Сам Грийн
Полет 103 (3)

2.

10 ноември

Персийският залив, военен кораб на САЩ „Медисън“

Старшина втора степен Джим Мулъри остави кафето на бюрото. Вече осем часа дежуреше и започваше да усеща умората. В бойния информационен център имаше общо петима души, но той беше единственият обучен да открива предстоящи нападения.

„Ако нещо се случи с този кораб — помисли си, — ще е по моя вина. Лично моя.“

Сведе очи към екрана. Радарната система АН/СПАЙ-1 беше най-усъвършенстваната, с която разполагаше военният флот. Повечето моряци я знаеха по прякора й — Щит на флота. За разлика от обикновения механично управляван радар, който може да „види“ мишената само веднъж по време на 360-градусовото си завъртане, Спай-1 излъчваше непрекъснат лъч електромагнитна енергия, което му позволяваше да наблюдава пространството отгоре, под и встрани от кораба. Системата можеше да види буквално всичко и веднага щом установеше местоположението на мишената, не само се закачаше за нея и предоставяше информация за предстоящото нападение, но предлагаше и средства за неговото отразяване.

Подобно на ловджийско куче, СПАЙ-1 може да те намери навсякъде, спомни си Джим думите на инструкторите. А когато го направи, ще ти види сметката.

Разбира се, стига човекът, който отговаря за нея, да си е на мястото. Джим започуква с пръсти по бюрото и допи кафето. Усети как кофеинът се влива в кръвоносната му система, но приливът на енергия беше краткотраен. Изведнъж умората го налегна с пълна сила. Току-що се беше върнал от двуседмичен отпуск. Жена му скоро беше родила второто им дете, Дарън. Джим почти не мигна през тези две седмици. На Джоди й беше излязла душата сама да гледа децата и да се грижи за къщата, така че той се опита да й осигури колкото може повече време за почивка.

Изтощителна работа.

В сравнение с нея бойният кораб изглеждаше направо като оазис на спокойствието.

„Нещата ще се оправят, когато децата пораснат — помисли Джим. — И когато получа следващото повишение и мина в другата категория на заплащане.“

Видя нещо на екрана. Вторачи се по-внимателно. Ято птици? Не, прекалено голямо беше и се движеше в съвсем права линия. При това с 800–900 км/час.

И се носеше право към тях.

„На какво ми прилича — запита се Мулъри. — На ирански изтребител А1-14А «Томкат».

Точно така.“

Изминалите двадесет и четири часа бяха изтощителни. „Медисън“ беше изпратен в Персийския залив, след като иранците започнаха да поставят мини по морските коридори, използвани от други американски кораби. Корабът влизаше в състава на малка бойна група, която полагаше усилия да държи морските пътища отворени, докато около тях бушуваше ирано-иракската война. Беше навлязъл в омански териториални води, но правителствените торпедни катери се изправиха на пътя им и трябваше да променят курса. След това навлязоха в ирански води и иранският военноморски флот вече им беше наредил да ги напуснат. Всички на борда знаеха, че наскоро иранците бяха закупили цяла партида китайски ракети „Копринена буба“.

„Медисън“ беше един от малкото кораби в американския военноморски флот, който можеше да се справи с тази заплаха. Въпреки това екипажът беше на нокти, защото знаеха, че макар САЩ да не са във война с аятоласите, всеки момент това може да се промени.

И че ако се случи, корабът ще се намери в центъра на сблъсъка. Мулъри се вгледа внимателно в екрана.

Със сигурност приличаше на „Томкат“.

„Би трябвало да можем ги разпознаваме.

В края на краищата ние сме ги построили.“

Докато проследяваше бързото движение на екрана, осъзна иронията на мига: американски боен кораб, който проследява полета на произведен в Америка военен самолет. „Томкат“ бе взет на въоръжение през 1970 г. и Ричард Никсън бе продал осемдесет машини на Императорските ирански военновъздушни сили, както бяха известни преди свалянето на шаха от власт. В САЩ много отдавна бяха свалили от въоръжение тези изтребители, но иранците все още летяха с тях. Самолетът беше технологично и морално остарял, но това не означаваше, че не може да нанесе жесток удар.

Достатъчен, за да потопи кораба с една ракета.

