Сам Грийн
Полет 103 (28)

27.

18 ноември

Дюселдорф

Мюлер дойде навреме. Караше ново БМВ пета серия със салон, тапициран с черна кожа, и тъмни стъкла. Пътуваха в мълчание, като първо поеха към индустриалните предградия, а после по шосето покрай Рейн в посока Дуисбург. Слязоха от магистралата и се насочиха към малкото градче Билкарт.

Макар и заспало провинциално градче, отбеляза Ахмед, то се радваше на най-поддържаните ливади, които можеш да намериш някъде по света. Това беше точно онази Германия, която Мюлер и другарите му се бяха опитвали да унищожат през седемдесетте. „Сега сигурно вече е започнал да гласува за Хелмут Кол“, помисли арабинът и се подсмихна.

— Пристигнахме — каза Мюлер малко след като излязоха от градчето, и спря пред някакво хале.

Влязоха. Помещението не беше голямо и беше претъпкано с високотехнологични машини и компютри. Носеше се миризма на още топло желязо и изгорели кабели. Като се изключат машинариите, всичко беше безлично, чисто и функционално.

Нисък мъж с бяла престилка излезе иззад един прецизен струг и загледа Мюлер. Мустаците му бяха редки, лицето слабо и дружелюбно. На темето имаше къса коса, но на тила се спускаше до раменете и му придаваше вид на басист в някоя не твърде разглезена от успехи хевиметъл група.

— Това е Ханс Дитмер — представи го Мюлер. — Той изработи… — Мюлер направи пауза, търсеше подходящата дума, — устройството.

Тримата тръгнаха мълчаливо към малкия кабинет в задната част на работилницата. На бюрото лежаха някакви документи, настолен бележник, полупразна бутилка от диетична кока-кола и персонален компютър с два монитора.

— Единият е за моята работа — обясни Дитмер, — а този — той посочи втория монитор — е за теб.

Ахмед се загледа в устройството. Приличаше на стандартен дванадесетинчов компютърен монитор от онези, които бяха станали привична гледка върху всяко бюро, откакто преди няколко години Ай Би Ем пусна на пазара своя първи персонален компютър. Екранът беше леко издут, а в задната част стърчеше опашката на лъчевата тръба, както и кабелът. На Ахмед му заприлича на най-обикновен дисплей, какъвто можеш да видиш във всяка канцелария.

— Как работи? — попита той и погледна Дитмер.

Мъжът извади малка отвертка от джоба на гърдите си и бързо свали задния капак.

— Ето, виж! — И посочи вътрешността на монитора.

Ахмед надникна. Вътре имаше лъчева тръба и гъмжило от кабели, обгърнати от метална рама, към която беше захваната пластмасовата кутия.

— Използвам малко по-малка лъчева тръба, която произвеждам тук — започна да обяснява Дитмер. — Това освобождава място, като същевременно мониторът продължава да работи, в случай че някой стане прекалено любопитен и го включи.

Ахмед кимна одобрително.

— Около сърцевината на тръбата има триста грама висококачествен „Семтекс“. Сигурен съм, че познаваш това бризантно взривно вещество и знаеш, че е най-подходящото за подобна задача. Това парче е произведено от държавната фабрика „Синтезия“ в град Пардубице в Чешката република, където е изобретен този пластичен взрив. Така че качеството е гарантирано. Може би си чувал, че наименованието му идва от Семтим, както се казва един от кварталите на Пардубице. Сега вече добавят към експлозива маркировка от етилен гликол динитрат, който издава миризма, която скенерите на летищата могат да разпознаят. Обаче нашето парче е произведено преди пет години, когато още не слагаха аромати. И тъй като семтексът има трайност двадесет години, той си е все така качествен, както в деня, когато е произведен. И не мирише, така че дори обучено куче няма да може да го открие. Трябва да е достатъчно, за да направи хубава дупка във фюзелажа на всеки самолет.

— Колко голяма?

— Това количество е достатъчно, за да пробие поне тридесетсантиметрова дупка в обшивката — каза Мюлер. — Ако приемем, че ще попадне в центъра на багажния отсек. А ако се окаже по-близо до някоя от страните, дупката ще е по-голяма.

— Но тридесетина сантиметра са достатъчни — увери го Дитмер. — Дори „Боинг 747“, най-големият пътнически самолет на света, ще бъде опасно дестабилизиран. Предизвиканото от взрива налягане ще започне буквално да го разкъсва на парчета. За броени секунди пилотът ще изгуби контрол. След по-малко от минута самолетът ще започне да пада към земята.

— А как ще я взривим?

— Проблемът с поставянето на бомба в самолет — продължи Дитмер — не е, както често се смята, вмъкването й на борда. Ние можем да поставим „Семтекс“ в монитор като този, телевизор или касетофон, без да рискуваме кой знае колко, че ще го открият. Проблемът е как да бъде взривен.

— Ако използваш някакво радиоустройство, то неизбежно ще бъде открито от охраната на летището — намеси се Мюлер. — Тогава как ще изпратиш сигнала? В края на краищата нали не искаш ти лично да си на самолета?

Изсмя се, но никой не оцени шегата му.

— Би могъл да използваш хронометър — продължи Дитмер, — но не можеш да разчиташ напълно на самолетните разписания. Ако бомбата избухне на летището, очакваният резултат няма да се получи.

— Затова монтирахме барометричен висотомер — намеси се отново Мюлер. Дитмер посочи с отвертката малък датчик за налягане, закрепен към детонатора, и четири тънки като молив батерийки в кутията на монитора.

— Барометричният висотомер има малка вакуумна камера — започна той. — Щом налягането падне до 950 милибара, се задейства това ключе. — Той отново използва отвертката за показалка. — То задейства хронометър, нагласен за четиридесет минути. Налягането ще спадне до 950 чак когато самолетът се издигне на около 800 метра, тоест шест или седем минути след отделянето от пистата. Бомбата ще избухне четиридесет минути след това, тоест когато самолетът вече е набрал пълна височина и скорост.

— Случва ли се понякога да не проработи? — попита Ахмед.

— Изпробвахме го над десет пъти, естествено, без семтекса, като го слагахме в барометрична камера — отговори Дитмер. — Работи безотказно. Трябва само да го включиш, като натиснеш това ключе.

Ахмед повтори упражнението три пъти, докато не се увери напълно, че знае как да включи и изключи устройството.

— Можеш съвсем спокойно да си го пренесеш в Бейрут — обади се Мюлер. — Ако не е активирано, устройството няма начин да избухне. Освен това не може да бъде открито лесно от летищните власти.

— Благодаря — каза Ахмед и стисна ръката на Мюлер. — Повече няма да чуеш за мен.

— Защо не? — усмихна се германецът.

— Защото след тази задача ще е прекалено опасно да работя отново.