Сам Грийн
Полет 103 (16)

15.

14 ноември

Лондон

На Сам му се стори, че Майкъл Боаз не е остарял и с един ден. Бяха минали няколко години, откакто не го беше виждал, но преди това прекараха заедно пет години в един екип за мокри поръчки, който преследваше най-търсените палестински терористи. Отстраняваха ги един по един.

Трима от членовете на екипа бяха умрели, Сам напусна Мосад и само Майкъл беше останал на служба. До този момент.

— Чуй сега този — каза Майкъл, докато гледаше седналия от другата страна на бюрото Сам. — Президентът Буш вика шефа на ЦРУ и пита: А бе как става така, че евреите знаят всичко преди нас? — Шефът на ЦРУ отговаря: Евреите имат един израз: Vus titzuch? — По дяволите, какво значи това? — Господин президент, това горе-долу означава „какво става?“. Просто се питат едни други и затова знаят всичко. — Президентът решава да се дегизира и да провери дали е вярно. Преоблича се като ортодоксален евреин с черна шапка, брада, дълго черно палто и тайно излита в необозначен самолет за Ню Йорк. Там се качва на цивилна кола и слиза в най-еврейския квартал в Бруклин. Скоро се появява дребен възрастен човек, едва тътри крака. Президентът се приближава към него и прошепва: Vus titzuch? — Както винаги, преди да стигне до кулминацията, Майкъл направи пауза. — И старецът му отвръща шепнешком: Буш е в Бруклин.

Сам се засмя.

„Всички имахме различни начини за справяне с напрежението, докато работехме в Мосад — помисли си. — Някои пиеха, други тичаха след жени, а аз бях обсебен от магазин за антики, който първоначално беше замислен като прикритие, и трудно връзвах двата края, което си е така и досега. Всичко това беше начин за скриване на онова, с което всеки ден си изкарвахме хляба.“

А Майкъл разказваше вицове с непоколебимата решителност на седемгодишен.

„Изглежда, му е помогнало“, заключи Сам.

— Напуснах — заяви неочаквано Майкъл.

Сам не каза нищо. Обаждането беше като гръм от ясно небе. Майкъл звънна, каза, че минава през Лондон, и предложи да мине за по кафе. Разбира се, покани го Сам. Магазинът си е на старото място. Ела веднага, щом можеш.

— Мосад?

„Първо в магазина ми се появява това момиче, Орла. После Майкъл, като призрак от миналото. Възможно ли е да са свързани по някакъв начин — запита се Сам. — Има ли нещо, което не схващам?“

Отблъсна тази мисъл.

Беше обучен да подозира всички, но не и Майкъл. Не. Той му беше близък като брат.

— Преди половин година — каза Майкъл.

— Защо? — не се стърпя Сам.

Но щом зададе въпроса, разбра отговора. Има си определено количество месо, което един човек може да метне в месомелачката. „Ние убиваме тях, те убиват нас, после ние пак тях. Това продължава до безкрай и изглежда, никой не може да промени нищо. Може би убиването на поредния терорист ще донесе промяна, но след известно време преставаш да го вярваш.“

— Дойде ми до гуша — каза Майкъл небрежно. — След като изпълнихме мисията си, престанаха да ме ценят. В Мосад е така. Смятат, че имаш най-много пет-шест добри години, и щом ги изразходваш, те захвърлят. Задачите започнаха да стават все по-незначителни. Ако бях останал още малко, щяха да ми възлагат ремонта на климатиците.

— И какво правиш сега?

— Същото като всички — обясни Майкъл. — Работя на свободна практика.

Сам знаеше всичко това много добре. Беше минал по същия път: беше се заемал с трудни разследвания, които от време на време ставаха достъпни за малкия брой бивши агенти на Мосад, минали на свободна практика. Така се забърка в мистерията с Макс Робъртсън. След това беше поел още няколко разследвания, но нито едно от тях нямаше същото експлозивно въздействие. Истината беше, че не можеше да се надява да изкарва достатъчно пари от търговията с антики, за да издържа себе си и семейството си в Израел. Във всеки случай все още не. Въпреки това се държеше колкото може повече настрана от този свят. Там се плащаше добре, но за това си имаше уважителна причина. Клиентите очакваха да рискуваш живота си. А ако започнат да стрелят често-често по теб, все някога един от куршумите ще улучи целта.

— Сам, имам нужда от помощ.

— Каква е задачата?

За част от секундата Майкъл замълча и Сам беше сигурен, че преценява колко да разкрие.

— Изгребваме Съветския съюз. Или по-точно онова, което е останало от него — каза Майкъл. — На пазара излизат петролни кладенци, златни мини, какво ли не. Няма да повярваш какви са размерите.

— Обаче ги продават на руснаци, нали?

— Точно така — съгласи се Майкъл. — Обаче в Русия все още са останали неколцина евреи, въпреки онова, което им причиниха съветските копелета. Работим с неколцина инвеститори от Тел Авив. Те намират парите, а ние подходящите хора в Русия, които да купят петролните кладенци и златните мини. Така всички са доволни.

— Не може да са чак толкова щастливи.

— Защо?

— Ако бяха, нямаше да наемат убийци.

Майкъл се усмихна.

— Сам, ти винаги си бил най-бързият сред нас, затова остана жив толкова време. Работата е корава, няма да го крия. Цялата страна се разпадна и парчетата просто чакат да ги вземат.

— Не ме интересува.

— Това е шансът на живота ти.

Сам се усмихна.

— Ако някой ми беше давал по един паунд за всеки от онези, които ми убягнаха…

Майкъл се изправи. Сам видя разочарованието на лицето му. „Не е имал истинска нужда от мен в екипа — прецени Сам. — Ако парите са толкова добри, колкото ги описва, щеше да има достатъчно кандидати да свършат работата.“ Беше се обадил, защото искаше да има около себе си някоя стара муцуна, човек, с когото да се чувства добре.

— Ако си промениш мнението, звънни ми — каза Майкъл, докато си стискаха ръцете за довиждане.

— Опитвам се да не се забърквам в тази игра.

— Сам, тя е в кръвта ти — каза Майкъл — и никога няма да те остави.

Докато го гледаше как крачи по улицата, Сам се замисли за истината в думите му. Липсваше му приливът на адреналина, това беше вярно. Тайнствеността и предизвикателствата също. Но не изпитваше носталгия по усещането за смъртност, което те следва като сянка в тази игра.

„Антикварите не изкарват много пари — реши Сам, — но много рядко ги убиват.“

 

 

— Мисля, че открих нещо — каза Орла.

— Какво?

— Един Линке — отговори Орла. — Оригинален.

Сам предпазливо кимна. Май търговията с антики все пак не беше толкова скучна.

— Къде?

Тя въздъхна.

— Точно това е проблемът.