Роман Димитров
Децата на Перун (34)

Глава 6
Битката — ден втори. Перо
Змей от дълбините, змей от недрата

Провиждахме надмощие и победа вече… Тогава чухме странен шум. Озъртахме се, без да можем да разберем от какво е. Мен ми се счуваше, че пращят откършвани клони. Идеше пращенето откъм равнината, където още се биеха войските, но по-близо до нас. Засили се този шум, започнахме да чуваме грохот от търкалящи се камъни, накрая Вишна ни посочи далечния край на равнината:

— Гледайте там!

Взряхме се, видяхме как цял хълм се повдига, рукват сипеи, корени на дървета се сцепват, чупят се, дърветата падат, камъни помръдват и се блъскат…

Какво беше пък това? Скоро разбрахме…

Там бавно си проправяше път и пробиваше изпод земята главата на едноглав змей. Огромна змия, на дебелина три-четири човешки боя, се изтегляше от пръстта, по тялото й налепени: пръст, корени, листа, но бляскаха жълто-червените люспи и тя сякаш нямаше край…

Дали имаше триста или четиристотин човешки боя?

Змията пореше земята пред себе си като лодка и се носеше към нас.

Полека долу битката замря… Ние се вцепенихме също. Всички гледахме безпомощно това огромно нелепо чудовище, което вдигна на възбог свирепата си съскаща глава и се плъзна напред с къдрави змийски движения. Заораваше в земята, поваляше дървета, мачкаше хора и обози, пълзеше по фронта на двете войскови линии. Конници и пешаци се втурнаха кой накъдето види. Враг и свой се смесиха, но сега не да се бият, а да се спасяват както могат.

Не беше никой виждал такова чудовище, а навярно и притихналите богове оттатък не знаеха, че може да има такова. То беше истинска сумрачна рожба на влажните и огнени земни недра.

И нов шум чухме! Като размахваш бързо тънка върбова пръчка, такъв шум чуваш… Още едно чудовище, триглав змей, оня дето видяхме като зародиш в утроба от морска капка! То летеше право към земния змей и кацна срещу него с гръб към стана на боговете. Вдигна глави и победно изхлу от пастите си пламъци до сто човешки боя…

Нямаше човек или вълшебно същество по Крайщника, което да не изпита отчаяние и ужас: как да се спасиш, щом ще гинат свят и небеса? Сякаш всички познати ни стихии се бяха съединили в тези виещи се същества, готови да унищожат всичко наоколо така стръвно, че зло и добро изсветляха и се обезсмислиха и на човек му идеше да се совне оттатък в отвъдния свят, където в мълчание да оплаква съдбата си.

С Радота и Ветра се заспускахме по хълма, после препуснахме право срещу чудовищата.

Човек разбира, че е дошло най-важното в живота му по неочакваното, смълчано, сериозно уважение на най-близките. Любимите ми хора се подредиха в стегнат боен ред зад мен. Соколите Вишна и Страшо стъпиха на раменете ми. Строя завършваха Търсен, Найда, Меда и Тревна. Един щурец беше без ездач. Уж скакалци и щурци, но не изоставаха, напротив, сдържаше ги Търсен да не скокват до върхарите на дърветата…

Покрай нас тичаха насреща ужасени хора, доскорошни смели воини, готови да умрат в битката, да бъдат мушкани и клани, да се търкалят насечени по земята и да вият от болка — но дори и в смъртта има порядък и смисъл, който, изгуби ли се, лишава и живота ти от смисъл и е страшно и непоносимо да разбереш, че приживе си бил сянка и понесено есенно листо. Тези отвъдни чудовища, процедили се през земните и морски недра, зачертаваха всичко със знака на нищото.

Като другите изпитвах ужас, че всичко си е отишло, че са се свършили изпитанията, борбата и животът, че мен ме няма, че няма цел и че вечното винаги се размива като буреносен морски хоризонт.

Препусках напред и не мислех за смърт или спасение, за подвиг или за изкупление… Исках да се бия. Тези нямаха място тук, трябваше да си се приберат отвъд или да умрат. Не можех да си представя света ни завзет за заден двор на злото.

Наближихме. Мястото беше почти опустяло и само някой и друг запилял се из шубраците воин се щураше и се отразяваше многократно в огледалните змейски люспи.

Двете змии се движеха с бавната удовлетвореност на съвършената сила. Те излъчваха непобедимост. Те вече живееха в света ни, бяха го приобщили към бляскавата злоба на победилото нищо.

