Сам Грийн
Полет 103 (13)

12.

13 ноември

Лондон

Сам не беше свикнал да вижда магазина отворен толкова рано. Обикновено отваряше към десет, десет и петнадесет. Откакто Елена и децата бяха заминали за Израел, спеше до по-късно. Преди децата го будеха в шест сутринта, но сега можеше да спи до седем или дори осем часа.

Ставаше и излизаше за осем километра крос по Пимлико роуд, после по Челси Бридж и след това из парка Батърси. Прибираше се, закуска, душ — и чак тогава отиваше да събуди магазина. Подобно на покерджиите, търговците на антики също не бяха ранобудни. Пушеха, пиеха и се мамеха един друг. Това бяха греховете, които трябваше да си отспиват. Никой в бизнеса не вдигаше телефона, докато не стане единадесет, а по това време вероятно повечето вече бяха преполовили първото питие за деня. Клиентите им не си даваха труда да дойдат по-рано от обяд. Антикварната търговия беше занаят със свое собствено разписание и се въртеше от обяд до полунощ. Така както Сам виждаше нещата, засега нямаше смисъл да опитва да прави промени.

Обаче, когато тази сутрин дойде, магазинът вече беше отворен.

Имаше дори и клиент.

Мъжът не купуваше нищо. Поне засега. Но изглеждаше заинтересуван…

— Добро ти утро — поздрави го жизнерадостно Орла с пресилен ирландски акцент.

Сам забеляза, че тази сутрин изглежда различно. Може би грим? Не, още не беше стигнала дотам. Позволи си да задържи погледа си върху нея част от секундата по-дълго, преди да го отмести. Беше сменила униформата. Торбестите суичъри и безформените джинси, с които я беше виждал досега, бяха сменени с проста ленена рокля с презрамки, която спираше на няколко сантиметра от коленете й. Беше прибрана в кръста и разкриваше слабата й елегантна фигура в най-добра светлина. Не беше много изрязана, но тъй като сутиенът повдигаше гърдите й, част от кремавобялата цепка между тях се виждаше, украсена с просто златно кръстче, което се спускаше от врата й.

„За кого ли е роклята? Може би за мен?“, запита се Сам. Или беше за мъжа, който разглеждаше антикварните предмети?

— Малко е раничко за търговия, не смяташ ли? — каза той и си погледна часовника. Беше девет и половина. Обикновено изпиваше още една чаша кафе в апартамента над магазина и изчиташе вестника за половин час, преди да слезе долу. Вместо това сега „Интърнешънъл Хералд Трибюн“ и „Файненшъл Таймс“ го чакаха в задното помещение заедно с кана прясно сварено колумбийско кафе плюс кроасан, купен от близката сладкарница.

— Всички мислят така.

— В смисъл?

Орла посочи към улицата и вдигна рамене.

— Всички магазини са затворени. Никой не отваря, докато не стане десет и половина, и дори тогава имат вид, сякаш са наполовина затворени.

— Има си причина за това.

— И тя е?

Сам наля кафе в две чаши, в своето добави мляко, а нейното остави черно.

— По същата причина, поради която няма да намериш кръчми в Мека или млечни барове в Дъблин — отговори той. — Просто няма клиенти.

— А това какво е? — попита Орла и сините й очи се стрелнаха към мъжа, който беше застанал пред богато украсен позлатен по краищата полилей, който висеше от тавана.

— Тип, когото си подмамила от улицата, като си му показала цепката между циците ти — отговори Сам. — Сигурно е тръгнал да си купи електрическа крушка.

Орла отпи глътка от горещото черно кафе, отчупи половината от кроасана, който беше приготвила за Сам, и се обърна.

— Ще видим…

Сам забеляза начина, по който се приближаваше към мъжа. Крачеше бавно, почти небрежно, сякаш просто върви към вратата. За част от секундата се забави и го погледна с полуусмивка на устните. Сам прецени, че мъжът трябва да е на около петдесет. Висок, с пясъчноруса коса, с джинси, син блейзър и хубави черни обувки с дебели подметки. Може би човек от Сити. Или някой от строителните предприемачи, които натрупаха доста пари през осемдесетте години, преди пазарът внезапно да се срине. Какъвто и да беше, имаше вид на човек, който има парици. Човек можеше да определи от начина, по който хората гледаха антиките, дали могат да си ги позволят, или не. А този тип имаше вида на човек, който може да плати всичко, което пожелае.

