Сам Грийн
Полет 103 (41)

40.

24 ноември

Шотландия

Беше голямо тичане, за да намериш къде да отседнеш в Локърби. Сам опита всички местни хотели, но най-накрая трябваше да се задоволи със стая в една ферма в Мидълшоу на около осем километра по А74. Районът още гъмжеше от журналисти. Сам беше успял да хване сутрешния полет от Женева за Единбург, после нае кола и измина осемдесетте километра до Локърби. На главната улица се бяха разположили снимачни екипи, а останалите бяха затворени от полицейски кордони.

Не беше трудно да се разбере защо.

Макар вече да бяха минали няколко дни, все още цареше пълно опустошение. На Сам му напомни бойните полета, които беше виждал, докато още служеше в израелската армия. Обаче това не беше Близкият изток, а едно заспало шотландско селце.

Какво, по дяволите, се беше случило тук? Самолетните отломки бяха изровили четири кратера в сърцето на селото. Бяха докарали булдозери, защото една от улиците беше толкова пострадала, че всичко трябваше да бъде сринато. Полицейските екипи още събираха криминологични доказателства. Други екипи продължаваха грижливо да събират парчетата от разбития фюзелаж и внимателно ги отнасяха за изследване от полицията и експертите на авиокомпанията.

Сам знаеше съвсем точно за какво е дошъл.

За да види лично местопроизшествието.

И да се опита да намери доказателства.

Доказателства, които всички останали са пропуснали.

През зимата в Шотландия се стъмваше рано. Освен това валеше ситен дъжд, който правеше мястото още по-мрачно. Цареше унило настроение. Не беше изненадващо, като се имаше предвид колко много хора бяха умрели тук само преди броени дни.

Сам започна работата си, като заговори двамина от хората, които събираха отломките. Въпреки голямата площ, на която бяха пръснати парчетата, бяха събрали по-голямата част от самолета, но никой не знаеше дали черната кутия вече е намерена. Дори слухове нямаше. Никой не искаше много-много да разговоря с него. Хората бяха заети с работата си, а и ги обсаждаха телевизионни и вестникарски репортери от всички краища на света, затова не искаха да говорят с поредния детектив. Особено с такъв, който не може да им покаже никакви документи.

Сам се опита да поприказва и с някои от полицаите в кордона, но те се отнесоха към него с подозрението, което беше очаквал. Не бяха тук, за да водят разговори, и не бяха готови да споделят каквато и да било информация.

„Ако привлека твърде голямо внимание, може аз да се окажа разследван“, помисли Сам. Полицията нямаше представа кой е взривил самолета и защо. Нямаше да се отнесат съчувствено към някакъв появил се неочаквано чужд човек.

След като хапна в една от местните кръчми, Сам се прибра във фермата малко след десет. Чудеше се дали да не се обади на Джинас. Нямаше да е почтено да вземе парите, без да може да му каже нещо ново.

А днес беше останал с празни ръце.

Патрик Маккини, собственикът на фермата, беше на четиридесет, но изглеждаше десетина години по-възрастен. Може би причината е в тукашното време, помисли си Сам, докато разговаряше с него в кухнята. Северният вятър откъм океана се стоварваше право върху този район и фучеше сред хълмовете. Дори само това беше достатъчно да състари всеки.

На масата имаше бутилка уиски и Сам с благодарност прие една чашка. Обикновено Маккини не даваше стаи под наем, но при внезапното струпване на толкова хора след катастрофата и тъй като от фермата не падаха много пари, не можеше да си позволи да пропусне възможността да изкара нещо. Всички фермери в радиус десетина километра правеха същото. Запазването на помещенията се координираше от жената на рецепцията в хотел „Таунхед“ в Локърби, който вече искаше тройно повече пари за тридесетте си стаи. Сам плащаше 60 лири на нощ за малката стая за гости, набързо приспособена в ъгъла на тавана. Зад съседната врата спеше един норвежки журналист, който май плащаше дори повече от него.

— Какво правите в Локърби, господин Улфман? — попита домакинът, наля си щедра доза и плъзна бутилката към Сам.

— Дойдох заради катастрофата.

— За вестник ли работите?

Сам поклати глава. Нямаше да му каже истината, но и не искаше да се оплита в излишни лъжи.

— За една застрахователна компания.

— Опитвате се да се измъкнете от плащанията, а? — изръмжа Маккини.

Сам поклати глава.

— Ще има много искове. За самолета, за разрушените къщи в селото, за отменените полети, и разбира се, много от пътниците сигурно са имали застраховки живот. Повечето сметки ще бъдат представени на „Лойдс“ в Лондон, защото повечето претенции за пари отиват там. За тях работя. Просто се опитваме да съберем всички факти, така че да знаем защо и колко трябва да платим.

Маккини отпи поредната глътка, която накара обветреното му лице да почервенее още повече.

— Тогава кои бяха мъжете, които кацнаха веднага след катастрофата?

— Какви мъже?

— Описаха ми го по следния начин — започна да разказва Маккини. — Веднага след падането на самолета, говорим за първите десет до петнадесет минути, след като експлозията събуди всичко живо наоколо, в небето се появил хеликоптер. От него се спуснали шестима души, целите в черно. Дори чух, че били американски войници.

