неприятности.

— Искам да науча точния маршрут на наркотиците до Съединените щати.

Гезайри отпи от кафето. На лицето му се появи съзаклятническа самоувереност.

— Чантата заминава с полета на „Луфтханза“ от Бейрут за Франкфурт — започна той. — Когато кацнат във Франкфурт, се прехвърля на полет 103 на „Пан Ам“. Никой не я докосва по време на полета. Самолетът излита за Лондон, а след това късно вечерта за Вашингтон. Полетът е нощен и пристига на следващата сутрин на местоназначението си.

— Винаги по един и същи маршрут?

„Трябва да разбера всичко съвсем точно — напомни си Ахмед. — Нищо не бива да се оставя на случайността.“

— Това са редовни полети със сигурни авиокомпании — обясни Гезайри. — Правим този номер всеки ден вече цяла година и винаги е един и същ.

— Когато се слагат наркотиците в дипломатическата чанта, искам да бъде поставено и още нещо.

— Какво?

Ахмед леко се наведе и почука с пръст по плика с парите.

— Това ми дава правото да не отговарям на никакви въпроси.

Гезайри се усмихна.

„Добре, че говоря на език, който разбира“, помисли си Ахмед.

— В Некаш има едно кафене — продължи Гезайри. — Всяка вечер чантата се взима от бюрото на ЦРУ в Бейрут. Шофьорите минават през кафенето. Там наркотиците се слагат в чантата. След това отиват на летището и я предават на охраната. Електронните ключалки са с код, но нашите хора го знаят.

— Аз ще отида в кафенето и вместо наркотиците ще сложа в чантата нещо друго.

— Какво?

Ахмед отново потупа плика с парите.

— Както вече казах, с тези пари си купувам правото да не отговорим на никакви въпроси.

Гезайри стана и прибра плика с парите в джоба си.

— Смятай го за уредено.