Сам Грийн
Полет 103 (14)

13.

13 ноември

Дамаск, Сирия

Пазарът Сук ал Хамидие се извиваше през плетеница от улици близо до голямата джамия на Омаядите и до южните стени на стария град. Високите метални сводове позволяваха само тесни снопове светлина да проникват към сергиите и проходите, светлина достатъчна да видиш какво купуваш, но не и да те опалят яростните лъчи на обедното слънце.

Мехрак винаги беше обичал суковете. Те бяха територия по негов вкус. Това бяха пазари, а той процъфтяваше в такава обстановка. Тук можеш всичко да продадеш, да преговаряш и да се пазариш през целия си живот, да извършваш всякакви предателства и измени. Разбира се, продаваха се и стоки, но както при всеки пазар, действителната валута тук беше информацията: антикварният предмет има стойност само ако е истински, кюлчето злато, ако цялото е от скъпоценния метал, а животното, ако е здраво. Трябва да си наясно какво купуваш, а за това се изискват знания. Точно това беше стоката, с която Мехрак винаги беше търгувал с удоволствие.

Промъкна се през входа и бързо отмина сергиите, на които се продаваха евтини килими, фалшиви арабски саби и безполезни сервизи от калаени чаши. Това бяха боклуци, предназначени за туристите, които нямаше да навлязат повече от няколко метра във вътрешността на сука. А само там, в тъмното сърце на пазара, където само отделни слънчеви лъчи успяваха да проникнат през неразборията от метални сводове и платнища, човек можеше да открие действително важните неща.

Сукът има своя собствена йерархия. Сергията до входа може да изглежда най-изгодната, защото само малцина са готови да обиколят и огледат целия пазар. Обаче от скубането на туристите можеш да изкараш само ограничена сума, защото те не харчат повече от няколкостотин долара. Истинската търговия се върти вътре.

В източния край на пазара бяха търговците на антики, които търгуваха с урни, ръкописи, мечове и реликви, някои отпреди хиляди години. В северния край се намираха търговците на скъпоценности: злато, сребро и диаманти. Това бяха хора, които можеха да определят цената на монета или огърлица само като я погледнат и бяха готови на минутата да ти я платят в брой. Мехрак не пое нито към едните, нито към другите, а закрачи на юг към тясна ивица, задръстена с магазинчета, за които би могло да се каже, че търгуват със „смесени стоки“. Тук човек можеше да намери всичко: от билки и лекарства до оръжия и химикали.

А в неговия случай птици.

Не беше трудно да открие сергията на Ануар. Пеенето на птиците се чуваше отдалече. Сладки нежни звуци, които проникваха през шумотевицата на пазарлъците, виковете и оплакванията подобно на меч, който се забива в гранясало месо. Мехрак беше сигурен, че първите трели, които чу, са на ара — цвъртеше унесено, а после друг папагал започна да се оплаква като възрастна жена.

Спря точно срещу сергията. Сивоперест папагал гледаше надолу към него с лъскавите си малки червени оченца, преценяваше го, сякаш беше нещо за ядене. Това не му пречеше. През целия си живот Мехрак беше обичал птиците. Бяха весели през повечето време и ако едно място не им харесваше, просто отлитаха. Да, това бяха създания по негов вкус.

Не дължаха никому нищо.

И не обичаха да се застояват на едно място.

— Нещо определено ли търсиш? — попита Ануар, след като приключи пазарлъка с един германец, който искаше да си купи папагал. Птицата вече беше затворена в клетка, парите бяха сменили притежателя си, но папагалът яростно кряскаше, докато го отнасяха, сякаш вече знаеше, че се разделя с приятелите си.

— Една хищна птица — отговори Мехрак.

Вече беше репетирал репликите си. Хуеджи му беше дал точни наставления, които трябваше да се следват буква по буква. Кодът беше претрупан, но точно така Сокола беше успял цяло десетилетие да избягва най-добрите разузнавателни служби в света. Би трябвало да е очевидно, че не е от хората, които поемат рискове. Ако му се приискаше да рискува живот, то той винаги беше чужд, а не неговият собствен.

— Може би сокол…

— Не, орел — рибар.

— От Карибите ли?

— Не, рибояд от Тасмания.

— Прелетен ли?

Мехрак си позволи бегла усмивка. Това беше дълъг и предварително скициран разговор, но трябваше да се придържаш точно към очертаните граници, за да докажеш, че ти си човекът, когото очакват. Ако сбъркаш и една дума, на мига ще ти обърнат гръб. Освен това съществуваше и голяма вероятност да ти прережат гърлото още преди да си успял да излезеш от сука. Сокола не би търпял някакъв самозванец да идва да го търси. Не и в този град на шпиони и предатели. Знанието, че животът му зависи от всяка дума в този разговор, го караше да изпитва известно напрежение.

