Роман Димитров
Децата на Перун (7)

Глава 7
Песен

През нощта Белур изпръхтя, излязох да го нагледам. Лунна нощ, виждаше се като на длан — до нашия с Друда извор и до гората. Необикновено светеха тревите, вятърът ги караше да се кланят на вълни, Луната ги осветяваше отвътре, всяка тревичка светеше с истинската си същност, с тайната си мечта, с непознатата си добродетел. Нощем Друда излизаше и сядаше всред тревите, осветени от Луната, гледаше ги, вслушваше се в гласа им, откриваше лековитите — коя за разделяне, коя за събиране, коя за цяр. Запомняше отровните…

Белур изпръхтя пак. Чудех се какво става, помислих си първо с Перо да не би нещо… Но наоколо тихо. Чувах само петте щуреца от нашето оброчище. Те се надпреварваха да пеят — песента им беше вечна. Но изведнъж някакво различно звучене се намеси, открадна мелодията, разбърка я със звездите и водите на езерото, вдигна я нагоре и аз застинах от учудване, щастие, сполетяла ме надежда, ведра тъга. Усетих, че зад мене стои Друда, слушаше унесено…

— Знам кой е това, Раджиха. Това е Пеещият.

— Кой е той?

— Красавец. Видиш ли го, сънуваш го цял живот, тъгуваш, искаш песните му да звучат завинаги… Появява се рядко. Никой не може да ги изпее, никой не може да ги запомни… Казват чародеите, че знае тайна билка и така е станал Пеещ.

— Знамение ли е сега, че е дошъл?

— Не, както не е знамение, че идва следваща вълна към брега. Винаги си го е имало, но е рядка съдба да го срещнеш. Гледай, дори и Белур го слуша…

Търся неговата билка, но още не съм я намерила. Има някаква тайна у него и в тъгата, която излъчва. Но запее ли, спираш да мислиш.

Чувахме отдалече гласа му. Седнахме омагьосани до възкръсналата каменна чутура, до горещия извор, заслушахме се…

Пеещият пееше за духа, който чува разговорите на тревите и изхабяването на скалите, полета на лястовицата, избуяването на любовта, дарбата да предусетиш и да породиш. Вслушвахме се, опиянявахме се като след глътки вино, забравяхме веднага чутото, страстно очаквахме следващите думи и звуци. Сетивата ни бяха станали бавни, смътни, размити — струваше ни се, че виждаме Пеещия недалеч. Да, там беше, в края на гората, приближи, приседна до нас. Налегна ни красота и мъка. Друда се просълзи, аз исках да яхна коня си, да препусна към морето, да гледам бурните вълни, да се сражавам с тях… Ако победната и радостна песен на татко Перун беше теменужена, то песента на Пеещия беше седефена и бисерна — неговата не те пронизваше и възземаше, а те обземаше и влюбваше в безпределността на света, в далечните му поля и слънчеви архипелази, в пристанищата, в снежните планини, в сумрачните гори, в дълбините на океана, в битката на кривака със змията, в затаената любов.

Пеещият ни се усмихна, но сякаш гледаше вътре в нас — или през нас надалече, към местата, за които пееше и ни разказваше с музиката на вдъхновението — за дарбата да провиждаш и да предчувстваш.

— Пазете Перо! — каза той накрая, докосна отново струните си. Изпя ни пътя на Перо. Слушахме опиянени, виждах и себе си край него. Разказът на Пеещия беше смътно недовършен, не можеше да се разбере какво се случва, но можеше да се провидят страстта, поривите, победите, възземанията на духа, страданието, далечината на хоризонта… Провиждах, че го пазя, не мога да го опазя, оплаквам горчиво, а е жив той!

В песента Перо изглеждаше огромен, несломим, нежен — безкраен. Мелодията се слягаше и спотайваше из ливадите, без да помръдне и тревичка. Душата ми се изпълни с тъга, болка, пропасти, зарници от далечно предстоящо лято.

Държах ръката на Друда, докато Пеещият чезнеше, стопен всред узрелите шипки. Какво ли ни чака двамата, ще опазя ли Перо? Така дочакахме есента, седнали край нашето оброчище, до старата ми каменна чутура. Тя топеше ранния сняг по себе си и край себе си…

* * *

Това бяха предзнаменованията и предчувствията на онези сезони, които отминаха, на онези, които щяха да се търкулнат към нас, да ги прекосим и изходим.