Сам Грийн
Полет 103 (42)

41.

25 ноември

Лондон

Сам огледа документите, дописа последните числа, стана, отиде при факса, набра номера, който му трябваше, и натисна бутона „изпрати“. Петте листа започнаха бавно да се плъзгат в отвора на машината.

През последните десетина години Карибските страни се бяха превърнали в един от главните световни финансови центрове. Водещи в това отношение бяха Бахамските и Каймановите острови, които имаха правосъдие, основаващо се на английското обичайно право, както и стабилни правителства. Намираха се близо до Съединените щати и на седем и половина часа полет от Европа. В добавка предлагаха и чудесни плажове, ако човек иска да си отдъхне от работата. Но най-важното беше, че спазваха изцяло банковата тайна.

Швейцарците бавно разводняваха банковата си тайна, като отстъпваха пред настояванията на законодателите от Европейския съюз да разкрият тайните банкови сметки.

По този път вървяха Люксембург и дори Лихтенщайн.

Обаче на Бахамските острови никой не задаваше въпроси. Точно по тази причина Сам ги беше избрал за своята операция.

„По дяволите, май винаги съм искал да притежавам банка.“

И сега тази мечта се сбъдваше.

Тази сутрин беше пристигнал от Единбург с първия полет, за който успя да си купи билет, и тръгна направо към банката. Все още беше решен да разкрие тайната около полет 103, но не смяташе, че ще научи нещо повече, ако остане в селцето. Опита се да говори със стопанина, който беше видял американския хеликоптер, но на жена му обажданията на журналистите толкова й бяха омръзнали, че затваряше на всички непознати.

Както и да е, каза си Сам. Който и да беше сложил бомбата в самолета, не го беше направил в Локърби, нито пък желанието му е било да нападне селото. Отговорът се криеше някъде другаде. Може би бяха сложили бомбата на Хийтроу. Или в Близкия изток, където трябва да е бил замислен атентатът?

Освен това трябваше да разкрие къде Ватиканът си крие парите.

Затова беше основал банка на Карибите.

Вчера Орла се беше качила на влака от Женева за Люцерн да проведе известни проучвания за банка „Лабушер“, но досега не беше открила нищо повече от онова, което човек може да разбере, като разгледа рекламните им материали. От основаването на банката през 1893 г. тя беше собственост на семейство Лабушер. Сегашният председател Анри Лабушер беше нейният четвърти директор. Банката беше малка частна институция, която дори нямаше клонове в Женева или Цюрих. За да си отвориш сметка при тях, трябваше да бъдеш представен. В противен случай дори с безупречни препоръки човек получаваше отказ. Те нямаше да кажат на Орла нищо за сметките при тях. Това не беше изненадващо. Банкер от типа на Лабушер би предпочел да свари собствените си деца във вряло олио, отколкото да предаде интересите на свой клиент.

Когато тази сутрин се чуха по телефона, Сам й каза да не се тревожи. Той щял да измисли нещо.

— Банките не обичат да разговарят с хора — припомни й, — но го правят с други банки.

— Какво искаш да кажеш?

— Дай ми двадесет и четири часа — отговори той. — Ще свърша тук и ще дойда при теб.

И веднага след като приключиха разговора, се обади на Дейвид Солоф. Бяха се запознали в Мосад, където Солоф работеше като финансов анализатор. Докато Сам и неговият екип преследваха действащи терористи, Солоф ръководеше малка група, която проследяваше техните финанси. Бе създал нелегална финансова мрежа със сметки из цяла Европа и банка — параван в Кипър, където си откри сметка дори ООП. Щом попаднеш на следа от парите, много бързо можеш да стигнеш и до човека. Това беше целта при създаването на финансовия екип. Хората на Солоф два пъти бяха стигали до информация за терористи от списъка с най-търсените, което позволи на екипа на Сам да действа и да ги унищожи. Преди четири години Солоф подобно на Сам се отказа от Мосад и премина в частния сектор. Откри кантора на Бахамските острови и даваше съвети на богаташи и фирми как да прехвърлят авоарите си от една страна в друга, така че накрая да не платят и цент данъци. Със Сам се чуваха често и за разлика от повечето ветерани на агенцията, Солоф рядко би отказал да направи услуга на приятел.

