Сам Грийн
Полет 103 (11)

10.

12 ноември

Дамаск, Сирия

Мехрак хвърли поглед през фоайето на хотела. Дамаск твърдеше, че бил най-старият непрекъснато обитаван град на света, но в „Четирите сезона“ нямаше нищо древно. Беше си нахално модерен хотел от известната верига: таваните бяха украсени с безочлива пищност и кристални полилеи, а подовете бяха покрити с дебел луксозен бежов килим. Без да се бави, Мехрак мина през чайната. Никога не се беше чувствал у дома си на места като това. Не му пречеха пътуващите бизнесмени, нито дипломатите, нито опашките от автомобили, карани от шофьори с униформи, които запречваха автомобилната алея.

Причината беше в шпионите.

Той огледа помещението за нещо подозрително. Дори според иранските стандарти Сирия имаше една от най-безмилостните тайни служби на света. Повечето страни имат по една, някои дори две, а Сирия разполагаше с четири.

Първо идваше Дирекцията за политическа сигурност или Идарат ал Амнал Сияси, на която беше възложена задачата да следи и за най-малкия признак на политическа дейност, както и да не изпуска от поглед всеки чужденец, който влиза или излиза от страната. Имаше още и Главна дирекция сигурност или Идарат ал Амн ал Ам, чиято задача беше да държи под около сирийците. Към нея имаше клон, който следеше всички палестински групи в Сирия. Освен това съществуваше и Военното разузнаване или Шубат ал Мукхабарат ал Аскария, на което беше възложено да пълни досиетата на всички старши офицери и задачата да се грижи войниците да са верни на управляващата партия Баас. В него имаше секция, която се занимаваше с предоставянето на подкрепа на турски, ливански и палестински терористични групи.

И накрая Разузнавателната служба на военновъздушните сили или Идарат ал Мукхабарат ал Джавия. Въпреки наименованието си тази идарат нямаше много общо с военновъздушните сили (бе наречена така, защото сирийският президент Асад бил военен летец). Това беше най-страховитата от четирите разузнавателни служби, на която бе възложено да шпионира всички останали шпиони. Сирия беше страна на огледалата, страна, в която всяка служба изпитваше подозрения към останалите. Мехрак понякога се питаше дали в Сирия няма повече шпиони от обикновените хора: може би всички бяха двойни агенти и се шпионираха сами. Това състояние на нещата превръщаше Сирия в страна, където най-малко би желал да работиш като вражески агент. Тук следяха всичко. А никъде не се следеше по-строго, отколкото в големите международни хотели. Нямаше значение дали си гост, или не, а Мехрак беше прекалено предпазлив, за да му мине изобщо през ума да отседне на подобно място. Само фактът, че можеш да си позволиш да си купиш тук питие, означаваше, че поне една от агенциите ще иска да разбере кой си и с какво се занимаваш. А може би и четирите наведнъж.

Нямаше да е нужно да стане кой знае какво, за да го накара да побегне. Един-единствен поглед на седнал сам мъж. Или прекъсването на разговора между двама бизнесмени, докато минава покрай тях. Или жена, която се навежда да вдигне паднало писмо, а после се изправя и поглежда към него. Ако имаше и най-малкото предположение, че някой проявява дори слаб интерес към него, Мехрак щеше веднага да си плюе на петите. Това беше единственият начин да останеш жив в Дамаск. Не се спираш, за да помислиш. И при най-малкото подозрение бягаш.

Ибрахим Хуеджи още не беше дошъл. Мехрак си погледна часовника. Беше малко след три следобед. Кафенето на хотела гледаше към прохладна сенчеста градина с фонтан в центъра. Мехрак внимателно си наля чай и вдигна чашата, използваше я като прикритие пред лицето си. Беше работил и преди с Ибрахим Хуеджи. Дебел потящ се мъж в началото на петдесетте. Ибрахим беше посветил целия си живот на кариера, в която по мнението на Мехрак сирийците единствено ги биваше: благородната професия на дясна ръка и посредник. Организираше представяне на нужното лице и отваряше врати. Какво ставаше, след като вратата се открехне, не го интересуваше. Ако някой знаеше къде човек може да се свърже с Шабаан и дали наистина сега живее в Дамаск, това беше Хуеджи.

— Добре изглеждаш.

