Сам Грийн
Полет 103 (10)

9.

12 ноември

Главната квартира на ЦРУ, Лангли

Бил Хортън гледаше четирите снимки на писалището.

Проучваше лицата, взираше се внимателно в тях и се чудеше какво ли е общото между тези хора. Пръстите му почукваха по твърдото дърво на плота. Защо точно тях, запита се той.

Защо по дяволите точно тях?

Надигна се бавно и отиде при прозореца. Кабинетът му беше на втория етаж в гранитносивия комплекс. Когато преди година стана заместник-директор на Агенцията, му се полагаше по-голям и помпозен кабинет на третия етаж близо до няколкото помещения, заети от самия директор. Обаче Хортън предпочете да си остане тук. Заемаше този кабинет вече пет години, оттук ръководеше операциите в Близкия изток и макар да не беше от хората, които обичат да обзавеждат (дори къщата му още си беше със същите взети под наем мебели от времето, когато се нанесе), тук имаше достатъчно сувенири, които го караха да се чувства като у дома си.

Имаше рога от арабски орикс, подарени му от един от безбройните емири в района на Персийския залив. Имаше и карта на Ефрат, на която бяха очертани всички контрабандистки маршрути по протежение на великата река. Сбирката включваше и един хромиран „Колт ССП“, за който от време на време казваше на посетителите, че има дълга история, която обаче се бил заклел да отнесе със себе си в гроба. Това бяха причините да остане в този кабинет, но най-важната сред тях вероятно беше, че на този етаж бяха и кабинетите на анализаторите на Близкия изток, а агентите на място прекарваха тук времето си между мисиите.

Стой сред гъмжилото на акциите, казваше си той от време на време. Качиш ли се на горния етаж, ще се превърнеш в поредния чантаджия. А каква е ползата от това?

Хортън беше на шейсет и три и беше прекарал цялата си кариера в служба на Съединените щати. След като изкара пет години във военния флот, се прехвърли направо в разузнавателното управление. След няколко години обучение попадна в службата за Близкия изток и изкара няколко години в работа на място, първо в Техеран, а после в Дамаск и Тел Авив. Когато започна, това беше нещо като „трета глуха“. Всички млади амбициозни мъже искаха да кръстосат саби с КГБ на руския фронт. Или в най-лошия случай срещу Китай и Северна Корея. Обаче Хортън не беше съгласен с тази нагласа. Беше сигурен, че Близкият изток е мястото, откъдето ще дойдат конфликтите за Съединените щати. А когато това се случеше, искаше да е в центъра на събитията.

Остана ерген и винаги беше живял в малък апартамент под наем близо до Агенцията. Имаше малцина приятели извън работата. Агенцията беше неговият живот, неговото предназначение и той би направил всичко за нея.

Върна се при снимките. На тях бяха изписани четири имена, които вече бяха гравирани в паметта му: Марк Слота, Мери Холт, Ед Райън и Алисия Пизани. И докато пак оглеждаше лицата им, изведнъж видя кое е общото между тях. Беше съвсем очевидно. И четиримата бяха млади, привлекателни, следователно подходящи за показване. Двама мъже и две жени. Те имаха семейства, които ги обичаха, хора, за които трябваше да се грижат и които щяха да ги чакат да се върнат. Наистина беше просто. Всички те имаха своята история и ако тези истории попаднеха в опитни ръце, това щеше да ги превърне в силно оръжие.

„По дяволите, кога нашите врагове успяха да нахитреят толкова“, запита се Хортън.

„Може би дори са по-умни от нас?

Защото разбират, че срещу един добре нагласен разказ всички наши оръжия, флоти и армии са напълно безполезни.“

Новината бе получена късно снощи.

Беше съобщена чрез една от арабските новинарски агенции със седалище в Дамаск, за която в ЦРУ вече знаеха, че в действителност е медиен съветник на Хамас. Съобщението гласеше само, че в Бейрут са взети четирима американски заложници. Отведени били на тайно място. Не били наранени. Поне засега. Щели да бъдат освободени при две условия. Първо, тридесет затворници, държани в израелски затвори, да бъдат незабавно освободени. Второ, тридесет милиона долара в злато, диаманти и платина да бъдат депозирани в ливанска банка. „Те ще споделят страданието на арабския народ, държан в плен от американо-ционисткия заговор — се казваше в съобщението. — А чрез тях целият американски народ ще сподели страданията на арабите.“

Това, естествено, предизвика сензация в американските медии. Новината беше отпечатана с големи букви на първите страници на стотици вестници. Всички я бяха оцветили по свой начин, но основата й беше една и съща. Невинни американци, попаднали между фронтовете на жестоката война, са станали жертва на безсърдечни терористи, които не ги е еня за безопасността им.

На страниците за коментари имаше десетки различни анализи на положението. Да се изпрати ударна група, която да измъкне заложниците. Да се плати исканият откуп. Да се натиснат израелците да освободят затворниците. Да не се прави нищо, та терористите да се видят принудени да предприемат следващата крачка.

„Благодаря ви, момчета и момичета — помисли си Хортън, след като изчете коментарните страници. — Ние вече знаем всички шибани възможности, но въпреки това, благодаря ви. Знаехме ги още в мига, когато новината се разнесе от телеграфните агенции.

Проблемът е в това, че всъщност не харесваме много нито една от възможностите.

Защото накрая възниква винаги един и същи въпрос: какво ще направи правителството в тази ситуация?

А правителството, това сме ние.

И какво ще правим?

Вече знам отговора на този въпрос.

Остава само да убедя останалите от комитета.

А после да изпратя нашите препоръки на президента.

Разбира се, решението трябва да вземе той.

Обаче истината е, че ще направи онова, което му кажем ние.

Защото няма да има никаква друга възможност.“