Роман Димитров
Децата на Перун (36)

Глава 8
Напоследък

Пристигнахме на брега при устието. Сердан отиде да приготви кораба и да се върне да ни вземе. Застанахме останалите на брега, разговорихме се и почнахме да си припомняме изминатия път. Всеки беше имал своите горчивини и щастие, споделени, отпуснаха сърцата ни, позасмяхме се. Ето я и лодката, с която щеше да ни товари Сердан.

Ето, в това време, на брега се появиха пред нас татко ми Перун, Влас и Сварога. В пълния си божествен блясък, в доспехи и златошити дрехи, със светкавици, пастирска гега и чук в ръцете… „Това пък какво е — и на хубаво ли е?“ — помислих и поздравих баща ми и двамата други.

— Хубаво ви срещам, но да бяхте ми дошли у дома, наблизо, че да ви почета както е речено за богове и роднини.

— Ще ти дойдем, Перо, сватби има да се вдигат, деца да се раждат, празници да се празнуват, за хората радост, за боговете — удоволствие! — усмихна се ледено Влас. — Но сега за Радота сме дошли…

Друда искаше да каже, но Радота я спря и стъпи напред.

— Ето ме, Власе и татко Перуне, ето ме, Свароже! Ако сте рекли да ме прибирате, то мястото е хубаво, близо до дома…

— Искаме да те вземем, Радота — пак се усмихна ледено Влас. — Но не долу при мене и моите хергелета, да си говорим за живота, за смъртта и за звездите.

— Радота, доста си бил юнак ти — отцеди навъсеният Перун. — Знаеш, че колкото и да си юнак, то е разправия и караница все пак… — Перун се подсмихна. — Юнаците все не могат да си премерят юначеството, все се дърлят, все се мразят… Пък ти не си какъв да е юнак… И не си само юнак…

— При нас те викаме, Раджиха Руенита Радота! — изстъпи се Сварога. — Къде е Раджиха, а къде е Божиха! — и тримата ни главни богове, дето им се молба молехме, жертви принасяхме и служба служехме, се разсмяха като млади-зелени момци край момите на селски кладенец…

За бог го призоваваха вуйчо Радота и сърцето ми се изпълни с радост и мъка — друг щеше да тече живота ни заедно нататък… Зад мене чух да си шепнат Козьо и Тельо:

— Тия врева ли вреват, Тельо, или правда правдят?

— Тъй както гледам — правда си правдят, бог се не глуми с празни думи!

— Абе той се не глуми, вярно, но божа дума докато падне от небето на място, от дума и на глума може да стане… Както знаеш, дъжд тръгне, пък градушка ни стигне!

— Ама гледай де, гледай, не видиш ли, на крака са дошли и на място тези, щурако…

— То колко му е да дойдат, ама нарядко идват, я овцете болни… Не могат ли те няколко работи на куп да свършат?

— Нямат си те работа — свят да оправят, ще дойдат те твоите метиляви овце да спасяват!

В това време замисленият Радота прегърна Друда Билковита и каза тихо:

— Ей, богове, ей, хора, от живота си не се отричам, че в него много неща обичам! А на моята Друда и като бог й се вричам!

Позасмяхме се всички първо плахо, че боговете често си менят думата… после — повече се развикахме и разскачахме!

Настана радост и празненство, как да не надуе Ордан свирката си, как да не рипнат Тревна и Меда да играят, как да удържат като ги гледат останалите, как да не запее Вишна за ръка със Страшимир, как да не вземе за поздрав при нозе копие моята Ветра, просълзена и горда с баща си, как другите ни деца да не я последват! Царствените Баган и Димна ниско се поклониха на Радота, Търсен се мушна както когато беше малко дете в него, Сердан и Найда му целунаха ръка.

— Радота, Радота, Божиха Радота, на такива дялани камъни се крепи светът ни! — Радота ми смигна хитро и изпъна кутре — като ходехме на лов и стискаше лъка, това беше знак „Внимавай да не изплашиш фазана!“.

Баща ми ме дръпна за ръката.

Отстранихме се с него към брега и татко каза:

— Пази всичките, сине, както те те пазиха кой както можа… Идат трудни дни, идат дни на немощ и незнание…

— Какво казваш, тате?

— Ей на, виж! — и посочи към ясния морски кръгозор.

И видях там наредени хора в бяло, високи до небето и облаците, крилати, разперени, в плътна редица, стъпващи по водата и вълните — към нас… Идеха те спокойно и бавно и ако сега само аз ги виждах, то разбрах, че скоро ще ги виждаме всички, без повелята на татко Перун.

— Ето ги, сине, тези крилати великани са само началото, те оглеждат само, а после иде друг и ние всичките трябва да си вървим. — Лицето на татко стана още по-гранитно и угрижено. — А къде отива бог някой, когато трябва да си иде? Не се и питай, сине…

Татко Перун ме прегърна, вгледа се в мен дълбоко и заръча:

— Взехме Радота, сега си ти за всички един. Пази ги, давай им грижа, голяма колкото любовта ти. На любов, сине, си като майка си Додона, от нея си я взел, а от мене си взел свобода и перуники, прави добро с тях, сине!

Грамадните крилати човеци бяха наближили, видях, че имаха благи замислени лица. Докато татко Перун се разтапяше във въздуха, разбрах, че се завъртат времената на света ни и ако не го погълна злото отвъд Крайсвят, то може да го залее непознато добро, дошло кой знае откъде.

* * *

Нашите дъбрави трудно се променят, само шубраците стават по-гъсти, а върхарите се източват по-високо. В гостоприемните ни места заживяхме щастливо до времето, когато ще ни потърсят нови изпитни. Водех биволиците на Мокра към далечния край на езерото, те се поклащаха бавно като доволни съдбини, сподиряха ме я Търсен, я Вишна, която понякога тъгуваше за времето, когато е била самотна пастирка. Със Страшо ловувахме и ловяхме риба, с Ветра обучавахме децата на лов и бой. Засичахме се из ливадите с Козьо и Тельо, да се поднесем с по някоя смехория. Черните им жени ги бяха нагласили с нови дрехи. Красотата на Тревна разцъфна толкова, когато се взе с Ордан, че песни за нея извадиха-запяха из нашите места и надалеч. Меда току изчезваше, последвала в мъката и любовта си Сердан из далечните моря. Димна и Баган взеха Търсен и Найда при себе си в града. Там Търсен тъй съдеше и въздаваше, че разплакваше и най-коравите разбойници и угнетители. Радостно го обичаше жълтата Найда, не даваше косъм от главата му да падне, все си го гледаше тайно и му се любуваше, малка, но благосклонна съдба…

Ветра ми роди Вречен — снажен хубавец, силен и сериозен като дядо си. От дете вдигаше като изпитан воин копието на майка си… Вишна и Страшо родиха Смутен, прорицател още от дете. Пророчествата му тревожеха, оставяха възелче в душата. Радота и Друда си родиха усмихнатата Бреза, свежа като пролетно цвете.

Вино не мерено са тия наши деца! Ето ги тримата пред мен на поляната: усмихват ми се отдалече, махат ми с ръка. Не ме забравят, обичат ме, но си имат свой живот, свое време и свое място в нашия свят.

Имат си своя посока тримата — Бреза, Смутен, Вречен. Пуснали сме тези три стрели, а те сега имат свой летеж.

Ето, запрашиха напред заедно, прегърнати през раменете. Пееха си нещо.

Така, преплели ръце през раменете си, ми приличаха на обърнат надолу с главата таен белег за „планина“ — като че ли трите й върха се забиваха в долния свят и промушваха там всяко зло, опитало се да избие като троскот по благословената ни земя.