Чувстваше как пулсът му се ускорява с всяка произнесена дума.

— Ха, прелетен! Рибоядите не мигрират.

— Мен ли търсиш?

Гласът дойде от сянката зад сергията — късното следобедно слънце почти не успяваше да проникне в тази част на сука. Мехрак пристъпи напред и почувства как мракът около него се сгъстява и го обгръща като ръкавица. Навсякъде висяха клетки, като плодове по дърво, и се налагаше да ги отмества, докато се провира напред.

Първо видя очите. Малки и корави, надничаха от сумрака като габарити в тъмна нощ.

Сокола.

„Намерих те.“

— Така мисля.

Направи още една крачка напред. Подобно на всяко магазинче в сука, и това на Ануар беше много по-голямо, отколкото изглеждаше отвън. Суковете бяха такива — магазините се простираха назад понякога до двадесет и повече метра. Понякога търговците живееха в помещението, а друг път имаше задно помещение, където съхраняваха предметите, които бяха твърде скъпи, за да бъдат изложени отпред.

Също така от време на време то можеше да е и нечие скривалище.

Ахмед Шабаан запали слаба лампа. Помещението беше три на два и щеше да е претъпкано дори ако в него не бяха наблъскани принадлежностите на търговец на птици: книги, описващи оперението на различните видове, клетки, семенца, филтри за вода и десетина различни вида пръчки за кацане. Ахмед наля две чашки сладко кафе от калаена кана. Подаде едната на Мехрак, а другата стисна здраво с дясната си ръка. Не го пиеше, отбеляза иранецът, но като че ли му доставяше удоволствие да стиска чашката, сякаш черпи сили от нейната топлина.

— Защо искаш да ме видиш?

— Има една работа.

Настъпи тишина, прекъсвана само от караницата между два папагала.

— За иранците?

Мехрак кимна.

— Организирана от ВЕВАК?

— Да.

Човек като Сокола не убеждаваш, нито прилъгваш. Просто няма смисъл. Трябва да му кажеш каква е работата, а след това да го оставиш сам да вземе решение дали ще я поеме, или не.

Мехрак от години следеше неговата кариера. Понякога за нея се появяваше нещо в пресата, но по-често легендите се разпространяваха от ухо на ухо сред хората, които правеха политика с помощта на терора в Близкия изток. Според Мехрак с годините историите за изпълненията на Сокола бяха поукрасени, но все пак той имаше на своя сметка повече успешни терористични акции от всеки друг майстор на този кървав занаят в региона. За три години беше най-издирваният от Мосад човек, а малцина преживяват подобна оценка. Когато поискаше, можеше да потъне обратно в мрака, да изчезне от повърхността на планетата, така че никой да не е сигурен дали е жив, или мъртъв.

Мехрак беше чел някъде, че когато срещнеш човек, на когото си се възхищавал с години, винаги настъпва известно разочарование: човекът се оказва по-дребен или по-обикновен, отколкото си очаквал. Реши, че това не важи за Сокола. Подобно на скала, той излъчваше гранитна твърдост, което говореше за неумолимата му решимост. Не беше висок — най-много метър и седемдесет и пет и вероятно тежеше не повече от седемдесет килограма. Доколкото Мехрак можеше да прецени обаче, това бяха само мускули без нито грам тлъстина. Носът му беше дълъг и прав като кама, а близко разположените му очи бяха засенчени от надвиснало умислено чело.

— Нека отгатна — каза Ахмед, като прехвърли кафената чашка от едната в другата ръка, но все още, без да отпие. — Самолет.

Точно този ум като бръснач спасяваше Сокола през годините, докато толкова други терористи бяха убити или заловени. Той можеше да вижда неща, които другите не можеха.

— Защо мислиш така?

Ахмед вдигна рамене.

— Нали си от ВЕВАК. Американците току-що свалиха едни ирански „Еърбъс“, превозващ стотици невинни. Твърдят, че било нещастен случай. Но не могат да очакват от нас да повярваме на тази поредна лъжа, с която се опитват да омотават нашите народи. Иранците не могат просто да си седят и да оставят това произшествие ненаказано. Какво ни учи Пророкът? „Живот за живот, око за око, ухо за ухо, зъб за зъб…“

Замълча, продължаваше да си играе с чашката кафе.

— Кои сме ние, че да тръгваме срещу думите на Корана? Око за око, значи самолет за самолет.

— Точно така…

— Въпросът е как ще го направите. Ако ВЕВАК смяташе, че разполага с възможностите да извърши операцията, тогава със сигурност вече щеше да се работи по въпроса. Ако имахте къртица на някое летище, която да вмъкне бомба в някой самолет, вече да сте го направили. Обаче тези неща не са лесни. Затова сте се сетили за мен. Прав ли съм?

