Сам Грийн
Полет 103 (19)

18.

14 ноември

Лондон

— И така, къде е този Линке? — попита Сам.

Орла се усмихна, после хвърли поглед към часовника. Наближаваше шест. Работното време бе до шест и тридесет, но Сам никога не затваряше, ако имаше клиент и дори ако някой вървеше по улицата и надничаше във витрините на антикварните магазини. Ако трябваше да свърши някоя работа в задната стаичка, оставяше лампите светнати и вратата отворена, в случай че някой мине. Но не и тази вечер. Валеше силно и ако се съдеше по вида на черните облаци, които се носеха над Темза, времето нямаше скоро да се оправи.

— Ще ти разкажа на по чаша бира — отговори тя.

Сам кимна.

— Дай ми пет минути.

„Ориндж Бруъри“ беше точно срещу магазина. Типичен лондонски пъб с дървена ламперия, приличен асортимент бира и нелоша кухня. Сам беше ходил там безброй пъти през годините, откакто живееше на Пимлико роуд. Вече не бяха останали много от старите пъбове толкова близо до Челси. Повечето бяха превърнати в коктейлбарове и ресторанти. „Трябва да оказваме подкрепа на малкото, които оцеляха“, казваше Сам.

Докато той заключи магазина, Орла вече се беше настанила в едно тихо ъгълче, а пред нея имаше две халби „Гинес“.

— И двете ли са за теб?

Тя поклати глава и плъзна едната към него.

Сам не обичаше много-много тази бира. Беше прекалено гъста и кисела за неговия вкус. Отпи една-две глътки и реши, че може да я изпие, преди да си поръча нещо друго.

— Е… — подхвана той и погледна Орла.

Тя избърса малко от гъстата пяна, която беше полепнала по червените й устни, пресегна се и докосна ръката на Сам за частица от секундата по-дълго, отколкото беше нужно.

— Както вероятно знаеш, Линке е един от участниците в световното изложение през 1904 в Сейнт Луис.

— Вероятно съм знаел — отговори Сам с усмивка, — но напоследък е изфирясало от главата ми.

— За него това е било голяма работа — продължи Орла. — Световното изложение било огромно, една от най-големите прояви от този вид, организирани дотогава. Песента „Срещни ме в Сейнт Луис“ е написана специално по този случай. Мисля, че и първата фунийка сладолед е продадена там. Във всеки случай добра възможност за човек, който като Линке се е надявал да пробие на американския пазар. Той закарва цялата си производствена палитра — бюра, шкафове, изобщо цялата мебелировка, която произвежда, за да я изложи на своя щанд.

— Много интересно…

— По-интересното е, че две неща са откраднати — усмихна се Орла. — През 1908 за серия кражби с взлом от панаира е осъден някой си Мартин Уд. Умира в затвора. Не можах да се добера до точната дата, но е някъде в средата на трийсетте. Обаче неговата внучка все още живее в старата му къща. Обадих й се и тя ми разказа, че имат много хубав шкаф, семейна собственост от десетилетия. Поговорихме си известно време и от описанието й не може да има съмнение, че е на Линке. Украсен е с богата дърворезба, изработен е от полирано дърво и има златни инкрустации.

— Може да е дело на много други — каза Сам. — Може би дори на някой неизвестен американец.

— Има две фигури в гръцки стил — възрази Орла.

— По това време много хора са използвали подобна украса.

— Със златни инкрустации?

— Да. Но пък Линке много е обичал класическите мотиви. Те са били неговата запазена марка.

— Точно затова мисля, че е на Линке. Че е едното от двете откраднати неща.

Сам трябваше да признае, че Орла има основание.

А и някой неизвестен американски мебелист едва ли щеше да използва златни инкрустации. Това щеше да му се стори прекалено скъпо.

Обаче нямаше начин да е открила истински Линке.

Беше твърде невероятно.

— Дали ще се навие да го продаде?

— Вече я попитах — отговори Орла. — Споменах 25000 долара в брой.

— 25000 за работа на Линке? Това е пладнешки грабеж.

— Шкафът вече е бил откраднат веднъж.

— Ако е истински, как смяташ, колко ли ще плати Марчиони за него?

— Поне 100000 — отговори Орла. — Паунда.

Допи бирата си и довърши:

— Вече съм запазила билет, защото предположих, че ще искаш да отида да го взема.