Сам Грийн
Полет 103 (30)

29.

18 ноември

Бейрут

Бен седеше неподвижно в колата и гледаше часовника на арматурното табло. Вече беше научил, че чакането е част от работата на агента, но въпреки това му беше досадно. Висиш, висиш, висиш безкрай… и през повечето време не се случва нищо.

За стотен път погледна сивата офис сграда. Бюрото на ЦРУ се намираше на третия стаж, както вече знаеше от посещението им там. Сега беше малко след шест и Бен беше сигурен, че по това време повечето служители вече са си отишли вкъщи. Можеше да се намират по средата на криза със заложници, но когато работиш в Бейрут, размишляваше Бен, винаги има някаква криза, така че едва ли много от тях бяха останали до късно на работа.

А и както изглеждаха нещата, май усилията им бяха посветени на по-доходни занимания.

Чакаше в един черен „Фолксваген Голф“, възможно най-нехвърлящата се в очи кола, която успя да наеме в представителството на „Херц“ в центъра на града. Седеше в колата вече повече от час. Вчера сутринта тримата бяха постигнали съгласие, че ще направят каквото могат, за да установят дали бейрутското представителство на Агенцията наистина търгува с наркотици, или това е само уличен слух.

„Ако за четиридесет и осем часа не успеем да потвърдим данните — каза Бен на Скот и Джим, — повече няма да се занимаваме с това.“

Едно старо, но добре поддържано сиво ауди спря пред сградата зад някакъв син микробус. Бен загледа внимателно. В аудито имаше двама души. Единият слезе и влезе във фоайето, а другият остана зад волана, без да гаси двигателя. Бен запали фолксвагена и постави ръце на волана. След по-малко от минута първият мъж излезе от сградата. Носеше алуминиев куфар. Остави го на задната седалка, затвори вратата, след това седна до шофьора.

„Дипломатическата чанта“ не беше чанта от времето, когато са пренасяли съобщенията с коне. Тази приличаше повече на сандък, изработен от метал, с размери метър и двадесет на шейсет сантиметра, който лесно би побрал десетина папки с дипломатически документи. Бен не беше сигурен, че някой чете всички тези писания. Вероятно го правеше единствено Бил Хортън — и никой друг. Както и да е, за това им плащаха, и Агенцията всеки ден послушно произвеждаше доклади.

Освен ако съдържанието на тази „чанта“ не беше различно.

Последва аудито на дискретно разстояние, като внимаваше между него и обекта винаги да има поне три автомобила. Аудито се движеше из дипломатическия квартал, мина покрай огромната джамия Ал Омари, после покрай старото здание на парламента, а след това се насочи към покрайнините на града.

Между неговата кола и няколкото зад аудито се вмъкна някакво такси, спря и стоя най-малко две минути, докато жената, която слезе, ровеше из портмонето си за дребни, но Бен имаше късмет и не изпусна сивата кола от поглед. Като цяло пътуването трая петнадесетина минути, преди аудито да спре пред жилищна кооперация и цяла редица квартални магазинчета в района Некаш. Един мъж стана от масата пред едно от кафенетата, остави вестника върху чашата с кафе, закрачи към колата и размени няколко думи с шофьора. Бен, който спря дискретно на двадесетина метра от аудито, за да не се набива на очи, реши, че се шегуват за нещо, тъй като и двамата избухнаха в смях. Очевидно се познаваха добре и се чувстваха спокойни, сякаш действията им бяха чисто рутинни. Мъжете влязоха в кафенето и скоро излязоха с голяма черна спортна чанта. Отвориха сандъка и сложиха в него три черни пакета. Размениха по още една шега и аудито отново потегли.

Движението ставаше все по-натоварено — минаваше шест и половина и хората се прибираха от работа. На няколко пъти Бен изгубваше аудито от поглед, но бързо го настигаше. Излязоха на магистралата към летището и малко по-късно сивата кола спря пред карго терминала. Бен изостана, като не преставаше да наблюдава ставащото. Двамата мъже слязоха, показаха документи за самоличност на пазача и внесоха металния сандък в сградата. След по-малко от три минути се появиха отново, качиха се на колата и заминаха.

„На тия момчета им е време да изпият по бира — помисли си Бен. — А на мен да почвам работа.“

Паркира фолксвагена пред карго терминала и тръгна към сградата. Когато пазачът го спря, измъкна удостоверението си от ЦРУ, потупа преметнатата през рамото си чанта и каза:

— Нося някои много спешни неща. Пратиха ме да ги добавя.

Пазачът посочи навътре.

Бен прекрачи през вратата. Тук имаше още двама пазачи и редица гишета на различните авиокомпании, които обслужваха товарните пратки. Бен беше установил, че дипломатическата поща лети от Бейрут за Франкфурт с машина на „Луфтханза“, а оттам с полет №103 на „Пан Ам“ поема за Вашингтон през Лондон. На гишето на „Луфтханза“ стоеше ливанец с униформата на компанията.

— Трябва ми американската дипломатическа поща — обясни Бен и сложи удостоверението и личната си карта на плота.

— Името ви? — попита служителят.

— Бен Ханолд.

Служителят плъзна към него един формуляр, разгледа удостоверението и личната му карта и си отбеляза номерата им.

— Подпишете тук.

Бен надраска името си. Знаеше, че оставя следи. Ако някой поискаше да разбере дали дипломатическата поща е отваряна, много лесно щеше да го открие по формуляра. Но прецени, че опасността е малка. Чантата излиташе от Бейрут всяка вечер. Не го бяха забелязали, че следи аудито. Нямаше никаква причина някой от бейрутското бюро да проучва дали е надничал в днешната поща.

— Оттук — покани го служителят.

Сандъкът беше зад един параван близо до изхода, където щеше да бъде натоварен на електрокар и откаран при самолета. Пазачът застана близо до него.

— Това е официално — каза му Бен. — Трябва да съм сам.

Мъжът се оттегли зад паравана, а Бен се наведе над сандъка. Вече се беше обадил във Вашингтон и знаеше кода на електронните ключалки. Въведе го и вдигна капака.

В куфара имаше купчина официални документи.

И три пакета, обвити в здрав черен найлон.

Бен ловко отвори единия.

Вътре имаше бял прах.

Той извади от джоба си чиста ленена носна кърпа, изсипа малко от белия прах в нея, загърна мострата и внимателно я прибра.

„Прилича на кокаин“, помисли си.

Затвори сандъка и заобиколи паравана.

— Готово — каза на служителя и се усмихна. — Благодаря за съдействието.