Мехрак кимна.

— Да, американски самолет. Където и да е по света. Това няма значение. Но трябва да е пътнически и с много хора на борда. Това е желанието на президента.

— И искате аз да го свърша вместо вас.

— Няма кой друг.

Ахмед прие думите не като комплимент, а като просто установяване на факта.

— Но аз се оттеглих.

За миг Мехрак се отчая. „Да не би да съм чул погрешно? — запита се. — Може би Сокола наистина се е оттеглил и сега живее в мир и самота. Значи вече не е на разположение за операции. Ако е така…“ Сърцето му блъскаше, докато обмисляше очертаващите се възможности. Да се върне с празни ръце в Техеран щеше да е пълно унижение. А може би и по-лошо.

Смъртна присъда.

Президентът беше решил, че на всяка цена трябва да бъде свален пътнически самолет.

А Мехрак беше човекът, който трябваше да го осъществи.

— От тероризма — продължи Ахмед и на лицето му започна да се изписва тънка усмивчица, — но не и от бизнеса.

Иранецът също се усмихна. През няколкото секунди между изреченията обмисляше дали няма някой друг, на когото да се възложи работата, и дали да не се опита той лично, ако се наложи. Но не. Сокола беше единственият човек, който можеше да им осигури американски самолет. Може би имаше още някой с подобен опит. И дори може би с неговите умения. Но никой не съчетаваше и двете.

— Ще го направиш?

— Срещу заплащане.

Мехрак направи пауза. Беше упълномощен да предложи до 300000 долара, но би направил грешка, ако започне от тази цифра. В края на краищата бяха в сук. В сук се очаква да се пазариш.

— Президентът ще ти плати 200000 долара — каза той. — В брой или преведени по посочена от теб банкова сметка.

Ахмед най-накрая отпи от кафето.

— Не искам да се пазаря. Кажи ми последната си оферта и ще ти дам отговора си.

— 300000.

— С колко време ще разполагам?

— До Коледа.

За пръв път на Мехрак му се стори, че забелязва по лицето на Сокола проблясък на чувства. Гранитът леко се отмести, докато той осмисляше думите.

— Не ми се дава много време.

— За да е резултатно, отмъщението трябва да е бързо.

— Това усложнява работата — каза Ахмед. — Самолетът… изисква най-щателно планиране.

— Коледа — настоя Мехрак. — Така иска президентът.

— Тогава 400000 — каза Ахмед. — Ще има повече разходи, защото всички ще трябва да работят бързо. — Допи кафето на една глътка. — Обаче работата може да бъде свършена.

Мехрак си позволи още една усмивка. Сокола беше съгласен и само това имаше значение. Може и да излезеше 100000 повече от първоначалните предвиждания, но това нямаше голямо значение. Той можеше да убеди шефовете, че цената е разумна. Всичко, което имаше значение, беше самолетът да падне.

— Лично ще се погрижа за всичко — каза той.

Ахмед взе един лист и му го подаде. На него беше написано наименованието на инженерна фирма в Гент, Белгия.

— Поръчай от тях двадесет и осем прецизни струга. Общата сума на поръчката ще е 400000 долара. Вероятно няма нужда да казвам, че те никога няма да бъдат доставени. Парите ще дойдат при мен, но ти няма защо да знаеш подробностите. Аз работя в пълна тайна. Парите трябва да бъдат преведени още утре, веднага щом банките започнат работа. Повече няма да чуеш за мен, а и ти също не трябва да търсиш връзка с мен, по каквато и да е причина. Един самолет ще катастрофира преди Коледа и това ще е моята част от сделката.

Мехрак стана.

— Мога ли да попитам… как?

— Винаги има начин — отговори Ахмед.

Мехрак беше сигурен, че усети в тона на Сокола отсенки на удоволствие.

— Мислят си, че системите им са съвършени, но те винаги са мислили така — продължи Ахмед. — Обаче истината е, че ежедневно хиляди самолети летят насам-натам между стотици летища. В една толкова широка мрежа винаги ще се намери пробойна, през която един решителен човек може да се промъкне. Някога срещнах един от ИРА в тренировъчните лагери, които имаха в Либия. Та той го изрази по следния начин: „Те трябва да имат късмет през цялото време, а ние само веднъж“. И ние ще имаме… обаче късметът няма да има нищо общо с това.

— И американците ще разберат, че това е отмъщение за нападението им срещу нашия самолет.

Ахмед кимна.

— Ние няма да поемаме отговорност, но ще бъде разгласено.

— Как?

— Не се тревожи. Вече съм се погрижил за всичко. Знаех, че скоро ще се обърнете към мен, така че вече се работи по въпроса.