Сам Грийн
Полет 103 (15)

14.

13 ноември

Главната квартира на ЦРУ, Лангли

Бил Хортън гледаше документите на писалището си. Бяха три комплекта, разделени по категории. Едните описваха подробно свалянето на иранския „Еърбъс“ и яростната реакция из Близкия изток заради станалото. Другият комплект му предлагаше последните данни по кризата с четиримата взети за заложници в Бейрут американци. Третата купчинка предлагаше обобщение на случващото се в Близкия изток: обичайната сбирка от отвличания, войни, преврати и революции, които характеризираха ежедневието в този затънал в невежество регион.

Отпи глътка вода. Обичаше да чете информациите и често оставаше до късно в работата. Отнасяше друга купчина вкъщи и я преглеждаше, докато вечеряше затоплено в микровълновата фурна парче пица с чаша бренди, преди да си легне. В Агенцията имаше множество началници, които настояваха, че полевата работа е сърцевината на тяхната дейност. И с педантична настоятелност доказваха, че само там, на място, можеш да направиш реалистична оценка на предизвикателствата и възможностите, които предлага всяка ситуация. Те всъщност прекарваха живота си в самолетите и навъртаха повече въздушни мили и от стюардеса на „Юнайтед Еърлайнс“.

Бил Хортън предполагаше, че това се дължи на желанието им да избягат от жените и децата си. Той винаги казваше, че истинската работа се върши тук, в Главната квартира. Именно хората, които четяха документите, хора, пренебрежително наричани от полевите агенти „чантаджии“, осъществяваха големите пробиви. Същността на разузнаването е анализът, а останалото са просто данни. Само ако имаш възможност да преглеждаш всички доклади, идващи от различните краища на света, можеш да започнеш да правиш връзки, да събираш отделните подробности, които позволяват на цялата история да излезе на светло. Полевият агент никога не може да направи това. Той е твърде близо до непосредствените действия. Трябва да се отдръпнеш назад, да направиш оценка на докладите от десетки страни, преди да разплетеш някой заговор, да откриеш тенденция или началото на революция.

А за да направиш това, трябва да изчетеш всички доклади.

Това според Хортън беше единственият начин да си сигурен, че не си пропуснал нещо.

Беше прегледал първо документите за Бейрут. Тримата му агенти вече бяха пристигнали там, но беше твърде рано да очаква от тях някакви резултати. Въпреки че правителството никога не би го признало пред медиите, най-добрият отговор на взимането на заложници е забавянето. Липсата на новини винаги е добра новина. Знаеше от опит, че Хамас ще държи заложниците седмици, месеци и дори година, ако се наложи. Заплахите, че ще бъдат убити, идваха и си отиваха, без да се предприемат някакви действия. През това време медиите щяха да минат на други теми. Така Агенцията щеше да получи простор да диша и действа. Тогава можеха да нанесат удар.

Точно в момента историята още пареше. Вестниците бяха пълни с интервюта от родните места на отвлечените и биографични бележки за тях. Пунктът на ЦРУ в Бейрут получаваше десетки доклади с предположения къде може да ги крият. Това трябваше да се очаква. Хиляди долари се предлагаха на шпиони и информатори, а подобни пари винаги привличаха рояци предприемчиви типове: бизнесмените на терора, които щяха да изпълзят от всяко кафене и сук в Бейрут с твърдението, че знаят нещо. Всички щяха да бъдат грижливо проверени. Ако попаднеш на следата на някой заложник, това неизменно ставаше, защото някой от пазачите или шофьорите решава, че има нужда от парите, които може да изкара, като стане информатор. Но на този етап беше невероятно да се появи истинска следа. Може да минат седмици и дори месеци, преди да направиш пробив. Дотогава заложниците ще трябва да чакат.

Хортън беше по-разтревожен от докладите, които идваха от Иран.

Историята за свалянето на еърбъса беше изчезнала от вестникарските страници. Може би защото вестниците не искаха да се занимават прекалено дълго с нещо, което очевидно беше ужасна грешка в преценката на военноморския флот на САЩ. „Проклети да сте — каза си Хортън, докато преглеждаше последните информации от Техеран. — Ако се е налагало да свалите пътнически самолет, не можахте ли да уцелите някой германски или британски? На хора, които могат да разберат, че понякога стават грешки. Ако има страна на света, която не искаме да остане с впечатление, че е нападната, това е Иран. Обаче на — свалихме един от техните самолети.“

От посолството в Дубай, където се бяха пренесли служителите, след като посолството на Щатите в Техеран беше затворено, бяха изпратили два доклада. Първият описваше засилващите се демонстрации и протести в иранската столица срещу онова, което там се определяше като „непредизвикано американско нападение“. Обичайните екстремисти предизвикваха антиамерикански чувства, но докладът предупреждаваше, че случилото се, изглежда, е разбунило масите. Обикновените иранци се чувстват под обсада, пишеше в него. Те са във война с Ирак, а сега са изправени срещу САЩ и всичките им съюзници по света. Готови са да захапят като притиснато в ъгъла животно. И точно това ги прави опасни.

