Сам Грийн
Полет 103 (26)

25.

17 ноември

Бейрут

Бен сложи трите кафета на масата.

Беше нервен и нямаше нищо против да си го признае.

Защото нямаше ни най-малка представа как ще реагират другите. Не можеше да се каже, че апартаментът, който ЦРУ им беше предоставило, е луксозен. Състоеше се от хол, три спални, обща баня и малка кухня. Бяха си направили по нещо за закуска и се събраха малко след седем сутринта, за да сравнят бележките си за вчерашната си работа. „Познавам тези момчета от три години — напомни си Бен. — Може би не бих им поверил живота си, но им имам доверие за всичко останало.“

Трябваше да им каже какво бе научил вчера следобед. Скот вече излагаше онова, което беше открил. Беше говорил с Масуд Ареби цели три часа, но не можеше да каже дали либиецът знае нещо повече от онова, което знаеха всички.

Хамас имали финансови затруднения. През последните три месеца се опитали да измъкнат повече пари от иранците, но без успех. Рекетът им на търговците срещу защита вече не бил толкова доходоносен, а организираната престъпност сред палестинските общности в Западна Европа, която ръководели, не успявала да реализира такива печалби, че да запълни дупката. Според Ареби за Хамас бил по-важен откупът, отколкото всичко останало, но нямал представа къде държат заложниците или кой от Хамас е организирал отвличането им.

— Ако има изтичане на информация — добави Скот, — то със сигурност няма да е от либийците. Те знаят по-малко и от нас и аз смятам, че въобще не ги е грижа.

Джим не можеше да се похвали с по-голям напредък. Беше прекарал деня на доковете и бе успял да подкупи неколцина от отговорниците за пристанищната сигурност, за да поговорят с него. Ако в района на пристанището бе имало някакви подозрителни действия, те би трябвало да знаят.

— Нищо не излезе — обобщи Джим. — Разговарях с петима юнаци, но със същия успех бих могъл да ида за риба. Никой нищо не бил видял, нито чул.

— Не е задължително да са използвали доковете — каза Скот. — Може да са ги закарали някъде на брега, а след това с лодка до някой по-голям съд.

— Така е — съгласи се Джим. — А може да са ги приспали с успокоителни, след това да са ги напъхали в контейнери и да са ги измъкнали по този начин. Не бива да изключваме нито една възможност. Но не мисля, че е станало така. Ако са ги измъкнали в открито море, щяха да се косят приказки и дори хората да не са видели това лично, със сигурност щяха да чуят за станалото.

— Те са в Бейрут — намеси се Бен.

Скот и Джим се вторачиха в него.

Той започна да разказва за срещата си с Хашем Акад. Каза им как са се срещнали и че братовчед му участвал в преместването на заложниците от едно място на друго. Каза, че няма представа дали могат да се доверят на Акад. Поне засега не можеха. Но това беше единственото нещо, наподобяващо следа, на което се бяха натъкнали досега.

— Проблемът е, че иска двеста хиляди — заключи Бен. — Сто за братовчед си и сто за него самия. Освен това нова самоличност и американски паспорт за братовчеда.

— По дяволите! — ядоса се Скот. — Това са много пари.

— Мисля, че Агенцията ще плати — намеси се Джим, — стига този тип да излезе на ниво.

— Но не това е истинският проблем — продължи Бен. — Може да платят, а може и да не го направят. Ако този човек провери и успее да ни каже къде са заложниците, и то така, че да имаме достатъчно време да отидем и да ги измъкнем, преди отново да ги преместят, парите ще се оправдаят.

Млъкна, погледна колегите си и добави:

— Има още нещо.

— Какво? — рязко попита Скот. По тона му Бен усети, че започва да губи търпение.

— Бюрото в Бейрут е забъркано в контрабанда на наркотици за САЩ.

— По дяволите! — изруга Скот.

— Боже мили! — невярващо възклика Джим.

— Акад ме попита дали парите ще дойдат от Вашингтон, или от средствата, които бейрутското бюро изкарва от наркотиците.

— Може да е само клюка — възрази Скот. — В тази част на света се носят най-различни ужасяващи истории за Агенцията.

— Не го разпитвах — отговори Бен. — Той сам заговори за това. Не зная дали е истина, или не. Обаче видях, че говори искрено, и си помислих, че е истина.

— Откъде може да знае? — попита Скот.

— Вероятно купуват наркотиците тук, в Бейрут — обади се Джим. — Ако го правят, човек като Акад няма как да не научи.

— И как ги изпращат в Щатите? — попита Скот.

— С дипломатическата поща — обясни Бен. — Поне така се говори.

Изпи си кафето, стана и отиде в кухнята. Наля си портокалов сок от кутията в хладилника, върна се и попита:

— Въпросът е ние какво да правим?

— Изпратени сме тук, за да намерим заложниците — напомни му Скот.

— Обаче може би сме открили нещо много по-важно.

— От четири невинни живота? — озъби се Скот. В гласа му се долавяше гняв. — Лично аз не виждам какво може да е по-важно от тях.

— По дяволите, та ние говорим за контрабанда на наркотици за САЩ с помощта на ЦРУ — обади се Джим. — Това е много сериозно нещо.

— Е, и какво предлагаш да направим? — попита Скот.

— Смятам да продължим разследването — каза Бен. — Ще попитаме Агенцията дали ще се съгласи да плати на Акад. — Обмисли внимателно следващото си изречение. — Междувременно нека се помъчим да научим повече за тази история с наркотиците. Може да са само слухове. Но може и да не са. Трябва да разберем истината.