— Какво става, по дяволите? — Капитан Стивън Робъртс беше застанал точно до него. Беше висок, със сиво-сини очи и стегнато тяло с меден загар. Устата му винаги беше решително стисната, а челото — набраздено от бръчки. Стоеше само на няколко сантиметра от гърба на Мулъри. Беше толкова близо, че старшината можеше да подуши потта му.

Мулъри посочи екрана с пръст.

— Идва към нас.

— „Томкат“?

— Възможно е.

Робъртс се наведе и се взря в екрана. Колкото и да беше усъвършенстван, СПАЙ-1 все пак беше само радар и показваше само малка светла точица, която се приближава към теб. Много бързо. Обаче не можеш да видиш самолета.

Или каквото и да е друго, което прилича на самолет.

Само една точица.

— Цивилен?

Мулъри поклати глава. Системата беше конструирана така, че да прониква в контролните системи на гражданските самолети. Ако имаше цивилна машина наоколо, компютрите на СПАЙ-1 би трябвало да знаят за това и вече да са ги предупредили. Машините разговаряха една с друга и това беше един от основните елементи на сигурността, вграден в системата, който трябваше да гарантира, че няма да бъде нападнат цивилен самолет.

Досега поне това никога не се бе случвало.

— Не сме чули нищо за пътнически — отговори той. — А и е твърде малък за цивилна машина.

Робъртс поклати глава, отдръпна се от екрана и нареди:

— Свържи се с тях.

Гласът му беше напрегнат и уморен.

Гласът на човек, който знае, че току-що е взел важно решение.

На половин метър от капитана офицерът по свръзките Мат Бърел нахлузи слушалките на ушите си и бързо набра на клавиатурата поредица команди. Стандартната процедура за действия изискваше да се свържеш с всеки самолет, преди да предприемеш действия срещу него. Даваш възможност на пилота да отговори, за да обясни кой е и какво прави. Ако е необходимо, му даваш възможност да обърне и да се разкара.

Но ако не отговори, можеш да направиш едно-единствено предположение: той е твой враг.

И ако не го убиеш ти, той ще ти види сметката.

— Не отговаря — обяви Бърел, като изви глава назад, за да погледне капитана.

— Опитай пак — озъби се Робъртс.

Бърел отново затрака с пръсти по клавиатурата. Мулъри наблюдаваше внимателно лицето му, очите му се стрелкаха и към капитана. През трите години, откакто командваше „Медисън“, Робъртс си беше спечелил славата на особняк. Беше корав и дисциплиниран офицер, не проявяваше голямо съчувствие към хората си и буйно ругаеше всяка заповед, която се спускаше от адмиралите. Обаче този път играеше по правилата, Мулъри си го отбеляза. Намираха се на сантиметри от започването на открита престрелка и дори Робъртс не искаше да рискува. Не и с 1000-тонен боен кораб и триста души под негово командване.

Да не говорим за възможността от война с Иран.

— Нищо — обади се отново Бърел.

— Проверете разписанията на полетите — нареди Робъртс с такъв тон, че от всяка гласна на няколкото му думи лъхна напрежение.

Бърел отново се наведе над клавиатурата. Всички граждански полети бяха включени в системата за контрол на въздушното движение и компютърът на СПАЙ-1 можеше да ги провери. Независимо какво е местоназначението на полета, той трябваше да бъде включен в системата. Ако сменеше посоката, пилотът трябваше да уведоми някого на земята, така че информацията в системата щеше да бъде обновена.

— Сър, няма нищо в дневника за полетите.

Мулъри гледаше внимателно екрана. Усещаше напрежението на капитана. Чувстваше сърцето си да блъска в гръдния кош. Мнозина от мъжете, с които се обучаваше, разправяха колко им се искало някой ден да вземат участие в истински бой. Беше минало много време, откакто военноморският флот на САЩ беше участвал в истинско сражение. Не се бяха изправяли пред нищо сериозно от Япония, Корея и Виетнам насам.

Може би това скоро щеше да се промени.

Самолетът се приближаваше.

Бързо.

„Със сигурност прилича на «Томкат» — каза си Мулъри. — И след няколко минути може всички да плуваме към иранското крайбрежие.

Който извади късмет.“

— Свалете го — заповяда Робъртс.