Хуеджи беше застанал до него с протегната мазна наглед ръка. Носеше ленен костюм, а челото му беше покрито със ситни капчици пот, макар че навън цареше есенна прохлада. Мехрак — не можеше да разбере как е възможно да не свали с потене поне един килограм през сирийското лято — му отправи бегла усмивка и му предложи чай. Хуеджи го изгълта, посегна към плодовите и шоколадови бисквити на подноса и попита:

— Откога ВЕВАК е добре дошла в Дамаск? — Очите му се присвиха и той заопипва с поглед лицето на Мехрак за някаква реакция.

— Работя на свободна практика.

Хуеджи се изсмя.

— Още по-зле. В Сирия не обичаме чужденците да ни се бъркат в делата, но когато става дума за разузнавателна служба, човек поне знае с какво си има работа. Хората на свободна практика винаги означават неприятности.

Мехрак вдигна рамене. Знаеше, че Хуеджи обича да се преструва на човек с големи връзки. Работеше в Идарат, но дали шпионираше шпионите, или шпионираше шпионите, които шпионираха шпионите, не можеше да се каже. В действителност той също беше на свободна практика — посредничеше за информация и я продаваше на предлагащия най-много пари. За него нямаше голямо значение дали това е неговото собствено правителство, или някой друг.

— Ще съм тук само няколко дни, докато получа онова, което ми трябва.

— И то е?

— Шабаан.

— Сокола?

Мехрак кимна и каза:

— Той е тук, в Дамаск. Има една работа… която ще му е като по мярка.

— Не бихме търпели известен терорист като него. Не и в Дамаск.

Мехрак се огледа за пореден път дали някой не ги наблюдава, след което сниши гласа си до шепот.

— Десет хиляди долара казват, че е тук.

— В брой.

Мехрак кимна. Можеше да надникне в очите на мъжа срещу себе си. По плътта около присвитите му вежди личеше как пресмята печалбата. Вече подготвяше наум списък с покупките: климатик, „Мерцедес“ втора употреба, ваканция в Европа. Отмяташе всички неща, които можеха да му купят няколкото минути работа. Неща, които искаше.

— За едно просто представяне и това е всичко — прошепна Мехрак.

— Почакай тук. — И Хуеджи стана.

Иранецът отново напълни чашата си и вдигна горещия чай до устните си. От другия край на помещението една жена го стрелна с поглед, после отмести очи. Мека шапка с голяма периферия покриваше по-голямата част от лицето й. Привлекателна жена. „Може би е наблюдател“, каза си Мехрак. Знаеше, че във всички хубави хотели всички служби разчитат на жените. Мъжете винаги са по-податливи на погледите им. ВЕВАК правеше същото и всяка седмица пресен улов заговорници и конспиратори поемаше към затворите из страната.

Той отмести очи. „Ще изчакам пет секунди — каза си. — Ако пак погледне към мен, изчезвам.“

Започна да ги отброява. Едно, две, три… обаче към жената се беше присъединил някакъв мъж и тя вече не гледаше към него.

— Отиди в Сук ал Хамидие — каза Хуеджи.

Беше се появил над лявото рамо на Мехрак. За миг иранецът се изненада. Тъй като вниманието му беше отвлечено от жената, не го бе видял да се връща. Ръцете му се разтрепериха, но след секунда той се стегна. „Нервите нещо започват да ми изневеряват“, помисли си.

— Може би… И какво да направя? Кого да търся? — попита той и погледна Хуеджи. Познаваше Сук ал Хамидие — една от най-известните търговски улици в целия Близък изток. Истински лабиринт от лъкатушещи улички, покриващ стотици квадратни метри и подслонил безброй магазинчета и сергии.

— Сергия с екзотични птици, държи я Ануар — отговори Хуеджи. — Ара, какадута, разни африкански пилци и каквото се сетиш.

— И от време на време по някой сокол, а?

— Ако гледаш достатъчно внимателно.

Мехрак извади от джоба на сакото си плик и го подаде на сириеца.

— Пет хиляди.

Хуеджи отвори уста, за да възрази, но Мехрак вдигна ръка и сложи пръст на устните си.

— Утре — каза меко — ще получиш остатъка от парите. Стига да намеря онова, което търся.

— Днес — озъби се Хуеджи.

— Прекалено трудно е — възрази Мехрак.

— Нямаш представа в каква опасност сме само защото признаваме съществуването на Сокола…

„О, имам — помисли си иранецът. — И то много добра представа.

Точно затова не поемам никакви рискове.

И не се доверявам на никого повече, отколкото се налага.“