Сам насочи поглед към пощата на бюрото си. Сред рекламите имаше писмо от Елена, пуснато в Тел Авив. Набързо прочете кратките лаконични редове. Двете деца били добре, свиквали с новото си училище. Новият дом им харесвал. Сприятелили се с деца от блока. След това добавяше, че имат нужда от още пари. Преместването излязло скъпо и трябвало да се купуват още неща за жилището. Сам въздъхна и си помисли, че накрая браковете винаги се превръщат в разговор за пари. Както и да е. Разполагаше с печалбата от сделката с Дамър, която Орла беше организирала като с магическа пръчка.

Изпращането на бюста от Полша вече беше уредено и той щеше да е в ръцете на клиента след два-три дни. Най-късно в края на седмицата. Печалбата щеше да му позволи да изпрати на Елена поне един чек за пет хиляди долара. Достатъчно пари, за да е доволна през следващите няколко седмици.

„Може дори да й хрумне да ми прости.“

Плъзна поглед по вестниците. Първа страница на „Трибюн“ беше заета от новината за взимането на четирима американци за заложници в Бейрут. Снимките им ги показваха в техния стар живот: четири средностатистически граждани със семейства и приятели, които сега се тревожат за тях. Единият подготвял сватбата си, друг очаквал бебе.

Трагична работа.

Това беше проблемът на тази част от света, Сам го знаеше много добре.

Насилие и пак насилие, в безкраен кръг. Статията описваше с подробности исканията на Хамас за освобождаването на заложниците: пускането на затворници от Израел и огромна сума. Цитираше се американското правителство: то правело всичко възможно, за да се осигури безопасността на хората, като същевременно осъждало „този акт на груб и безсмислен тероризъм“. Някои учени глави разсъждаваха, че това представлява нов кръг от засилване на вечното напрежение в Близкия изток. Никой не смяташе, че израелците ще се съгласят да освободят затворниците. Страната отдавна беше взела решение да се съпротивлява на тероризма, независимо от цената в кръв и едва ли точно сега щеше да промени гледната си точка. Дали Съединените щати ще възприемат същото мнение… е, това никой не знаеше.

Сам сгъна вестника и го остави в края на бюрото. Можеше да си представи как неговите колеги от Мосад проучват всяка подробност от тази история. Американците щяха да ги притискат да използват контактите и източниците си в Бейрут, за да им намерят следите на похитителите и скривалището, а хората от разузнаването щяха да преценяват колко да им кажат и колко да запазят за себе си.

Естествено Мосад разполагаше с мрежа от къртици и информатори в Хамас и другите радикални групировки, които действаха от Бейрут. Някой от тях можеше да знае дори точното място, където държат заложниците. Но тези връзки бяха създадени за защита на държавата Израел. Те съществуваха само за извънредни случаи. Можеш да ги използваш веднъж, може би дори два пъти, но не повече. Със сигурност няма да искаш да ги похабиш, за да спасиш живота на четирима американци без значение, независимо колко оживено се отразява тяхното страдание. Номерът беше да убедиш американците, че им помагаш. Да ги захраниш с достатъчно информация, за да си помислят, че си напрегнал всички мускули, за да намериш сънародниците им. Може би дори да им подадеш някои фалшиви следи, така че да изглежда, сякаш полагаш максимални усилия. Докато в същото време запазваш за себе си цялата действителна информация.

„Радвам се, че вече съм извън играта.“

Вдигна очи, защото вниманието му беше привлечено от водения разговор. Орла беше поне цяла педя по-ниска от клиента и едва ли тежеше повече от 45 килограма срещу неговите 80, но изглеждаха някак… равни. Не ставаше въпрос за размери или тегло, разсъждаваше Сам, докато ги гледаше. А за присъствие. Орла пък притежаваше толкова от него, колкото цяла стая, пълна с хора.

— Франсоа Линке? — тъкмо казваше тя. — Разбира се, че съм чувала за него.

— И кой е той?

Мъжът вече се беше представил като Брайън Марчиони. Сам имаше чувството, че е чувал за него. Във „Файненшъл Таймс“ беше прочел статия за новата порода хедж фондове, основани, за да повторят номера с натрупаното от Джордж Сорос богатство, когато английската лира се бореше да остане в механизма на Европейския съюз за обменните курсове. Фондовете бяха започнали да печелят сериозни пари и Брайън Марчиони контролираше най-бързо развиващия се между тях. Бизнесът му беше направо печатница за пари. Не беше за чудене, че изглеждаше така, сякаш може да купи всичко в магазина.