— Дейвид, имам нужда от банка — започна Сам след поздравите.

— В Лондон няма ли банки?

— Моя собствена.

— Как искаш да се казва? — попита Дейвид спокойно.

Човек можеше да си помисли, че хората през ден му се обаждат с молба да им основе банка.

Сам се замисли малко и каза:

— Банка „Обединени доминиони“.

Това беше първото, което му хрумна.

Въпреки това щеше да свърши работа.

— Ще проверя дали е свободно — каза Солоф.

Оказа се изненадващо лесно. На Бахамските острови можеше да откриеш своя собствена банка след еднократно заплащане на 5000 долара. Срещу тези пари получаваш разрешение от бахамския регулаторен орган, съвет на директорите, назначен от местна адвокатска кантора, и удостоверение за учредяването на юридическото лице. Най-важното беше, че в комплекта влизаха и международният номер на банката (айбан), както и кодът на Сдружението за международни междубанкови финансови комуникации, известно и като суифт. Това бяха двете жизненоважни късчета информация, които щяха да убедят всяка банка по света, че си напълно законна финансова институция.

Айбанът представляваше сложно съчетание на информация, за което банките бяха постигнали съгласие на своя неофициална среща. Той можеше да стигне дължина от тридесет знака, сред които код за страната, цифровата самоличност на съответната банка, кодът на клона, ако има такъв, и номерът на сметката. Съществуваха стандартни цифри, обозначаващи всяка страна с код, като при международните разговори, както и всеобщо приет алгоритъм за превръщане на наименованието на банката в комбинация от цифри.

Кодът суифт беше не по-малко важен. Основаното в Белгия със седалище в Брюксел сдружение на по-големите банки определяше стандартите за електронно превеждане на пари между финансовите институции. Първият електронен трансфер с помощта на тази система бе извършен през 1977 година.

Солоф му пусна по факса цяла поредица документи, които Сам трябваше да подпише заедно с извлечение от кредитна карта, и го увери, че след двадесет и четири часа банка „Обединени доминиони“ ще може да започне да работи. Дори можел да получи чекова книжка, ако искал.

После Сам се обади на Майкъл Боаз.

— О, Сам — зарадва се Майкъл. — Ще се присъединиш към нас в Русия, а? Сигурен бях, че ще промениш мнението си. Дори ти не може да си толкова глупав, че да пропуснеш възможност като тази.

— Някой ден, приятелю — отговори Сам уклончиво. — Но не сега.

— Тогава какво искаш? — попита сухо Майкъл. — Сам Улфман никога не води светски разговори.

„Прав е — помисли си Сам. — Обаждам се на хората само когато водя разследване.“ Искаше да разбере дали в списъка с имена от Картър Джинас има такива, които означават нещо. Беше сигурен, че в дългия поменик от мъртъвци се крие някаква следа. Ключ, който щеше да му помогне да разкрие тайната. Пусна на Майкъл списъка по факса и му остави достатъчно време за проучване, преди да му звънне отново.

— Сам, съжалявам, но тези имена не ми говорят нищо — извини се Майкъл.

— Няма нищо. Благодаря, че се опита.

— Кои са те?

— Пътниците от полет 103.

— Боже мили, с това ли се занимаваш? А аз мислех, че си извън играта.

