Сам Грийн
Полет 103 (39)

38.

22 ноември

Ню Йорк

Пътят от летище „Джон Ф. Кенеди“ към Манхатън беше един от най-вълнуващите в света, за пореден път се убеди Сам. От другите летища пътуваш някакво късо разстояние с метрото или минаваш през безлични предградия. Но щом излезеш от Дж. Ф. К., се изправяш пред величествената панорама от блестящи небостъргачи, които сякаш се издигат от океана. Според Сам това беше единственият маршрут от летище, който наистина те кара да се радваш, че си пристигнал.

Орла беше отпуснала глава на рамото му на задната седалка на сребристосивия „Линкълн“ с шофьор, който Джинас беше изпратил да ги вземе от летището.

— Защо го правиш? — попита тя.

Сам си беше задавал същия въпрос в малките часове на десет хиляди метра над Атлантическия океан, отпуснал се на удобната седалка в първа класа на 747 на „Юнайтед“. Трябват му парите, можеше да бъде единият отговор. Да изкараш 50000 само за една работна закуска не беше малко дори ако трябва да прелетиш океана, за да ги получиш. Нямаше съмнение, че ще му платят още, ако се съгласи да им помогне в разследването на станалото с полет 103. Но не това беше верният отговор. С помощта на Орла беше започнал да печели нелоши пари от търговията с антики. Имаше нещо друго.

„Правя го, за да я впечатля“, помисли си той.

Вероятно тя се досещаше.

Докато Орла спеше, а четирите големи турбини „Дженерал Електрик“ неуморно тласкаха самолета напред. Сам се унесе в спомени за училището и думите, на които го беше научил равин Хилел, проповедникът, който по това време им преподаваше за цар Ирод и Август.

„Ако аз не се погрижа за себе си, кой ще го направи? Ако се грижа само за мене си, кой съм аз? И ако не сега, то кога?“

„Това е причината да вляза в Мосад — напомни си той. — По същата причина съм в този самолет.“

— Някой трябва да го направи — отговори Сам тихо.

Линкълнът зави в 34-та улица и спря. Сам не беше сигурен какво да очаква. Най-вероятно срещата нямаше да е в седалището на авиокомпанията — тази сутрин сградата със сигурност щеше да бъде обсадена от репортери. Разбираше защо Джинас иска да говорят навън. Обаче закусвалнята „При Марио“ не изглеждаше много обещаваща. Изглеждаше мазна и потна, вътре седяха неколцина работници и поглъщаха огромни готвени закуски, а чиновниците взимаха кутиите с поръчаната храна, без да се бавят повече от нужното.

— Ти остани тук — обърна се Сам към Орла. — Трябва да свърша това сам.

— Но…

— Повярвай ми, подобни разговори са поверителни — обясни той.

Чувстваше се неловко, че я оставя да чака, но нямаше друг избор. „Джинас поиска да се срещне с мен, а не с мен и някаква малка ирландка…“

Влезе в закусвалнята. Един мъж в дъното му кимна. На около четиридесет, чернокож, със слабо волево лице и пронизващи очи. Пред него имаше чаша кафе и той направи знак на келнерката да донесе още една.

— Господин Улфман — каза Джинас, докато се ръкуваха, — благодаря, че дойдохте.

— Наричай ме Сам.

Сам седна срещу него на тясната пейка.

— Полетът добре ли мина?

Сам опита да се усмихне.

— Самолетът беше наполовина празен.

— Хората са прекалено уплашени да летят — каза Джинас. — Всички авиокомпании ще го отнесат, но нашата най-много.

— Мога да си представя.

Сам огледа Джинас. На първо четене би казал, че не е спал най-малко четиридесет и осем часа, но все още имаше сдържания вид на човек, който контролира положението. Лицето му беше изтощено, но не се виждаха следи от паника. Вероятно произхождаше от среда, в която бяха свикнали да се справят със стреса. Военни? Или полицаи?

— Искаме да откриете кой е свалил самолета — каза Джинас, гледаше Сам право в очите. — И то колкото се може по-бързо.

— Сигурни ли сте, че е взривен?

Чернокожият кимна.

— Намерихте ли черната кутия?

Джинас поклати глава.

— Отломките са разпръснати на огромна площ. Имаме екип, който я търси. Обаче тя е колкото автомобилен акумулатор, а трябва да претърсим територия, която сякаш обхваща половината Шотландия.

— Значи…

— Сигурни сме, че е било бомба, господин Улфман.

— Сам.

Джинас кимна.

— Добре, Сам, сигурни сме, че е било бомба.

— Как?

— Самолетът беше минал всички проверки. Боингът е само на четири години. С четири турбини на „Дженерал Електрик“, също само на четири години. Тази конфигурация има очаквана продължителност на живота най-малко двадесет и пет години. За самолет той беше почти като нов. Достатъчно стар, за да се появят някои проблеми, но при редовните прегледите са отстранявани, така че като цяло може да се каже, че машината беше почти нова. Управлявал е опитен пилот с безупречно досие. Времето е било нормално.

Замълча и впи поглед в Сам.

— Нашите инженери познават „Боинг 747“ като джобовете си. Ние сме дългогодишни ползватели на тези самолети още от пускането им на пазара, а те не се взривяват в небесата без никаква причина. Значи трябва да е било бомба.

— Въпросът е кой я е сложил в самолета.

