Сам Грийн
Полет 103 (45)

44.

27 ноември

Рим

„Едва ли на света има по-внушителни канцеларии от ватиканските“, помисли Сам, когато плъзна поглед по мрачната каменна фасада. Бяха влезли в малкия град държава през площад „Св. Петър“, след като пристигнаха от Цюрих с полет, продължил по-малко от час. Макар че беше едва единадесет, а ноември не можеше да се причисли към пика на туристическия сезон, към входа на черквата се точеха многолюдни групи.

Зад „Св. Петър“ се простираше голямата папска градина, а вдясно бе Ватиканският музей. Сам и Орла минаха покрай музея и навлязоха в улиците зад него. Тук се намираше истинското сърце на Ватикана — канцелариите, от които се управляваше не само градът държава, но и цялата католическа църква.

Повечето хора възприемат папата като водач на католическата църква. Това е истина само по отношение на духовните въпроси, но механизмите на властта са под контрола на администрацията. Може да се каже, че нейният началник е министър-председателят, а папата — президент на държавицата. Всеки папа посочва своя „министър-председател“. Това е кардинал, който управлява финансите, контролира манастирите и ръководи дипломатическите отношения с другите нации. С триста служители, заемащи кабинетите в сградата, без да се броят секретарите и министрите с духовен сан, които всички са безпрекословно верни на църквата, той управлява с желязна ръка бюрократичната машина. „Повечето управници в демократичните страни, а и някои диктатори — размишляваше Сам, — трябва да преговарят, да лавират, но не и този тук. Той разполага с властта да прави каквото си поиска и единствено папата може да го критикува.

А понякога дори и той не смее.“

Погледна Орла и попита:

— Готова ли си да говориш с тях?

— Да вървим — простичко каза тя, но Сам долови трепването в гласа й.

Пред вратата стояха двама швейцарски гвардейци от частната армия на Ватикана, облечени в старовремските си униформи в червено, оранжево, жълто и синьо. Сам много добре разбираше, че пазачите в церемониални одежди пред вратите са също толкова важни за безопасността на Ватикана, колкото войниците с червени униформи, които позират за туристите пред входа на Бъкингамския дворец. Зад тази пъстра фасада имаше достатъчно сили за подкрепа. След опита за убийство на папата през 1981 година швейцарските гвардейци бяха засилили обучението си по боравене с различни оръжия и сега Ватиканът беше едно от най-строго охраняваните места на света.

Влязоха. Зад просто дървено писалище в началото на малкото преддверие седеше мъж на около четиридесет с гъсти черни мустаци и сурово строго лице.

— Бих искал да се срещна с отец Алберто Трапини — каза Сам. Щом бяха научили името, за Орла не беше трудно да открие каква длъжност заема отецът. Той фигурираше в списъка със служителите на Ватикана като първи помощник-секретар на началника на папската канцелария. Беше бюрократ на бюрократите, прекарал целия си живот като служител в апарата и посветил всичките си сили на поддържането на бюрократичната машина на църквата. Според кратката му биография, която Орла успя да изрови, Трапини беше роден през 1930 г. в Милано и беше най-малкият от четирима братя в семейството на банкер. Двама от по-големите му братя бяха паднали във Втората световна война. Третият заемаше висок пост в Националната банка на Италия.

Алберто се беше посветил на църквата веднага след завършване на гимназията и оттогава работеше във Ватикана. Всяка година на малък брой свещеници се казваше, че няма да служат в църква или манастир, а ще заемат постове в бюрократичния апарат. Избираха ги заради способностите и решителността им и макар да знаеха, че никога няма да се издигнат до самия връх на организацията, те все пак непрекъснато щяха да са близо до него. Само малцина съжаляваха за своя избор, защото повечето бяха хора, които вярваха, че силната църква е жизненоважна за света. А освен от вяра силата има нужда от организация, дисциплина и пари.

— Имате ли уговорена среща?

Мъжът зад писалището не носеше табелка с име и въобще не се усмихваше.

— Кажете му, че Сам Улфман и Орла Шийни са тук и искат да говорят с него по повод на Рето Циглер.

Ако името имаше някакво значение във Ватикана, очевидно това не се беше разчуло чак до рецепцията, защото лицето на мъжа дори не трепна, като го чу. Той набра някакъв номер, каза няколко думи на италиански и затвори.

— Изчакайте тук.

Сам направи няколко крачки назад, така че да застане до Орла. В сградата кипеше дейност, но не вреше от посетители. Някъде в коридора се водеше тих разговор. Неколцина души влязоха, други излязоха, като единствено показваха своите пропуски на охраната.

— Вие ли сте Улфман? — Сам вдигна очи. Мъжът, който беше застанал до него, сякаш се беше материализирал от нищото. Беше над метър и осемдесет, със силно телосложение и гъста черна коса. Носеше тъмносив костюм, бяла риза и тъмносиня копринена вратовръзка. Говореше с твърд германски акцент.