След разговора с Майкъл, Сам взе такси, за да отиде при Морис Даулър. Даулър беше друг бивш агент на Мосад, основател на доста известната агенция за финансови проучвания „Мериман & Даулър“. През първите няколко години агенцията изпитваше трудности, но през осемдесетте около нея се вдигна доста шум във връзка с големите поглъщания и свързаните с тях борби. Неколцина финансови асове трябваше да се оттеглят да ближат раните си, след като „Мериман & Даулър“ изровиха подробности за черни каси в Лихтенщайн, криене на доходи и любовници, живеещи луксозно от парите на акционерите. Ако искаш да изкопаеш някаква мръсотия, Морис Даулър разполагаше с нужните хора и лопати. Тъкмо Даулър беше насочил Сам към случая с Макс Робъртсън и макар че не се бе получил резултатът, който очакваха, все пак беше доволен от изхода. Ако Сам имаше нужда от съвет, вратата му винаги беше отворена за него.

„Точно като днес“, помисли Сам.

— Как я караш? — попита Даулър, докато го въвеждаше в кабинета си. Беше нисък, започнал да надебелява с наближаването на петдесетака. Коса вече нямаше, а тъмните очила с диоптри, които носеше, придаваха на лицето му вид на поредица от кръгове. Обаче усмивката му беше искрена.

— Не се оплаквам — отговори Сам. — А ти?

— Поне вече не работим по случая Робъртсън — засмя се Даулър. — Трябва да сме благодарни и на това.

— Искам да ти покажа един списък — каза Сам, измъкна няколкото листа от куфарчето си и остави Морис да ги чете на спокойствие, докато отпиваше от кафето, което му беше поднесла секретарката. Даулър се беше навел над списъка и плъзгаше пръст по имената. „Даулър е опитен детектив — напомни си Сам. — Определено има повече опит от мен. Знае, че трябва да оглеждаш една и съща информация отново и отново, докато не забележиш зрънцето злато, което всички други са пропуснали.“

— Това са пътниците от полет 103, нали? — попита Даулър.

— Как разбра?

— Разпознах някои от имената — през последните няколко дни са във всички вестници заедно със снимки.

Въздъхна и остави списъка.

— Ужасна работа.

— Някои от имената говорят ли ти нещо?

— Като изключим онези, които съм виждал по вестниците?

Сам кимна.

— Какво точно търсиш, приятелю?

— Знаеш как е. Вървиш по всяка следа, докато не откриеш нещо.

— Смяташ, че е било нападение срещу определен човек, а не срещу самолета? — попита Даулър. — Това ли искаш да кажеш?

— Всичко е възможно.

Даулър отново взе списъка.

— Аз също мисля, че всичко е възможно — измърмори той, — обаче ако искаш да видиш сметката на един човек, сигурно има много по-лесни начини, отколкото да свалиш цял боинг.

Свали си очилата и остави списъка на масата.

— Значи работиш за авиокомпанията?

— Те ми дадоха списъка.

— Смяташ ли, че може да е бил някой от конкуренцията?

Сам поклати глава.

— Конкуренцията може да е жестока, но… — Спря, за да обмисли думите си. — Станалото ще нанесе голяма вреда на цялата индустрия.

— Просто се опитвам да не мисля конвенционално — обясни Даулър. — А какво ще кажеш за религиозен фанатик?

— Християнин или мюсюлманин?

— И двете — отговори Морис. — Има християнски секти, които вярват в Апокалипсиса, а смяната на хилядолетието наближава. Някои хора вярват, че един ден мюсюлманските екстремисти ще започнат нападения срещу Запада. Особено срещу Съединените щати…

— Но те щяха да поемат отговорността.

— Точно затова не бива да се отминава вероятността да е убийство.

Сам си допи кафето и попита:

— Ако е тероризъм, защо не поемат отговорността? Терористите търсят известност и признание за силата си. Докато не поемеш отговорността, не си постигнал нищо.

Даулър огради едно име с кръгче и каза:

— Провери този човек.

Сам се вгледа по-внимателно. Олег Бородин.

— Никога не съм чувал за него.