Но имах свободата да насоча меч и кривак и да използвам силата си против тях. Препуснах към змията, спътниците ми се обърнаха към триглавия змей. Докато извие главата си, успях да я ръгна с меча и с движение на кривака да се появя от другата й страна. Вдигнах пак меча, но двата сокола, Вишна и Страшо, ме изпревариха, вдигнаха се от рамото ми и се стрелнаха към грамадното око. Змията се сви и изпъна по цялата си дължина, насмете камънаците от половината равнина в единия й край, после пак се сви на кълбо и докато се гърчеше от болка и яд, можах да видя наблизо как Радота сече главата на змея, Ветра отблизо ръга с копието на Сварога шията на другата глава. Светкавично сменя копието с лъка и праща стрела тъкмо в зиналата паст на другата глава. Задавяше се и не можеше да хвърля огън. Друда втъкваше костения мамутски нож между люспите, без да чака прошката на смъртта и го развърташе, докато не бликнеше врящата змейска синя кръв. Той врътваше тяло към нея, тя ловко отскачаше, Търсен и Найда го нападаха като оси от другата страна… Бяха усетили те, че той е безмерно силен, но бавен, неповратлив… Използваха това и дори за малко препускаха по люспестата му гърбина, преди да отскочат пъргаво нагоре. Морският змей имаше и глас, ревът му превиваше върхарите на дърветата, по рева се чувстваше, че не успяваше отведнъж да се отърве и отърси от нахалните ни ужилвания и боцвания, напротив, повече ставаха, ставаха още по-настойчиви, смели и болезнени. Моят пък змей нападаше с мълчалива закана, рязко се изхвърляше като всички змии, и само когато вдигнеше олюляна глава да огледа накъде да удари, от разчекнатата му паст идеше съсък и хлипащо преглъщане.

Засега с нашите ужилвания и убождания причинявахме само раздразнение и досада у чудовищата. Не толкова ги нападахме, колкото крепяхме достойнството си на човеци срещу тях, но това беше недостатъчно и сигурно отстрани сме изглеждали смешни като дребосъчетата от приказките на бабите ни. След всеобщата уплаха, посред ужасяващото стрясване, поне споделяхме помежду си готовност за жертва.

Но ето: наоколо избуяха перуниките на татко Перун и моята рода… Двете попилени войски се бяха събрали, сега и боговете влизаха в бой начело с къдравокосия си водач. Светът ни се съедини. Чу се теменужената му песен и се провидя наблизо гранитното му чело, каменното му лице на неумолим бог. Велик като върховен господар, горд като непобедим воин. Перуниките му се вцепениха като железни и каменни и сковаха движението на гърчещото се туловище.

Първо стегнатите благи влъхви с умните очи се изстъпиха. Острите им профили на хрътки се обърнаха към змията; запяха ли, заклинания ли занареждаха, но Змията се сепна и като че ли застина в прозрачен кристал. Но малко остана така вцепенена. Огънят на Змията изкоруби отвътре лъскавите стени на кристала и тя тупна пак на земята. Магиите на влъхвите бяха недостатъчни за нея. И все пак известно време през нея минаваха вълни и тръпки, които я оттласваха назад.

Змията прохъхри доволно, насочи огъня си към виолетовите светкавици на баща ми, но не можеше да ги преодолее. Първата светкавица удари бляскавото жълто-оранжево тяло на змията и тя се сгърчи, пронизана от перуники, поломявайки борове и букове, катурвайки камъни, побити от времето на началата в леглата си. Перун застана огромен колкото нея и запрати втора светкавица.

Тя уцели главата на змията и я лашна настрани и надолу. Змията се дръпна назад, блъсна се в един хълм и го сравни със земята. Но се съвзе и отново се плъзна напред.

В това време другият змей се опитваше да нападне в гръб татко Перун, но всички от нашия род, цялата небесна и човешка войска, го удържаха. Сгъсти се от въздуха Влас, застина леден пред чудовището, пусна пъдпъдъчите яйца на земята. Те се счупиха, излетяха невиждани птици с убийствен грак и криви клюнове, размятаха крила, скриха небето, покриха земята, накацаха да кълват змея. Забавиха го…

Перун извлече от самите недра на божествената си душа мълния, която мигом изсветли и проясни света, заби се право в гърлото на нечовешкото зло. То тежко се килна настрани върху безбройните перуники и гърчът премина като вълна от прибой през тялото му. Потреперваше и потръпваше тъй, сякаш отвътре беше изпълнено с пуздра и пихтия. Татко Перун започна да се топи и чезне, орловата му свита се спусна надолу, еленът му наближи, татко го яхна и препусна… Влъхвите наближиха змея и примириха така, както правеше Друда с ножа си, измърмориха думичките за началото и края, змията се отпусна и изпъна, а те се разлетяха, ято щъркели.

Обърнах се и аз тогава към другия змей. Едната му глава се влачеше мъртва по земята на дългата шия, но другите две ни притискаха, колкото и да се разбягвахме. Гинеха небесни и земни хора. Валяха се наоколо хиляди мъртви черни птици. Ужасявах се от мисълта, че мога да видя някое от децата си да изгаря в мъки…

Биехме се. Змеят усети, че светът ни е по-голям скъпоценен камък, отколкото е мислел в началото… Не трепна и не отстъпи той, в дивата му глава победата и унищожението бяха едно с омразата и нямаше тук или оттатък мисъл за друго. Затова го и ядосвахме толкова много.