Вторият доклад описваше реакциите в правителствените кръгове. В него се признаваше, че източниците се скърпени и че това не е пълна картина на настроенията сред управляващия елит в Техеран. Но и този анализ твърдеше същото. В него пишеше, че войната с Ирак е стигнала до задънена улица. Привеждаше се доводът, че въпреки жертвата на хиляди млади хора, иранците не са успели да запазят границата си. Че не разполагат със сили, за да проведат смазваща атака срещу Ирак. Имало някаква вероятност иракчаните да се уморят от ежедневното клане на фронтовата линия, но тя била слаба. Истинската тревога била, че иракчаните ще поканят сирийците, йорданците и може би дори египтяните да сключат регионален съюз за война на арабите срещу персийците. Иранското ръководство смятало, че това може да се случи единствено с американска помощ. Те вече смятали Саддам Хюсеин за американска пионка. Сред управляващата върхушка се чували гласове, че свалянето на самолета е само прелюдия към по-широко вдъхновено от Америка нападение срещу Иран.

„Опасни времена — помисли си Хортън. — Трябва да убедим иранците, че станалото е грешка.“

Но как можеш да разговаряш със страна, която не иска да те слуша?

Имаше и един доклад от човек, известен само като Персийската къртица. Беше най-отдолу на купчинката листове. Къртицата беше толкова секретна, че дори Хортън не знаеше истинското му име. Сигурно беше служител в иранското Министерство на отбраната. Бил завербуван през 1984 г. от Стивън Бери, агент, базиран в Техеран преди свалянето на шаха, и поддържаше връзки със служителите и дипломатите, които бяха преминали от единия режим към следващия, без в задълженията им да настъпят големи промени. Да имаш каквато и да е къртица в иранския режим беше толкова опасно, че само Бери знаеше истинското име на мъжа. Неговите съобщения се съдържаха в един редовно обновяван градинарски бюлетин, който се изпращаше на градинарско сдружение със седалище в Базел, Швейцария, където се дешифрираха. Обаче през 1987 г. Бери беше убит при опит да преведе един източногермански дезертьор през границата със Западна Германия. Той се оказа последният агент на ЦРУ, който умря на тази граница, преди стената да рухне. И сега вече никой не знаеше кой е Къртицата.

Или поне кой твърди, че е.

Повечето запознати със случая отхвърляха Персийската къртица като измама. Плащането, 1000 долара на месец, се извършваше анонимно с помощта на компания — параван на ЦРУ до един братовчед, живеещ в Сантандер, Испания. Малцината в Агенцията, които знаеха за Къртицата, предполагаха, че това е измама от страна на Бери, за да си допълва заплатата. И твърдяха, че вдовицата му продължава да прибира парите. Много от полевите агенти правеха този номер: фабрикуваха лъжливи източници и пренасочваха редовното им заплащане към собствените си банкови сметки. Бери беше един от най-дивите и най-безотговорни полеви агенти, работили за Агенцията, и всъщност бе загинал точно затова. И със сигурност беше способен да организира подобна шмекерия. Повечето хора смятаха, че бюлетините са фалшификати, които някой измисля в Испания за десетина минути, като в замяна получава прилично заплащане. Ако зависеше от тях, плащанията вече да са прекратени.

Но Хортън не мислеше така.

През всички тези години редовно четеше докладите. Те винаги се оказваха необичайно точни.

Не че предсказваха събитията. Според него Къртицата беше служител на средно или на по-високо равнище. Не беше във върховете на управлението, но беше достатъчно близо, за да дочува разговори и клюки. В докладите му имаше доста излишни неща, но ако ги преровиш внимателно, можеше да откриеш необработен диамант.

Като днес.

„Носят се слухове, че в отговор на свалянето на иранския самолет ще бъде организирано свалянето на американски самолет без оглед на броя на убитите — пишеше непознатият. — Плановете вече са изготвени.“

Хортън спря да чете и отпи още една глътка студена вода.

Американски пътнически самолет?

За миг се запита дали това е наистина възможно.

През последните няколко години сигурността на гражданските полети беше значително подобрена. Летищата бяха оборудвани със скенери и пазачи. Самоличността на пътниците се проверяваше два пъти, преди да бъдат допуснати на борда на самолета. Смяташе се, че сега самолетите са неуязвими.

Обаче има един урок, който всеки научава още в началото на разузнаваческия занаят.

Нищо не е сто процента сигурно.

Хортън посегна за бележника си и написа с нечетливия си почерк:

„Всички полеви агенти по света да бъдат вдигнати по тревога и да следят за възможна атака срещу американски пътнически самолет.“

В края на краищата Къртицата и преди се беше оказвал прав. Нищо чудно и този път да не грешеше.