— Да.

— И искате да се срещнете с отец Трапини?

Сам кимна към мъжа на писалището.

— Вече му казах това.

— Нямате уговорена среща.

— Нямам нужда от уговорена среща — озъби се Сам.

Мъжът направи пауза.

— Отецът е много зает човек.

— Аз също.

Пристъпи крачка напред, така че лицето му се озова само на няколко сантиметра от лицето на мъжа, и изсъска:

— Кажете му, че искам да поговорим за Рето Циглер. Кажете му, че ако до пет минути не благоволи да говори с мен, ще отида да си поприказвам с вестниците.

— Но…

— Пет минути — изръмжа Сам.

— Аз…

— Вече станаха четири минути и тридесет секунди — усмихна се Сам. — Ако искаш да си виновникът за свалянето на един папа и за вкарването на тази организация в най-големия финансов скандал през това столетие, изборът си е твой. Ако не искаш това да се случи, предлагам ти да идеш при отеца и да му кажеш да дойде да си поговорим. И то веднага.

Мъжът се обърна рязко и тръгна по коридора. Сам зачака. Имаше усещането, че съвсем скоро ще го види отново. Погледна Орла и по изражението й забеляза колко е нервна.

От време на време по лицето й сякаш минаваше черен облак, но бързо изчезваше, заменен от маска на безусловна решимост.

Към тях вече крачеше един по-възрастен човек. Сам го позна веднага от снимката, която бяха видели в справочника. Слаб, с дълъг патрициански нос, твърдо внушително лице и тясно разположени очи, които бяха вперени право в Сам.

Трапини.

— Насам, моля — покани ги тихо отецът.

Тръгнаха навътре в сградата и след двадесетина метра Трапини спря, отвори една врата и ги покани да влязат. Сам веднага забеляза, че това не е кабинет, а обикновена стая за срещи, при това малка, само три на четири метра. Стените бяха кремави, а в центъра имаше дървена маса и шест стола. По стените нямаше нищо, на масата също не беше сервирано нищо за освежаване. В центъра на тавана беше окачена една-единствена лампа, която хвърляше бледа светлина. На една от стените имаше един-единствен тесен прозорец, но беше толкова високо, че човек не можеше да погледне навън.

„Вече знам какво ми напомня тази стая. На помещение за разпити.

И преди съм бил в помещения за разпити.

Когато Мосад искаше да изкопчи нещо от мен.“

— Господин Улфман, аз дори не зная кой сте вие — заговори Трапини, — но въпреки това вие идвате и настоявате да говорите с мен.

— Знаем за банковата сметка.

— Кой сте вие, господин Улфман?

— Банковата сметка в банка „Лабушер“.

— Попитах кой сте — рязко каза Трапини. — Няма да разговарям с човек, който не иска да каже кой е и защо е тук.

В този момент Орла пристъпи напред.

— Нека започнем с мен. Казвам се Орла Шийни и съм отгледана от вашата църква.

— Какво искате да кажете?

— От Ордена на св. Лука в област Карлоу в Ирландия — обясни тя. — Бях приета там като сираче заедно с брат ми Рори, след като родителите ни починаха. Бяхме още деца… Рори беше непрекъснато изнасилван. Накрая… — Сам забеляза как лицето й се промени, гласът й се задави, — накрая се самоуби.

Трапини не каза нищо. Беше застанал от едната страна на масата, а Сам и Орла — от другата. Единственото, което ги делеше, беше дървеният плот.

— Бостънската епархия отрече всичко, но аз спечелих делото срещу тях. Съдът ги призна за виновни за смъртта на Рори. Бяха осъдени да платят обезщетение…

— Зная за случая — прекъсна я отецът. Очите му най-неочаквано се бяха изпълнили със злост. — Значи ти си момичето.

— Точно така — озъби се Орла. — Но от мен няма да се отървете толкова лесно, колкото от Рори.

Трапини вдигна рамене.

— Ти си получила своята присъда — той вдигна очи към тавана, — но ние тук се интересуваме само от една присъда и тя няма нищо общо с тази на съда в Бостън.

— Те заявиха, че не разполагат с никакви пари — подхвърли Орла.

— Ние сме бедна и смирена църква — каза Трапини подигравателно. — „Продайте си имотите и дайте милостиня. Пригответе си кесии, които да не овехтяват, съкровище на небесата, да се не изчерпя, където крадец не приближава, и което молец не поврежда.“ Лука…

— Зная този цитат — прекъсна го Орла. — Дванадесета глава, стих тридесет и трети.

Сам забеляза, че за първи път, откакто бяха влезли в стаята, Трапини изглеждаше изненадан, като човек, който си е позволил да подцени противника.