— Точно така.

— И вие искате да открия това.

Джинас кимна.

— Защо?

Американецът се наведе към Сам. Точно в момента келнерката дойде да долее кафе.

— Скъпи, нещо за хапване? — попита тя и погледна Сам.

Той поклати глава отрицателно. След това отново насочи поглед към Джинас и повтори въпроса си.

— Защо?

— Понасяме загуби. Авиокомпанията може да фалира, ако не разберем кой го е направил.

— Има полиция, ФБР, разузнавателната ви служба — каза Сам. — После британската полиция и техните служби… Бих казал, че вече има предостатъчно хора, които се занимават с този въпрос.

— Казаха ми, че сте най-добрият. Умеете да откривате неща там, където никой друг не съумява да ги види.

— Кой ви го каза? — попита Сам.

— Поразпитах тук-там.

— Ще поема случая — каза Сам, — но само ако сте откровен с мен.

— Имаме нужда от човек с връзки в Мосад, който да работи по случая. Това е единствената тайна служба, която разбира Близкия изток.

— Маршрутът на самолета е бил от Франкфурт за Вашингтон през Лондон. Не е припарвал до Близкия изток.

— Не е дело на германска терористична група. — Джинас поклати глава. — Бандата на Баадер и Майнхоф престана да съществува преди години, но така или иначе те никога не са нападали самолети.

— А ИРА?

— Това е американски самолет, а по-голямата част от парите им идват от САЩ — обясни Джинас. — Ако са способни да качат бомба на наш самолет, със същия успех биха могли да я качат на полет на „Бритиш Еъруейс“. Виж, това биха направили. Така че остават само близкоизточните терористични групи. Единственото, което искаме, е да откриете коя точно.

„Прав е — реши Сам. — Не са много организациите, които биха искали да взривят американски самолет.“

И почти всички се намираха в Близкия изток.

— Знаете ли нещо за бомбата?

Джинас вдигна рамене.

— От това, което нашите експерти са открили досега на място, предполагат, че е разкъсала дупка с диаметър половин метър във фюзелажа на около една трета по-ниско от средата. Точно до буквата „П“ от надписа „Пан Ам“.

— И това е било достатъчно, за да предизвика катастрофа?

— Какво имате предвид?

— Може да е имало втора бомба или терорист на борда.

— Нашите експерти смятат, че се е случило по следния начин — започна Джинас. — В един 747 нервният център, където се намират всички навигационни и комуникационни системи, е разположен два етажа под пилотската кабина. Отделен е от предното багажно отделение с преградна стена. Ние смятаме, че взривът е минал през стената и е повредил всички кабели за управление на самолета. В резултат предната част на фюзелажа се накланя напред и същевременно започва да се завърта. Самолетът почва да вибрира много силно, което води до скъсване на подсиления бандаж, който свързва предната секция с основната част на фюзелажа. — Той взе чашата и отпи глътка кафе. — В същото време ударната вълна от експлозията е рикоширала от обвивката на машината и се среща с пулсациите от първоначалния взрив. Така се образува ударна вълна с двойно по-голяма сила от тази на предизвиканата от първоначалната експлозия, която плъзва нагоре из самолета. Покривът на пътническата кабина е започнал буквално да се отлепва, сякаш някой дърпа капака на консерва. След като се е откъснало първото парче, самолетът вече не е имал шанс. Започнал е да се разпада и отломките са полетели към земята.

— Значи бомбата е била поставена на най-подходящото място?

— Предполагам.

— И нямате представа как е била задействана?

— Като изключим факта, че хората, участвали в това нападение, са знаели много добре какво и как да направят. Иначе, не, нямаме представа.

Сам се поколеба. Нямаше много факти, на които да се опре.

— Някакви предупреждения?

Джинас поклати глава.

— Заплахи, изнудвания? Разгневени служители?

Джинас се засмя, но млъкна на секундата, когато забеляза, че хората на барплота се обръщат към тях.

— Ние сме голяма авиокомпания и предполагам, че както във всички фирми и при нас има много гневни служители — отговори той, — но това не означава, че ще започнат да взривяват самолети, дори да знаят как може да се направи.

— Тогава не разполагаме с много данни, от които да тръгна.

— Точно затова се обърнах към вас.

Сам кимна.

— Ще поемете ли случая?

— Какво е заплащането?

— Ще поемем разноските, ще оказваме всякаква помощ и ще получите петстотин хиляди долара, ако откриете отговора.

Сам изпи последната глътка кафе и започна:

— Имам нужда от две неща. Първо, малък аванс за разноски, така че да мога да изчезна от лицето на земята. Не искам никой да знае кой съм, нито къде съм отишъл.

— Готово — съгласи се Джинас.

— Искам списък с всички пътници.

— Смятате, че…

— Нищо не смятам — прекъсна го Сам. — Просто ми трябва някаква следа, откъдето да започна. Това е всичко.

Джинас стана. Беше само девет и десет сутринта.

— Ще го уредя.

Остави на масата банкнота от десет долара и добави:

— Господин Улфман, благодаря.

— Сам. Минаваме на „ти“.

— Благодаря ти, Сам.

— И още нещо. Ще ти се обадя, когато открия нещо или имам нужда от помощ.

— Можеш да ми се обаждаш по всяко време на деня или нощта.

— Добре — кимна Сам. — Но дотогава не съществувам.