Сам беше уморен от полетите и от деня, прекаран във въртене из Локърби, без да успее да намери човек, който би искал да си поговорят. Тялото му му даваше сигнали, че вече е време да поспи. Но това му се стори интересно. Американски войници, които се спускат от хеликоптер, и то веднага след катастрофата? Защо, по дяволите?

— Сигурен ли сте, че са били американци?

Маккини вдигна рамене, допи уискито и си наля още.

— В нищо не съм сигурен, защото нищо не съм видял — каза чистосърдечно. — Трябва да поговорите с Бари Макдонъл. Фермата му е на четири километра оттук. Основната част от фюзелажа на самолета падна в едно от неговите пасища. Убила е осем от овцете му, така че вие, застрахователите, скоро ще се запознаете с него. — Той се изкиска. — Не че овцете днес са много скъпи.

— Значи той ги е видял?

Сам не искаше да се отклоняват от темата. Не му се водеха разговори за цените на овцете.

— Така ми каза, а Бари е най-честният и почтен човек в радиус от петдесет километра — продължи Маккини. — Чул експлозията, както всички, изскочил от кревата и тръгнал да види какво е станало. И изведнъж се появил хеликоптер, увиснал над земята и от него се спуснали шестима мъже, целите в черно. Прекарали пет минути на земята, сякаш търсели нещо.

— Какво?

— По дяволите, откъде да знам, като не съм бил там?

— И той смята, че са американци?

— Така каза.

— Може да са били от британската полиция или от армията — подхвърли Сам. — Може да са били част от спасителните екипи.

— Бари разбира от военни машини — не се съгласи Маккини. — Чете книги и сглобява модели на танкове и самолети. Това бил „Блек Хок“. Само американската армия лети с него.

Влезе съседът на Сам, норвежкият журналист Ларс Еноксен. Навън вече валеше силно и косата му беше съвсем мокра. Бяха го изпратили от вестника, за който работеше, защото в самолета имало норвежко семейство, но засега не бяха открити следи от телата — всъщност не се очакваше да бъдат намерени. Досега полицията беше намерила двайсетина трупа, някои все още притиснати от коланите към седалките. Според криминологичните експерти някои още били живи при удара в земята. Сигурно са изгубили съзнание, когато са били изхвърлени от самолета, заради рязката смяна във въздушното налягане, но някои можело да са се свестили през трите или четири минути, докато са се носили към земята. Дори бяха намерили жена, стиснала кръстчето на врата си. За да го направи, сигурно е била жива, преди да се стовари на земята.

Но норвежците не бяха между тях. Полицията вече приключваше с търсенето, защото едва ли беше вероятно да се открият още трупове. Еноксен вече беше изпратил последната си дописка за своя вестник, „Дагбладет“, и планираше утре да си замине.

Историята на случилото се над Локърби вече започваше да затихва. Сам си помисли, че само след една-две седмици станалото ще бъде безнадеждно остаряла новина.

Като се изключеха хората, които бяха загинали.

— Точно си приказвахме за хеликоптера, господин Кноксен — любезно обясни Маккини и плъзна по масата бутилката към новодошлия.

Еноксен си наля щедра доза, изпи я почти до капка на един дъх и си доля. Маккини сигурно изкарваше добри пари от наемателите си. Иначе нямаше да е толкова щедър с уискито.

— Неколцина от журналистите споменаха тази история — отговори норвежецът.

Беше слаб, с дълга руса коса, вързана на опашка. Носеше тъмнозелено непромокаемо яке и груби обуща, но дъждът се беше просмукал през тях и той беше доста измокрен.

— Смятат ли я за истинска? — попита Сам.

— Макдонъл се кълне, че е истина, а неколцина други твърдят, че също били видели хеликоптера.

— Кои?

— Санди Телър — отговори Еноксен. — Пенсионирана учителка. Живее в къща на около километър и половина от жилището на Макдонъл. Нейният разказ съвпада в голяма степен с казаното от него. С тази разлика, че тя нищо не разбира от военна техника, така че не може да каже какъв модел е бил хеликоптерът.

— Журналистите заеха ли се с това?

— Зададоха въпроси на полицията и на министерството на отбраната в Лондон — обясни Еноксен. — Те напълно отрекоха подобно нещо. Наблизо няма никакви американски военни бази. Макрианиш в Аргайл е най-близката, но е секретна и властите твърдят, че там няма базирани хеликоптери „Блек Хок“.

— Тоест не става за статия?

— Изобщо. Най-много да те изкарат глупак. Никой не поема отговорност, а това само по себе си е необичайно. Защо ще се главоболиш да взривяваш самолет, а после да си мълчиш, че си го направил ти? В това няма логика.

Сам допи уискито и стоплен от алкохола, се качи да си легне. Помещението беше ниско, покривът се спускаше косо и можеше да хвърли поглед навън само през малкото таванско прозорче. Дъждът блъскаше по стъклото и барабанеше по керемидите само на няколко сантиметра от главата му.

„Блек Хок“, повтори замислено Сам.

Само няколко минути след падането на пътническия лайнер.

Полицията и военните бяха отрекли, но това не означаваше, че не е вярно.

В края на краищата имаше двама свидетели.

„Но какво, по дяволите, са търсели?

Или кого?“

Извади от дипломатическото си куфарче четири гъсто изписани листа — списъка на пътниците от полет 103.

За пореден път започна да го преглежда.

После отново си зададе същите въпроси: какво може да са търсили мъжете от хеликоптера?

Или кого?