Сам Грийн
Полет 103 (25)

24.

17 ноември

Лондон

Сам винаги беше обичал библиотеките. Наслаждаваше се на спокойствието, тишината и учтивостта на библиотекарите, както и на факта, че никой никога не повишава тон. Освен това му харесваше усещането, че е заобиколен отвсякъде с информация. Може би, казваше си понякога, човек само трябва да се отпусне и да й позволи да нахлуе в него. Така след време хората ще научават отговорите на всички въпроси.

Завъртя копчето, за да прелисти напред страницата на „Бостън Хералд“.

Заедно с Орла седяха в библиотеката на американското посолство в Лондон. Бяха се възползвали от възможността да прегледат микрофишираните големи американски ежедневници. На Сам това му се струваше най-естественото начало. Бостън беше католически град, един от бастионите на Ватикана в Съединените щати, и човек можеше да е сигурен, че градският вестник ще пише най-подробно за ставащото в епархията.

Включително за финансовите й проблеми.

— И какво точно търсим? — попита Орла.

— Нещо свързано с финансите на църквата — обясни Сам. — Всичко, в което става дума за скъпи неща.

Орла посочи статия от миналата година, в която се разказваше как църквата спонсорира ново училище.

— Тук става дума за харчене на пари — поклати глава Сам, — а нас ни интересува как ги печелят.

— Може би от десятъка — подхвърли Орла. — Така е в Ирландия. Трябва да даваш десет процента от приходите си на църквата. Разбира се, повечето хора не дават толкова. Но има много, които дават, и така малко по малко се натрупват доста парици.

— Друго?

— Освен това много хора им завещават пари. В Ирландия това е ежедневие. Някой умре и голямо парче от имота му отива за църквата. Наследниците направо се побъркват.

— Може би същото става и в Бостън.

Сам прегледа вестника. Провери в религиозния раздел, прехвърли некролозите. По принцип четеше бързо, но шрифтът на микрофиша беше ситен и въпреки помощта на лупата, с която беше оборудван четецът, очите бързо се уморяваха. Повечето некролози бяха на национално известни личности, както и на местни политици. Бостън беше богат град от вече две столетия, заемаше второ място след Ню Йорк като финансов център и беше пълен с богати семейства. Сам беше сигурен, че ще открие онова, което търси.

— Виж — каза Орла и посочи екрана.

Сам се зачете в некролога. Той отбелязваше смъртта на Чарлз Стюарт, основател на фирмата „Стюарт, Робъртсън, взаимен фонд“, която в момента на неговата смърт управлявала вложения на стойност над 10 милиарда долара. Сам се наведе към врата на Орла — виждаше как гърдите й се движат, докато дишаше — и се зачете в текста. Ръката му лежеше на мекото й рамо. Тя го погледна и се усмихна. Той прескочи описанието на участието на Стюарт във Втората световна, началото на банковата му кариера, как е основал взаимния фонд в началото на 1950-те години и как е натрупал богатството си.

— Ето — каза накрая.

Орла довърши изречението, като го прочете на глас:

— Господин Стюарт завеща имуществото си на своите две деца Джеймс и Вивиан и на местната епархия.

— На коя църква?

Орла посочи с пръст.

— Тук пише, че е католик.

— Запиши си името му.

Сам продължи да преглежда своя микрофиш. Когато си погледна часовника, видя, че минава четири. Бяха прекарали тук вече час. Мина още толкова време, преди да попадне на още нещо интересно.

— Ето — каза и смушка Орла.

Сега той й прочете подробностите. Кени Райли създал строителна фирма и я направил водеща в областта на пътното строителство в петте североизточни щата. Строял също така жилища и делови сгради. В деня, когато умира, състоянието му се изчислява на 60 милиона долара.

— Според статията половината е завещал на благотворителни организации, а другата половина на църквата. Отново католическата.

— Записах — каза Орла.

В седем вечерта бяха прегледали некролозите, публикувани през последните пет години, и събраха общо четири имена. В добавка на Стюарт и Райли изкопаха имената и на Карл Цайс и Тони Берзани. И те бяха натрупали значителни състояния. Единият в областта на недвижимите имоти, а другият с една от първите компютърни компании, по-късно погълната от Ай Би Ем. Цайс беше разделил своето между децата си и църквата, докато Берзани беше завещал всичките си пари на местната епархия.

Сам предложи на Орла да си вървят, защото библиотеката вече затваряше. Влязоха в сладкарницата от другата страна на улицата и той поръча кафета. Инстинктивно усещаше, че са попаднали на следа. Чувстваше го в стомаха си.

Но какво?

— Те получават всички тези пари, оставени им от богатите — каза Орла. — Според тези завещания цели състояния се наливат в касите им, а твърдят, че са фалирали.

— Крият ги, естествено.

— Добре, а сега?

Сам поклати глава.

— Хората им завещават нари, но по някаква причина те не се появяват в епархийските сметки.

— Може би превеждат парите в Европа? — подхвърли Орла.

— Прекалено просто е — възрази Сам. — Всеки адвокат би могъл да издейства запор на банковите им сметки. Ако съдията подкрепи това искане, ще трябва да ги отворят и тогава документите ще покажат, че са превеждали парите в чужбина.

— Тогава…

Орла замълча — идеите й се бяха изчерпали.

— Какво ще правим сега?

— Отиди на Хийтроу и ни запази места в следващия полет за Бостън — нареди Сам. — Аз ще заключа магазина както трябва и ще опаковам малко багаж за двама ни.

— За Бостън? Сега? Веднага?

— Нали каза, че искаш да разгадаеш тази загадка — отговори Сам.