Биех се със заслепението на отчаяния, биех се с надеждата на изгубилия всичко останало, биех се като баща, биех се като син…

Нападаха всички и така ми помагаха: земните и небесните хора, устремените влъхви-щъркели се врязваха от небето, оцелелите от двете войски, сега редом, сега забравили наложената им вражда, слети от общото велико зло, боговете мятаха вълшебни стрели, люти заклинания, децата ми се спускаха от въздуха надолу…

Все пак змеят разпознаваше в мен врага си: изхвърляше огъня си към мен, обръщаше се към мен, когато нападахме от всички страни. Той знаеше, че не ме ли премахне, няма да се спра, няма да свършат светкавиците ми, няма да може да тържествува, победил на тази негостоприемна земя.

Беше този змей по-силен от мен, а аз бях по-бърз и се тревожех за децата си, затова никой не побеждаваше, никой не се отказваше, никой не отстъпваше… Не можехме да се спрем и сякаш ей тъй щеше да се промени и остане светът: във вечна битка между нас във вечното винаги…

Тогава чух звук от гайда, ей тук, насред бойното поле! Та това бяха Ордан, яхнал свободния щурец и Тревна до него! Ордан надуваше гайда и звукът й накара змея да се сепне. Да, чудно, отстъпи той! Моята Тревна скочи от щуреца и заигра ръченица както си знаеше… Мина тръпка по всички земни и небесни редици. Чу се и смях лек даже, чуха се радостни възгласи и еха! — ръченица заиграхме!

Сега прозрях прокълнатата съдба на Ордан. Тъкмо тези безредни разбъркани чудовища го бяха отвлекли с надеждата да схванат онова, което им е предстояло да обземат и присвоят. Те са го карали да страда, за да изври от сърцето му мъката като музика и са се надявали да унищожават и требят чрез нея. Мислели са, че музиката е непознато им оръжие. Е, научиха какво е… За тях — оръжие! За тях — задушаващ клуп!

Любовта на моята Тревна му беше показала излаза от мълчаливите дебри… да се освободи от проклятието… да запрати сега музиката си право и дълбоко в жизнетворната семка на злото, което не познава реда и не разбира хоровода, с който редим и нагласяме живота си. Бяха изгубили властта си над него и сега ръченицата, музиката насичаха змейския живот, смиваха магиите, строшаваха предопределенията…

Няма меч, няма магически кривак, който така скопосно да катурне злото! Порядъкът е вярната люта отрова за тях. Змеят почна да се коруби, да се топи като свещ!

Кой хоро, кой — ръченица… кой как може. Ей, такива хора не сте видели, хиляди извиха дъги, затропаха щастливо! Отчаяният рев не можеше да заглуши звуците на ръченицата, все по-ситна и бърза, толкова, че повечето се отказаха и само моята Тревна ситнеше и играеше още и още по-бързо, така, както листата на трепетликата играят при силен вятър.

И с нейните движения и стъпки, все по-буйни, все по-неудържими, със свирнята на Ордан, все по-волна и всепроникваща, двамата сплескваха дни и дни, години и времена, както в приказките светът се затварял в орехова черупка, която можеш да сложиш на длан, а змеят оставаше без време, разстлан-попилян, смаляваше се, тънеше надолу, вгъваше се в себе си, страхът от него отстъпваше на надеждата, тя пък се превръщаше в радост.

Ех, трябваше ни време да се съберем всички на едно място, близо до тъмния скашкан куп, останал от змея. Не можеше да издържи порядъкът на жилавия ни живот той, не можеше да понесе подредбата на смисъла ни, надеждата, с която редуваме радост и жал…

— Този змей много прост излезе! — Козьо се смееше щастливо — един хоровод го обърна, една ръченица го съсипа тъй зле, че кожа за тъпан не остана от него…

Приближи се Ордан, до него Тревна.

— Татко Козьо, знаеш ли, аз съм твоят син Ордан… Отвлечен бях някога надалеч, но се върнах!

Настъпи тишина пълна по целия Крайщник. Козьо протегна ръка към сина си и се разплака:

— Аз си знаех, че какъвто съм улав, когато най трябва, то думи няма да ми идат на ум, и на сега, на най-важното главата ми — празна!

— Тате, ето Тревна, дъщерята на Перо, тя ме спаси от проклятието и от отвъдното, което ме теглеше!

— Гледайте, аз на моя син една бъзова свирка съм сколасал да направя само и ми го взеха, друго не можах да му дам, а вижте той каква почит има! И каква е красавица жена му!

— Тате, от таз свирка всичко тръгна и чак сега свърши! Беше за лошо, свърши за хубаво!

Козьо се замисли, после лицето му светна:

— Хора, на мене може и да ми се смеете, ама със сина ми трябва да се гордеете!

Тельо му вика:

— