Роман Димитров
Децата на Перун (6)

Глава 6
Търкулната питка: от свят се не бяга

Върнах се, облякох се, взех си меча, кривака, някой ме докосна по крака. Гледам: катерицата, приятелката на Перо. Тупна с краче, превърна се в бог Влас.

Вдигнах меча, Влас за миг се стопи, проясни се на друго място, после пак до мен застана. Това и аз се учех да го правя…

— Чакай, Радота, искам да те поздравя!

— Какво правиш близо до Перо!

— Играя с него, Радота. Харесва му, не видя ли…

— Знам, че търсиш да обидиш баща му, това знам, както и всички го знаем! Ама не можеш. На детето ли искаш сила да покажеш?

— Толкова просто ли ти се вижда, Радота? Хайде да поговорим.

— Какво да говорим! — възкликнах аз, но бях любопитен. Исках да знам повече, щом ще трябва да защитавам Перо. Нявга ме водеше Влас на лов, говорехме надълго, учеше ме. Наоколо клечаха вълци, слушаха и те, бухали и сови накацваха по клоните, мигаха… Той ми подари първото стадо биволи по-късно, като възмъжах. Друда тачеше дълбоко. „За много неща си годна!“ — подари й старинния нож от кост на мамут за тъжните дела след смъртоносен удар с меч или копие. Посмъртният нож.

Седнахме под големия дъб двамата. Влас заговори:

— Не е просто, Радота. Виж небето. То е толкова далече от тебе, колкото е далече и от звездите — но все пак ти си понякога небе. — Засмях се. — Не се смей, Радота, ти си мен, Влас, Злобния, Смъртобиеца, аз съм тебе, Радота Добросърдеца. Всичко общо и далечно може да е едно, да е тук, да е ти… А ти — да си всичко останало…

— Говори ми още, Власе, слушам. Защо ти се иска да биеш със смърт? Защо съперничиш на Перун и едновременно властваш с него без спор и упрек? Дойде ли ред да се убива, вие заедно решавате дали да разрешите…

— Ще ти кажа. Но първо помисли, че нашият живот е търкулната питка. Чупваш си парче питка, докато го изядеш, тя се търкулнала още, посягаш към ново място вече…

— Това го разбирам. Ако си държал здраво лятото, то може да те застигне есента…

— Да. Добре усещаш, така е горе-долу. Подобно казваха, търкулнеш ли коврига^[1], все някога те стига…

Ако срещнеш някого в горната коричка на питката, после го срещаш в долната… Трябва смело да разпознаваш и предугаждаш — като в пити-тали-буфта-рафта^[2]… — Всички я бяхме играли като деца. — Ще бягаш, от каквото си разбрал, ще ядеш онова, което не си разпознал! Не виждаш какво те очаква, но знаеш какво може да е. Буфта, буфта, буфта! — Засмяхме се.

Пред нас се ширнаха други полета, непознати… До края на кръгозора по безкрайната шир бродеха хиляди и хиляди животни, биволи, барсове, конски хергелета, якове, мечки, вълци, турове, елени, мамути, мамонти…

— Виж ги, Радота. Те всички сега са в долната част на питката — и ме погледна страшно до дъно с черните си очи. — При мен! Не бия със смърт, те идват при мен. Както и при Мора… Хора и животни застигат мечти, сънища и отъпкани вече пътеки и места за живеене.

Млъкнахме за дълго.

Гледах спокойния ход на животните.

Някога и аз ще ги застигна.

Някога и аз, заедно с Друда, ще бродя с тях от есента към пролетта.

Разбирате накъде водеше войската си бог Перун, яхнал сур елен, разбирате защо то беше — и още не беше — се случило. Аз го разбрах.

— Говори ми за Перун сега, разбрах те, боже Власе…

— Е, някои дела на боговете остават необяснени за останалите… И никога да не си сигурен, че нещата стават по едно и също време. Целите ни са и тук, и надалеч във вечното винаги, затова сме самотни и тъжни често. Перун е в небесата, аз съм тук долу. Може да се боричкаме като палета, но не можем да живеем поотделно. Отдавна не сме палета, само бихме искали да бъдем и си го припомняме. Но хората това виждат. Другото е в мъгли, снежни преспи, блатни светлинки. Навярно се досещаш, че онези химни и старинни хора, които хората ни пеят, не са тъкмо онова, което искаме да чуем… А и хората разбират от нас само онова, което като предутринна хладна роса е намокрило опинците им…

Нашият свят е това. Нашият свят е този. Нагоре и надолу ей това дърво, ей тези дървета — ни държат вързани стегнато към себе си. Чу ме. От свят се не бяга.

Не ми беше лесно, но и това го разбрах.

От свят се не бяга. Влас и друг път беше го казвал, но сега го усетих дълбоко, като порязване с остър нож, до кост…

— Ела да ти изберем кон като за княз, юначе Радота — усмихна се Влас. — Трябва да е кон велик, кон над конете! То пък все ли ще си юнак и чародей, Раджиха… — Влас рядко се усмихваше човешки, все ледено и презрително, но сега му беше приятно. Но и пак тайна скриваше. При него всичко многоцветно се мяркаше, блясваше, стопяваше се, както ако въртиш планински кристал на слънце. Или като скреж те смръзваше чак в костите… Сега какво искаше да каже? От Раджиха по-нагоре къде?

Отидох. Какво хергеле! Всеки кон на света имаше тук при Влас приплод. Перко беше с мен, хукна по конете. Не се страхуваше това дете, чак понякога ми ставаше страшно!

— Вуйчо, виж ги, еха!

— Кой е за вуйчо ти? Можеш ли да му избереш? — Конете се пръснаха надалече по полето, Перко ги последва, изчезна в един валог.

— Остави го, нека ти търси, може да намери коня ти.

— А какъв ми трябва? Кажи, ти виждаш нататък… Устремен си подир питката…

Влас се засмя.

— Ти не знаеш ясно още какво искаш — но конят е търпеливо животно, ще те изчака, ще те открие конят ти… Корените и върхарите трябва да са заедно… Понякога конят по-рано от ездача си знае целите му…

Перко галопираше към нас, яхнал чисто бял жребец-красавец. — Вуйчо! Ето този?

— Какво ще кажеш, Раджиха Радота? — Яхнах коня, той не трепна, не запреде с уши, дигна крак, изпръхтя, тропна… За ездача няма по-важно да намери коня си, понякога го търси цял живот, и за коня е толкова важно да си намери ездача, иначе боледува и умира.

Така се срещнахме двамата с този кон. Усетих, че се казва колкото Белур, толкова Радота, а аз Радота, колкото и Белур.

— Конят ти вярва, Раджиха. Виж ти дали му вярваш!

Може ли да не се вярва на такъв кон! Та той сякаш яздеше един ден и един сезон напред!

С Перо пред себе си на Белур поехме към дома. Перо се радваше, че ми е избрал хубав кон.

— И аз ще имам кон, ще ми даде и на мене Влас!

— Ще имаш.

— Ти вярваш ли на твоя, както ти каза Влас?

— Вярвам му. Яздя Белур още преди да изчезнат мамутите, Перо…

— Кога са изчезнали? — чудеше се Перо.

— Ами дойде им редът — изчезнаха, слязоха при Влас. Така е, Перо — дълго се намира, бавно се разбира. Това от мене запомни. Нататък ще ти каже Влас. Ние сме тук и другаде, Перко, племенниче…

Оставих Перо у сестра ми, прибрах се вкъщи, погрижих се за коня, измих се, влязох у дома. Друда Билковита ме чакаше на сложената маса, гледаше ме с ония очи.

* * *

Ядох, пих и се веселих, по мустака ми тече, в устата ми не втече, че в сърцето ми пролази буболече…