— Твърди се, че е най-великият сред френските майстори на шкафове от Бел епок — отговори Орла. — Роден е в Панкрац, Северна Бохемия, което сега е Чешката република. През 1875 се мести в Париж, където намира работа сред мнозинството германски занаятчии на Рю дьо Фобур Сен Антоан. Получава голям заем от своя тъст и отваря собствена работилница на номер 170. Изделията му са големи и безвкусни, но хората от Викторианската епоха ги харесват. Кайзер Вилхелм II купува един от неговите шкафове. След като Първата световна война съсипва френската икономика, Линке успява да продължи да работи благодарение на поръчки от краля на Египет Фуад и много други. Кралските особи винаги са харесвали работите му, защото са… хм, крещящи. Това е времето, когато е измислен изразът „новобогаташи“, а Линке знае много добре какво искат те. — Погледна Марчиони право в очите. — Едно от неговите творения ще изглежда страхотно във фоайето на вашия хедж фонд — каза остро. — Клиентите много ще му се радват.

— Защото са новобогаташи?

— Не съм го казала.

— Но точно това имахте предвид.

Орла се усмихна, но не отговори.

— Откъде мога да намеря нещо от него? — попита Марчиони.

— Опитайте в „Кристис“, „Сотбис“ и подобни. Те са скъпи, но ако имате парите…

— Това не е проблем.

— Купете си тогава.

— Няма на пазара. Вече питах.

Орла сгъна ръце пред гърдите си.

— Ако ви намеря нещо, колко ще платите?

— Повече, отколкото струва.

— Защо? Може просто да изчакате, докато някоя от аукционните къщи включи нещо в каталога си, а след това да го купите за толкова, колкото струва, а не за повече…

— Аз не обичам да чакам, госпожице… — Той направи пауза.

— Шийни. Орла Шийни. Ако желаете, може да ме наричате Орла…

— Което значи златна жена, освен ако не бъркам.

Още едно проблясваме на ярката усмивка, отбеляза Сам.

— Да, зная.

— Разбира се…

Сам ги наблюдаваше как разговарят, докато дъвчеше останалото парче кроасан. „Те водят борба“, помисли си кисело.

— Орла, щом произведение на Линке се появи на свободния пазар, то може да се окаже много по-скъпо от днес. Така че, ако мога да купя нещо сега, ще спестя пари, нали? Дори ако трябва да платя повече, отколкото струва днес.

— Тогава ще ви намеря.

— Как?

Орла се засмя и отметна глава.

— Ако ви кажа, няма да имате нужда от мен. Не съм ли права?

Марчиони се усмихна и й подаде визитката си.

— Звъннете ми, когато намерите нещо.

Той излезе, а Орла тръгна към задното помещение, за да си долее кафе.

— Е, видя ли? — каза с усмивка. — Истински клиент. Не е влязъл само защото иска да огледа циците ми.

— Обаче ги огледа.

По бузите й плъзна лека червенина, но само за част от секундата лицето й си върна нормалния цвят.

— Ти смяташ, че няма клиенти преди десет, защото така мислят всички антиквари — продължи тя. — Нито един магазин не е отворен, затова никой не идва да купува. Обаче пазарът се променя, градът се разпростира на запад и на изток надолу до Канари Уорф, ако някога успеят да довършат новия бизнес и търговски център на столицата. Ние трябва да сме близко до мястото, където са парите, и днес аз направих първата крачка…

Сам вдигна рамене.

— Трудно можеш да изкараш комисиона при това положение. — Забеляза, че чутото я накара да направи гримаса, сякаш в устата й е попаднало нещо гнусно. — Линке не е като Дамър. Тя прави малки неща, а той големи. Вероятността някъде да има скрито негово произведение е много малка. Не мога да си позволя да ти плащам няколко седмици, за да обикаляш френската провинция в търсене. Ако нещо се появи на пазара, собственикът му вероятно знае, че е скъпо, и ще го даде на някоя от големите аукционни къщи.

Орла се намуси, ъгълчетата на устата и се отпуснаха, погледът й се впи в пода. Сам се запита дали не е прекалено суров към нея.

— Ще намеря — настоя тя. — Само ми дай няколко дни.

— И откъде ще започнеш?

Не беше възможно да скрие недоверието си.

Линке беше толкова рядък, че дори „Сотбис“ продаваха по един-два на десетилетие.

Орла беше добра.

Но не чак толкова.

— Откъдето започвам винаги — отговори тя. — От фактите.