Сам Грийн
Полет 103 (38)

37.

21 ноември

Лондон

Сам обичаше неделите. Апартаментът беше осеян с вестници, пълни с подробности за ужасната катастрофа в Локърби. Орла беше дошла да направи омлет за закуска, а по-късно планираха да поровят из сергиите на панаира за антикварни предмети в кметството на Челси. След това можеха да отидат на кино, а по-късно да се отбият в някой ресторант да хапнат.

„Направо като среща — помисли си Сам. — Мамка му, през всичките тези четири години не съм ходил на нито една.“

Прелисти вестника. Репортажите и анализите бяха пълни с предположения за причината, довела до катастрофата на полет 103. Беше започнала да се налага теорията, че на борда на самолета е взривена бомба. Обаче никой нямаше представа кой може да я е сложил там и как е успял да я промъкне през охраната на летището.

Въздухът гъмжеше от теории: лудите от ИРА, либийците, иранците или някоя от радикалните палестински групировки.

Но никой не разполагаше с твърди доказателства.

Той седна на масата и си отряза парченце от омлета, който Орла току-що беше поднесла. Днес беше с всекидневно облекло. Джинси, бяла тениска и ниски мокасини от напа. Нейните омлети бяха по-вкусни от неговите. Сам обичаше да готви, но не беше много сигурен, че го бива, докато Орла се хвърляше да шета със същата страст, с която подхождаше към всичко.

— Кога ще се обади? — попита тя.

— Кой?

— Папата, глупчо.

— Имаш предвид Циглер?

Орла кимна и бръсна черния кичур, който падаше на челото й.

— Може да минат ден-два — отговори той. — Тъкмо ще имам време да направя някои проучвания. Изглежда, неколцина от антикварите в Лондон го познават. В „Сотбис“ и „Кристис“ също знаят кой е.

— И кой е? — попита Орла и се наведе към него.

— Живее в Женева — започна да разказва Сам. — На петдесет години е и работи сам. Всъщност е посредник. Някои разправят, че по-рано търгувал с оръжие, но преди десетина години се прехвърлил на произведения на изкуството и антики. Вероятно защото е по-безопасен занаят. Както и по-доходен, след като цените непрекъснато се качват.

— И с кого търгува?

— С всеки, който потърси услугите му — отговори Сам. — Или поне така ми казаха. Носят се слухове, че се занимавал и с крадени вещи. Ти задигаш скъпа мебел, а Циглер е човекът, който ще я пусне на пазара, снабдена с нов сертификат за произход. Така аукционните къщи ще я включат в каталозите си, без да вдигат врява. И може да я продадат на някой богат колекционер, който си мисли, че е направил законна покупка.

— Значи Ватиканът работи с крадец…

Сам поклати глава.

Той си беше помислил същото, но вече не беше сигурен.

— Един познат от „Кристис“ ми каза, че е имало множество подозрения срещу Циглер, но нито едно не могло да бъде доказано. Това се случва винаги, когато някой има постоянен достъп до скъпи вещи. Винаги започват да се носят слухове, че ги търгува от името на банда взломаджии. Понякога това е истина, но не и в този случай. Според мен Циглер работи с Ватикана. Знаем, че работи с отец О’Конъл от Бостън, но защо да е само той? По света сигурно има петдесет различни епархии, дори сто, и всичките да крият авоарите си по същия начин. Това обяснява защо Циглер има непрестанен достъп до скъпи вещи, защо работи сам и защо е толкова потаен.

— Значи той е нещо като параван?

— В смисъл?

— За Ватикана.

Сам се усмихна. На Орла не й убягваше нищо.

Точно това харесваше у нея.

Телефонът иззвъня и Сам стана да се обади. Дали не беше Елена? Тя обикновено се обаждаше в неделя и тогава и децата искаха да говорят с него. Обикновено и той го искаше. Няколко минути приказки, разменени по телефона, беше единствената връзка, която сега имаше с тях. Обаче му стана неудобно от Орла. Не беше сигурен как ще реагира, а и не бе готов да научи. Поне не днес.

— Господин Улфман?

— Да?

С облекчение разбра, че не е Елена.

Човекът, който се обаждаше, говореше с американски акцент.

— Казвам се Картър Джинас.

Сам машинално кимна. Името не му говореше нищо.

— Аз съм началник на охраната на „Пан Ам“ — продължи мъжът.

— „Пан Ам“?

— Полет 103, който падна върху Локърби, беше на „Пан Ам“.

„Защо, по дяволите, ще ми се обажда началникът на охраната им?“

— Много съжалявам за катастрофата — каза той. — Ужасно нещо.

— Благодаря. — Джинас се поколеба. — Нуждая се от вашата помощ.

— Моята помощ?!

Изненадата на Сам беше искрена.

— Не мога да говоря по телефона. Тази вечер от Хийтроу има полет на „Юнайтед“ за Ню Йорк. Можете ли да го хванете?

— Но…

— Ще ви платя 50000 само за да поговорим.

— Можете ли да изпратите кола да ме посрещне?

— Готово.

— И два билета.

— Няма проблем.

— Тогава до утре.

— Благодаря, господин Улфман. Оценявам го.

Сам погледна Орла и каза:

— Давай да стегнем малко багаж. Отиваме в Ню Йорк.

— В Ню Йорк?

— Там ме чака задача… Полет 103.

— Смятах, че си вън от играта.

— Така е, но…

„Но какво?

Не зная.

Засега.“

— Загинаха триста души — промълви Орла. — Трябва да го направиш.