Сам Грийн
Полет 103 (24)

23.

17 ноември

Дюселдорф

Ахмед предпочиташе Дюселдорф пред Париж, Рим или Мадрид. Разбира се, знаеше, че е от малцината на това мнение. Повечето хора смятаха германския град в Рурска област за бездушен и скучен. Място, посветено единствено на индустрията и финансите, без простор за забавления, красота или почивка. Обаче на Ахмед му харесваше неговият дух на целеустременост и сухата функционалност на модерните му улици.

В Дюселдорф човек можеше да свърши добра работа.

Почти всякаква работа.

Като например да взриви самолет.

Пристигна късно вечерта с полет от Бейрут и се настани в хотел „Мариот“ в центъра на финансовия район Ам Зеещерн. Не обичаше да лети, но нямаше друг избор. Хотелът беше функционален и делови, пълен с бизнесмени от цял свят, които идваха при производителите, чиито седалища се намираха преобладаващо в Рурска област. Докато оглеждаше фоайето, Ахмед разбра, че ще успее да се впише добре. Тук имаше американци, японци, китайци, араби, изобщо всякакви люде. Стига да носиш костюм и вратовръзка, а в ръка да стискаш дипломатическо куфарче, можеш да се впишеш в средата и да станеш невидим като тапетите по стените.

Тази сутрин беше наел кола от щанда на „Херц“ и излезе от града. Пътуваше под името Моати Хегази с египетски паспорт и кредитна карта, издадена от Еладската банка в Кипър. Това беше една от петте самоличности, които използваше, когато пътуваше. Едната беше британска, другата гръцка, третата йорданска и последните две египетски. Избираше онази, която смяташе, че ще привлича най-малко внимание. Често най-добри се оказваха египетските. В края на краищата по света имаше осемдесет милиона египтяни, страната не предизвикваше силна омраза или любов, а един египтянин повече или по-малко нямаше никакво значение. Никой не им обръщаше внимание и точно това му харесваше на Ахмед.

Пое направо към малкото селце Нойс, което се намираше близо до нидерландската граница. Областта беше равнинна и еднообразна. Виждаха се борови гори, прекъсвани от добре обработени парцели, а на всеки няколко километра се издигаше фабрика. Бяха минали десет години, откакто за последен път се беше срещал с Йозеф Мюлер, помисли си той, когато насочи наетото ауди по отклонението към селото. „За тези десет години аз се промених много, но подозирам, че Мюлер се е променил още повече.“

Къщата на Мюлер беше последна в редицата сгради по чистата улица, на около километър и половина от центъра на селото. Беше по-голяма от околните сгради, но добре поддържаният жив плет, който я заобикаляше, и скромното й местоположение скриваха какъв разкошен имот е всъщност.

Беше на по-малко от десет години, имаше седем спални, три всекидневни, частно кино, басейни и спортна зала. „Мюлер сигурно е доволен от нея“, помисли Ахмед. Мюлер обичаше да живее добре, но не и да привлича вниманието на хората към богатството си. Току-виж започнали да разпитват откъде се е взело.

А на Мюлер това нямаше да му хареса.

„Може би е трябвало да се роди египтянин“, помисли си Ахмед и се усмихна.

Натисна звънеца, крилата на портата се плъзнаха встрани и той подкара аудито по алеята.

Когато се запозна с Мюлер, германецът беше незначителен член на терористичната група Баадер-Майнхоф. Подкрепяше идеологията им за разрушаване на капиталистическото общество, но беше достатъчно хитър да не се обвързва публично с тях. Той беше инженерът на групата и присъствието му сред поети, политици и идеалисти беше необичайно.

Ахмед стигна до извода, че подобно на повечето германци Мюлер е по същество практичен човек. Германия винаги е била страна, която почита инженерите, и въпреки всичките си радикални претенции Баадер-Майнхоф също бързо си изградиха една типично германска йерархия, която издигна инженера на своя връх. Той не стана официален лидер, но имаше силно влияние в групата, организираше ударите й, разработи стратегията да се отвличат известни бизнесмени и управляваше финансовите й средства. С разрастването на операциите групата ставаше все по-богата и по-богата, но същото важеше и за Мюлер. Обаче преди едно десетилетие той рязко се отдръпна от фракцията на Червената армия — заяви, че бил прекалено стар. А истината беше, че тъй като много от водачите й бяха по затворите, тя просто нямаше нужните сили да продължава. Доколкото Ахмед можеше да прецени, през цялото това време германската полиция не беше заподозряла участието на Мюлер. Той беше стоял в сянка и Ахмед знаеше, че ще го прави винаги. „С него имаме много общи неща — помисли си арабинът. — Знаем как да се грижим за себе си. Също така знаем как да не се забъркваме в неприятности.“

— Бизнесът, изглежда, върви добре — каза Ахмед, докато оглеждаше трите различни мерцедеса, паркирани под навеса.

— Преживявам някак си — отговори Мюлер и му подаде ръка.

Слепоочията му бяха побелели още повече и беше пуснал коремче. Но на лицето му бе изписана същата хитровата самоувереност, както през младите му години. Единствената разлика беше, че сега тя беше подплатена и от едно съвсем не малко лично благополучие.