— Щеше, ако не беше умрял — каза Даулър. — Беше само на тридесет и две, роден в Сибир, но всъщност московчанин. Поколения наред семейството му разполага с добри позиции в Русия. Той изкупуваше петролната индустрия на парче. Русия има много повече петрол, отколкото всички предполагат, защото комунистите бяха толкова тъпи, че не успяваха да го измъкнат от земята. През следващото десетилетие ще се нароят доста богати руски олигарси и Бородин щеше да е един от тях. Ако беше оцелял.

— Значи може да е било убийство?

— Просто размишлявам на глас — отговори Даулър.

Сам вдигна списъка от масата.

— Някой друг?

Морис поклати глава.

— Съжалявам, но само Бородин.

Стиснаха си ръцете, размениха си любезности от рода на колко хубаво ще е някой ден да идат да хапнат заедно, а Даулър повтори колко щял да се зарадва, ако някой ден Сам дойде да работи за фирмата. Когато се качи в таксито, за да се върне в магазина, Сам се замисли за тази руска връзка. Знаеше много добре, че насред рухването на стария Съветски съюз се беше появила цяла глутница жестоки олигарси, които разграбваха богатствата на страната. Доста от тях не биха се замислили много за убийството на съперник. Но да свалиш цял боинг? Това беше малко краен начин да очистиш някого. Дори да нямаш угризения за тристате живота, сигурно ще те е страх от международното разследване на причините за катастрофата. Твърде е възможно да те заловят. Не биваше да го изключва от списъка на възможностите, но не беше убеден, че е така. И как се връзваше руската връзка с американския „Блек Хок“, който идва минути след катастрофата и от него се спускат шестима мъже в черно?

В магазина го очакваше лаконично съобщение: „Имам нещо за теб“. Беше от Майкъл.

Сам веднага набра номера.

— Какво си научил?

— За полет 103?

— Да, по дяволите — нетърпеливо потвърди Сам.

— Това е само слух — започна Майкъл, — така че не мога да кажа има ли нещо вярно в него, но чух, че същата нощ служителите в много американски посолства по света са били предупредени да не пътуват с този полет.

— Предупредени? Как?

— Чух го през втора, че и трета ръка — отговори Майкъл, — но в посолствата са се получили дискретни съобщения и много хора са отменили пътуването си в последния момент. Очевидно много американски дипломатически служители са ползвали полета, но когато самолетът е паднал, не е имало много такива на борда.

— Имаш ли представа кои посолства?

— Казаха ми, че главно европейските — отговори Майкъл. — Както вече казах, това са слухове, чути от втора и трета ръка. Просто реших, че може да ти е интересно.

— Благодаря — каза Сам. — Искам да те питам и още нещо. Докато работеше в Русия, чувал ли си за Олег Бородин?

— Голям играч в петролната индустрия — отговори Майкъл. — Изкупуваше петролните кладенци в Сибир. Има поне шест групировки, които се опитват да получат контрол върху петролната индустрия. Мразят се и в червата.

— Загинал е с полет 103.

— Знам — каза Майкъл. — Там го раздуха като голяма новина. В самолета е имало трима руснаци. Бородин, главният му счетоводител и неговият бодигард.

— Смяташ ли, че може той да е бил целта?

— Сваляш самолет, за да очистиш Бородин? — възкликна Майкъл. — Защо просто да не го застреляш в Москва? Това ми се струва прекалено сложно. Руснаците познават основното правило при убийства не по-зле от теб или мен. Гледай да е простичко. Тогава няма какво толкова да се изпорти.

Прав беше.

— Благодаря за информацията за посолствата — каза Сам и затвори.

Защо ще предупреждават служителите в американските посолства да не се качват на този полет?

И друго: какво означаваше това, че хората от хеликоптера са търсели нещо по земята?

Накрая се обади на Орла.

— Вече сме близо — каза й. — Ще се видим утре.

Силно се надяваше да е прав.