Сам Грийн
Полет 103 (9)

8.

12 ноември

Лондон

„Ходи из магазина, сякаш работи тук“, помисли Сам. Орла спря до едно писалище и вдигна поглед, за да го погледне. Днес изглеждаше различно. Кожата й беше по-свежа, устните по-червени, а бузите по-гладки, макар да беше сигурен, че не си е сложила грим. В очите й блещукаха искрици, сякаш се опитваше да задържи някаква тайна.

— Нищо не ти дължа — каза Сам.

— Скоро това ще се промени — отговори тя.

Сам излезе иззад бюрото. Беше малко след единадесет, студена влажна ноемврийска сутрин. Навън леко ръмеше, а на двадесетина метра неколцина работници разкъртваха настилката с пневматични чукове. Не беше най-подходящата сутрин да имаш какъвто и да било магазин, но в търговията с антики по-голямо мъртвило от това беше направо невъзможно.

— Един от клиентите ти търсеше нещо от Ан Сеймур Дамър — каза Орла. — Случайно чух, докато разговаряше с теб. Богат тип от Ситито, значи сигурно плаща добре — Тя замълча, после го погледна. — Аз мога да ти намеря.

Сам мълчеше. Миналия път, точно докато Орла си тръгваше, в магазина влезе мъж. Казваше се Ричард Бест и беше направил пачка, когато всички борсови агенти от Сити бяха шитнати на американците след голямата криза. Имаше една къща в Челси и една в провинцията. И двете жилища се нуждаеха от доста мебелировка. Сам беше открил, че на всичко отгоре е бавен и педантичен, защото продължаваше да търси избраното нещо, ако трябва с години. Правеше го най-вече защото това запълваше дните му, но ако намериш нещо, което да му хареса, нямаше нищо против да брои, колкото му поискаш.

— Не би ми минало през ума, че си чувала за Дамър — подхвърли накрая.

— Живяла е в Съндридж в Кент и е дъщеря на Хенри Сеймур Конуей. Фелдмаршалът, който за малко е главнокомандващ британската армия. В правителството на лорд Рокингъм, ако не ме лъже паметта.

— И това е било през…

— От юли 1765 до юли 1766 г., а по-късно отново, но за три месеца, през 1782 — отговори Орла. Говореше бързо като човек, който не обича да се задълбочава в подробностите. — Не е бил някой от изтъкнатите на този пост. Както и да е. Дамър се насочва към скулптурата, след като мъжът й се самоубива, макар че по онова време е необичайно жена да стане скулптор, да не говорим за аристократка. Обаче тя постига голям успех. Вероятно най-известната й творба са главите на речните богове Айзис и Тем на моста при Хенли он Темз. Обаче е създала и една по-голяма от човешки ръст статуя на Джордж III, както и купища класически бюстове на всички величия от онова време. На уелската принцеса Каролайн и, разбира се, на Наполеон. В продължение на около десетилетие всеки начеващ лондонски търговец иска Дамър да направи негов и на жена му бюст, а вероятно и на съответната му любовница. Все едно че притежава най-скъпия модел на „Мерцедес“.

— Колко време прекара в тази библиотека?

— Недостатъчно.

— И смяташ, че можеш да намериш?

— Вече го направих.

Сам не успя да сдържи усмивката си. На няколко пъти се беше замислял откъде може да намери оригинална скулптура от Дамър, но не стигна по-далеч от ровене из справочниците и четене на бележките за нея. Със сигурност още не беше стигнал до момента да се обади на Бест.

Обаче Орла твърдеше, че вече е открила.

— Къде?

Орла тръгна към канцеларията в задната част на магазина и Сам отново забеляза с каква лекота се движи сред онова, което все пак беше негова собственост. Тя се настани на края на бюрото му, приглади полата към коленете си и сплете ръце в скута си.