Ахмед не беше много сигурен как Мюлер си изкарва хляба днес. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че можеш да му се обадиш и да му кажеш, че искаш да ти се направи такава и такава бомба, а той отговаряше да минеш, за да се срещнете. Всъщност до голяма степен това беше и отговор на неговия въпрос.

Влязоха и Мюлер го поведе към кабинета си в задната част на къщата. Ахмед чуваше в далечината да лае куче, чу и някаква жена — говореше по телефона, — но Мюлер явно не държеше да го представи на семейството си.

Кабинетът беше семпло, но скъпо обзаведен. Писалището беше стъклен плот на два бронзови, гарнирани с кожа крака, а зад него стоеше въртящ се стол с кремава кожена тапицерия. На стената висяха две модернистични картини. На бюрото имаше персонален компютър.

— Смятах, че вече си се оттеглил… — започна германецът и направи пауза, за да намери подходящ завършек на изречението, — от нашия стар занаят.

— Това е бизнес.

— Бомбата? Ако не си министерство на отбраната, купуването на бомба не може да се приеме за търговска сделка.

— Но нещата стоят точно така — сухо отговори Ахмед.

Нямаше намерение да каже на Мюлер какво планира. Доверяваше му се, но не напълно. Обаче се налагаше да му обясни от какво има нужда. Иначе как германецът щеше да му я достави?

— Плащат ми да сваля един самолет.

— Мога ли да попитам кой плаща?

— Не.

— А какъв самолет?

— Не.

Мюлер кимна. „Сигурно не е очаквал, че ще му дам тази информация — помисли си Ахмед. — Затова едва ли ще се обиди от отказа.“

— Аз също смятах, че вече не се занимаваш с нашия… стар бизнес — отбеляза арабинът.

— Нека кажем, че преминах от търговия на дребно към търговия на едро — отговори Мюлер с тънка усмивка. — В края на краищата продуктът, за който говорим, така и не избухна тук, в Германия. Революцията не можа да се случи тук по начина, по който някога смятахме, че ще стане. А след падането на Стената и обединяването на страната изобщо няма да стане. Може и да не знаеш, но по-голямата част от финансирането ни идваше от старата Източна Германия. Както и да е. Мисля, че сега можем да приемем, че свалянето на капитализма се отлага за неопределено време. — Мюлер вдигна рамене. — Но продуктът се развива много добре в други части на света. Така че подобно на всички мои състуденти, аз също станах част от великата германска експортна машина. Предполагам, с тази разлика, че това, което произвеждам, е много по-доходно от инструментите, химикалите и лекарствата, които правят те.

— Трябва ми бомба, която ще ми свърши работа.

— За самолета?

— Точно така.

— Нали знаеш, че самолетите винаги са представлявали затруднение.

— Разбира се — отговори Ахмед. — Но науката се развива. Има нови устройства и нови детонатори.

— Имаш предвид бомбата „Тошиба“?

Ахмед кимна. Бомбата „Тошиба“ бе получила името си не заради това, че се произвежда от едноименната японската фирма за битова електроника, а защото нейните първи груби изпълнения бяха укривани в касетофони с тази марка. Ахмед научи за нея от пресата: германското външно разузнаване — БНД — направило обиск на работилница за бомби в една къща и открило и модерна екипировка за производството на тези устройства. На вестниците бяха предоставени съвсем оскъдни подробности, но устройствата, изглежда, се взривяваха от висотомер, уред, който отчита височината с помощта на барометричното налягане. Когато самолетът се издигне на нужната височина, бомбата се взривява.

Гениално устройство. Докато си на земята, на бомбата нищо й няма. Издигни я във въздуха и тя избухва. Щом прочете за това, Ахмед веднага разбра, че му трябва точно такава. А след като арестите, извършени от БНД, бяха главно в Рурска област, не беше трудно да се предположи, че Мюлер сигурно има връзка с човека, който и да е той, знаещ как да произведе подобно устройство. Рур беше негова територия.

— Такова нещо търся — каза Ахмед.

Мюлер кимна и каза:

— Мога да ти доставя.

— Значи БНД не успяха да намерят нито една?

— Тия глупаци — отговори Мюлер и махна презрително с ръка. — Просто обискираха няколко безвредни работилници. Дори не успяха да намерят достатъчно материали, за да подкрепят обвиненията си.

Ахмед се наведе към него. Вече знаеше, че е дошъл, където трябва.

— Колко?

— Петдесет хиляди долара. Никакви пазарлъци и никакво връщане на суми.

Ахмед се поколеба.

— В доброто старо време доста четяхме Карл Маркс — продължи Мюлер. — Той непрекъснато лае за лошия капитализъм на монополите.

— Това не беше ли Ленин?

Мюлер се усмихна.

— Е, ти винаги си го харесвал, защото е революционер практик. Но когато стане дума за бомби „Тошиба“, аз държа монопола. Може да приемеш цената ми или да отидеш някъде другаде. Само че няма къде.

— Колко скоро мога да я получа?

— Къде си отседнал?

— В „Мариот“ в Дюселдорф.

— Ще те взема утре по обед.