Очите му се стрелнаха от Орла към Сам и после отново към нея.

— След като Бостънската епархия не е имала пари, сигурен съм, че са ги използвали, за да помагат на бедните, както е редно.

— Не. Крият ги — тихо каза Орла.

— Проследихме ги — намеси се Сам. — На епархията често завещават ценни предмети и те използват търговеца на антики от Женева Рето Циглер, който ги продава за тях. Парите се внасят по банкова сметка в банка „Лабушер“ в Люцерн. Разполагаме с пълните данни за сметката, както и с точната наличност в нея.

— Три милиарда и седемстотин милиона швейцарски франка — обади се Орла.

— Това са твърде много пари, за да са дошли само от Бостънската епархия — продължи Сам. — Предполагам, че разигравате същия номер из цял свят и използвате Циглер да ви крие парите.

— Това са само предположения — възкликна Тарпини. — Нищо не можете да докажете.

— Намерихме парите — възрази Сам.

— Както знаете, швейцарските банкови сметки са тайни — озъби се отецът. — Присъдата в Бостън срещу нас е гражданска, но истината е, че независимо каква е, това няма значение. Нито една швейцарска банка няма да разкрие подробности за някоя от сметките в нея. Дори да има заповед от американски съд или което и да е друго съдилище. Може да твърдите каквото пожелаете. Хората от две хиляди години отправят обвинения срещу църквата и уверявам ви, много от тях са за много по-тъмни неща, отколкото криенето на пари в швейцарска банкова сметка. Ако смятате, че с това може да ме притесните, дълбоко грешите.

И тръгна към вратата. На минаване покрай Орла изсумтя презрително.

Сам проумя, че Трапини всъщност е прав.

Така работеха швейцарските банки.

Никога не разкриваха нищо.

„Лабушер“ със сигурност нямаше да бъде задължена да се подчини на искането на американския съд. А ако банката отречеше, с какво разполагаха?

Някакви предположения?

Време беше да рискува и да заложи всичко на една карта.

— Знаем и за другите документи, които съхранявате в банка „Лабушер“ — подхвърли той.

Трапини — вече беше сложил ръка на дръжката — спря и се обърна.

— Какви документи? — Гласът му беше съвсем тих.

Щом криеха там съкровищата си, защо да не държат при тях и документи, беше разсъдил Сам. Ватиканът беше пълен с тайни и без съмнение много от тях се съхраняваха извън стените му.

— От лошите стари дни — отговори Сам. — Документи, които бихте предпочели да бъдат забравени завинаги.

— Блъфираш! — възкликна Трапини.

С крайчеца на окото си Сам забеляза, че Орла го гледа. Сякаш искаше да му каже: мамка му, какви ги дрънкаш? „За късмет отецът гледа към мен. Ако я види, веднага ще се сети, че си измислям. Добре, че погледът му е впит в очите ми. Аз няма да се издам.“

— Само след няколко дни всичко може да се окаже във вестниците — заплаши той.

Трапини свали ръка от дръжката на вратата.

— Господин Улфман, надявам се, че си давате сметка срещу какви сили се изправяте?

— Да не искате да се споразумеем? — изръмжа Сам.

Отецът сякаш леко се поколеба.

— Защото съм убеден, че не искате за тези документи да се разчуе.

— Колко? — попита рязко Трапини.

Сам се обърна към Орла, после отново насочи поглед към Трапини.

— Присъдата е за петстотин милиона. Искаме да се изплати без остатък.

Отново настъпи мълчание.

Сам вече се питаше каква трябва да е следващата им стъпка. Беше изиграл картите си. В ръцете му нямаше нищо друго, ако Трапини откаже. Вместо това отецът каза:

— Дайте ми четиридесет и осем часа.

— Искаме парите да бъдат преведени по сметката на адвокатската кантора, която водеше делото — уточни Орла.

— Ще бъде направено.

— Мисля, че след време ще откриете, че сте взели правилното решение — каза Сам.

Обаче Трапини вече беше излязъл.

И двамата мълчаха, докато си пробиваха път през тълпата вярващи и туристи, която се беше струпала на площад „Св. Петър“. Внезапно Сам почувства нужда да се махне от ватиканска земя. Ускори крачка и изпита облекчение, когато отново се озоваха в Италия.

— За какво ставаше дума, по дяволите? — попита Орла.

— Имаш предвид документите?

Тя кимна.

— След като размислих, реших, че щом крият парите си в тази банка, защо да не държат там и неудобни документи? — обясни Сам. — Документи, толкова дискредитиращи, че е опасно да бъдат държани във Ватикана.

— И нямаш представа какви са?

Сам поклати глава.

— Божичко! — възкликна Орла. — Можехме да се окажем с пръст в устата.

Сам я прегърна и я притисна силно до гърдите си.

— Вече няма значение. Надвихме ги и това е единственото, което се брои.