Сам Грийн
Полет 103 (23)

22.

17 ноември

Лондон

Сам гледаше мъжа от другата страна на писалището. Беше висок и елегантен, със син костюм на райе, бяла риза с монограм и златни копчета за ръкавели. Вратовръзката му беше от синя коприна, а черните му обувки швейцарски модел с дебели подметки бяха така лъснати, че можеше да се използват като огледало за бръснене.

Сам и за миг му нямаше вяра.

Едгар Самюълс работеше за американското посолство в Лондон като търговски представител, но Сам беше наясно, че това е само прикритие. В посолството на САЩ в Лондон само трима души имаха значение: самият посланик, началникът на кабинета му и Самюълс, който — макар и да не го пишеше на визитката му — беше най-старшият служител на ЦРУ за цяла Великобритания. От тримата американци Самюълс явно се смяташе за най-важния. И вероятно беше прав.

От ЦРУ никога не биха признали, че шпионират британците. Нали бяха съюзници. Но въпреки това го правеха… Те шпионираха всеки и всичко.

Сам не беше срещал досега този човек, но беше чувал за него и знаеше, че е хитрец. Когато влезе в магазина, Самюълс не се поколеба да го подкани да идат в задната стаичка за разговор на четири очи. Сигурно много добре знаеше кой е. Нямаше смисъл да се опитва да го баламосва.

„Просто чуй какво иска.

И измисли как да се отървеш от него.“

— Чудесен магазин, господин Улфман — каза Самюълс. — Ако не бях толкова зает, щяха да се огледам да купя нещо.

— Наистина, защо не — усмихна се Сам. — Заповядайте пак с госпожа Самюълс.

Самюълс се усмихна, отпи глътка от кафето, което Орла току-що беше направила, и я изчака да излезе и да затвори вратата, преди да заговори отново.

— Бил Хортън ме помоли да мина и да поговоря с вас.

— Заместник-директорът?

Самюълс кимна.

„Яко са загазили, щом заместник-директорът праща човек като Самюълс да се срещне с мен.“

— Може би иска да купи антикварни предмети — каза Сам. — Например писалище с дърворезба или…

Самюълс не се усмихна. Наведе се напред, отпусна ръце на бюрото и погледна Сам право в очите.

— Господин Улфман, знаем кой сте и също така на какво сте способен.

— Например да обзавеждам…

— Господин Улфман, не ми играйте игрички — озъби се Самюълс.

— … или да изхвърлям хора от магазина си.

Самюълс млъкна и заразглежда лицето на Сам, сякаш търсеше някакви признаци на слабост.

— Би било по-добре, ако се опитаме да се разбираме.

Сам кимна. В думите на американеца имаше истина. Бюрото на ЦРУ в Лондон можеше да му причини много неприятности, ако поискат. Засега британците го бяха оставили на мира въпреки миналото му. Знаеха за него, но що се отнасяше до тях, Близкият изток беше много далеч и те нямаха намерение да се тревожат за него.

Но ако американците започнеха да ги притискат, този непукизъм бързо можеше да се изпари. Британските разузнавателни служби не правеха услуги на много хора, но на американците винаги.

— Става дума за заложниците, нали? — попита Сам.

— Казаха ми, че сте умен.

— Иначе защо човек като Хортън би проявил интерес към мен? — попита Сам. — Аз също чета вестници. Американците са възмутени. Пресата надава вой, че трябва да се направи нещо за заложниците, но засега, изглежда, нямате представа къде са. Бюрото на ЦРУ в Бейрут е смешка и всички го знаят. Дори пресата. Не биха могли да намерят играчка в пакет със зрънчо, какво остава за заложниците. Те няма да ви намерят следа. Всъщност има само две организации, които имат представа какво се случва в Ливан. Това са ООП и Мосад.

— За съжаление никоя от тях не ни казва онова, което ни е нужно — каза Самюълс.

Сам се усмихна.

— Може би имате повече шансове да получите прям отговор от ООП. И вероятно това е причината да разговаряте с мен.

— Точно така.

— Но аз не мога да ви помогна.

Втора пауза. Явно, когато Самюълс чуеше нещо, което не му допада, млъкваше и се надяваше, че неловкото мълчание ще накара събеседника му да си промени мнението. „Но не и този път — реши Сам. — Аз вече съм взел решение.“

— Още не сте ме попитали какво искам.

— Ами кажете.

„Не че това ще промени нещо.“

— Пътека към мрежата на Мосад в Бейрут.

— Кой казва, че имаме мрежа?

Самюълс се усмихна.