— Един от бюстовете й е на граф Тивъртън — каза тя. — Сравнително малък. Направила е и един на дъщеря му. Тук става интересно. Дъщерята предизвиква известно вълнение, когато се омъжва за полски аристократ и се премества да живее в Краков. Това не е сред нещата, които едно добре възпитано момиче от онова време може да направи. Във всеки случай моето предположение беше, че е взела бюста със себе си. Никое момиче не би оставило подобно нещо. В такъв случай сигурно още се подмята там.

— Което ще рече?

— Което ще рече във фоайето на клуба на Полското сдружение на инженерите, чието седалище по случайност се намира в Краков. Просто като украса. Говорих с мъжагата там, едър тип, и той каза, че не знаят какво точно представлява, освен че е доста старо и май английско. Направо е цяло чудо при всички тези армии, които са се мъкнали насам-натам из страната през последните двеста години. Хубавото е, че Дамър не е чак толкова прочута и само колекционер би оценил бюста. Предполагам затова са го оставили на мира, мислели са, че е най-обикновен. Изглежда, е подарен на сдружението към края на 1890-те и оттогава се намира там.

— А те дали биха се съгласили да го продадат?

На лицето на Орла проблесна усмивка.

— Разбира се. Този тип организации винаги имат нужда от пари.

— Да, но въпросът е за колко.

— Осемдесет хиляди долара.

— Вече си попитала?

— Е, без цена щеше да е само някакво старо парче гипс в някакъв прашен коридор в Полша, нали?

Отиде в ъгъла на канцеларията, където Сам държеше чайник, буркан с кафе и няколко чаши.

— Искаш ли? — И го погледна през рамо.

— За мен силно — отговори той.

— Имам предвид, че не харесвам много работите й — поясни Орла. — Много от нещата й приличат на джунджуриите, които човек си купува по каталог, за да освежи крайградската си градина в Чешир. Предполагам, че полските инженери също не си падат много по нея. Няколко бири, гарнирани с наденица — това са нещата, които искат.

Тя сложи три чаени лъжици с връх от мляното колумбийско кафе, кипна го, наля и подаде едната чаша на Сам. В своята сложи лъжичка захар и замислено отпи глътчица.

— Е, защо не му се обадиш, за да попиташ колко е готов да плати?

Сам отиде при бюрото. Пазеше номерата на всичките си клиенти в черен азбучник във второто чекмедже от лявата страна. Ричард Бест вдигна телефона след третото позвъняване. Разговорът продължи само няколко минути. Разменени оплаквания заради дъжда, няколко любезни думи за фондовата борса, а след това направо на въпроса. Точно това харесваше Сам у мъже като Бест. Те знаеха съвсем точно какво искат и какво са готови да платят за него. В борсата живееха от способността си да определят точно и бързо цена на нещата. Веднъж придобито, това умение никога не те напуска.

— Готов е да плати сто и двайсет хиляди — каза Сам, след като затвори. — Стига, разбира се, да е в добро състояние.

Очите на Орла блестяха още по-ярко. Сам вече бе пресметнал наум. Ако платеше 80000 долара за бюста, щяха да останат чисти 40 000. Повече пари от оборота на магазина през последната половин година и повече от цялата миналогодишна печалба. И всичко това беше под носа му, красиво подредено на подноса.

„Трябва само да посегна и да го взема.“

— И сега няма да се заема с твоя случай — каза той, гледаше Орла право в очите. Тя вдигна рамене. Движението беше само маркирано с леко свиване на мускулите, но на Сам му се стори, че отхвърля забележката му като неуместна.

— Тогава ме наеми — изтърси тя. — Виждаш, че ме бива в тази работа.

— Не мога да си позволя служители — изръмжа Сам.

— Ще работя на комисиона — не се предаде Орла. — Аз откривам предмета, реализираме печалба и получавам своя дял.

— Колко?

— Двадесет и пет процента от всичко, което намеря. От сделката, която направихме току-що, ми дължиш десет хиляди долара.

— Това е прекалено малко — възрази Сам. — Ти вършиш черната работа, значи заслужаваш много повече.

— Знам — отговори Орла и на лицето й затрепка усмивка. — Но така ще си ми длъжник.