— Аз. Винаги сме знаели, че Мосад има мрежа от къртици в Бейрут. А дори да не знаехме със сигурност, може да се предположи, че съществува. Една силна и изобретателна организация не би оставила положение като това да загнои, без да го следи отблизо. Значи агентите са там…

Сам знаеше, че това е истина. Той дори беше изпълнил мокра поръчка в града, вкаран в Ливан с лодка, а след това съпроводен по улиците от помощници, които си го предаваха един на друг и така се вписваха в околната среда, че никой не би заподозрял за кого всъщност работят. Израелски агент можеше да бъде изпратен в Бейрут да извърши удар и да бъде изведен само в течение на два часа. Той знаеше имената само на двама агенти. Тяхната самоличност беше строго пазена тайна и имената им се разкриваха само на онези, които наистина се нуждаеха от тази информация. Обаче също така знаеше колко ревниво щеше да брани Мосад тези сведения. Той нямаше намерение да издава тайни, особено на някакъв тип, който просто ей така е влязъл в неговия магазин.

— Проблемът е, че Тел Авив не иска да ни помогне — продължи Самюълс. — Не желаят да го признаят, но ако искат, биха могли да намерят заложниците. А ние се сетихме за онези ваши агенти, които наближават пенсионна възраст. Може би някой от тях би поискал едно солидно допълнение към пенсията, което ще бъде внесено в някоя дискретна офшорна банкова сметка. Предполагам, че знаете някои имена и как да се свържем със съответните хора.

— А аз?

— Господин Улфман, ние бихме могли да ви бъдем полезни. Разбира се, ще има и възнаграждение. Можете сам да определите сумата. Разбира се, в разумни граници. Това би могло да е началото на една делова връзка. Бихме могли добре да работим заедно. — Той се усмихна. — Да речем, че на посолството ще му трябва постоянен приток от антикварни предмети. А ние имаме посолства из целия свят, които също имат нужди…

— Ще звънна тук-там — прекъсна го Сам, — но не мога да обещая нищо.

Самюълс остави визитката си на бюрото.

— Обадете ми се, господин Улфман. Повярвайте ми, няма да съжалявате.

Още докато Самюълс затваряше вратата на магазина, Сам пусна визитката му в най-долното чекмедже на бюрото. Нямаше намерение да се обажда на никого. Мосад го остави на мира, след като се оттегли, и макар никога да не беше ставало дума, той знаеше, че това важи само при определени условия. Никога да не им се бърка в работата, никога да не звъни на стари колеги и да не търгува с връзките си от едно време. Правилата бяха прости и Сам нямаше намерение да ги нарушава…

— И откъде ще започнем? — попита Орла.

— Откъдето се започва всяко разследване — отговори Сам и погледна визитката, която лежеше във все още отвореното чекмедже. След няколко дни щеше да се обади на Самюълс и да му каже, че е оставил съобщения на неколцина души и чака да му се обадят. Това щеше да е достатъчно да го успокои и да му попречи да причини някакви неприятности. Дотогава, както беше обещал снощи на Орла, щеше да й помага в издирването на ватиканските пари. Това беше дума, която имаше намерение да удържи.

— От задаването на правилните въпроси?

— Точно така — усмихна се Сам.

Вратата на задното помещение беше отворена, така че да могат да държат под око евентуалните клиенти. Тази сутрин Орла беше организирала прибирането на Линке от летището и той беше доставен веднага в хедж фонда на Марчиони. Парите вече бяха на сигурно място в банката и Сам беше написал на Орла чек за нейния дял от печалбата. „Заслужи си го — помисли си, докато подписваше чека. — Може би е дошло време и аз да заслужа дела си.“

— И първият е къде са скрили парите — усмихна се Орла.

Сам поклати глава.

— Коя е банката им?

— Знаем коя е банката им. Ватиканът си има своя собствена банка.

— Зная. Иституто пер ле опере ди релиджионе — каза Орла. — В превод: Институция за религиозна дейност. Може да звучи като благотворителна организация, но всъщност е частната банка на Ватикана. Банковият код е 10PRVAVX, ако случайно ти дойде наум да им преведеш малко пари. Собственост е на Ватикана, но се управлява от професионален банкер, който се отчита пред комитет от кардинали. Банката води началото си от първата папска държава още отпреди обединението на Италия. Също така е била набъркана в безброй скандали. Мнозина смятат, че доста от златото, което нацистите са награбили из Европа, е попаднало в трезорите на Ватиканската банка в замяна на осигуряването на сигурни пътища за бягството на нацистките лидери от Европа в края на войната.

— И твърдят, че са фалирали?

Орла поклати глава.

— Казват, че банката на Ватикана не може да бъде държана отговорна за граждански случай в Съединените щати. Американската църква твърди, че е фалирала.

— Това са пълни глупости — подхвърли Сам. — Най-голямата организирана църква в най-богатата страна на света. Можем да сме сигурни, че имат достатъчно пари.

— Но трябва да го докажа. Как?

— Както вече казах, като задаваш правилните въпроси.

Орла го изгледа учудено.

— Тоест да попитам къде ги крият?

Сам поклати глава.

— Правилният въпрос е откъде ги получават. Намери извора на една река и ще разбереш къде отива. С парите е съвсем същото. Разбери откъде идват и съвсем скоро ще научиш къде са.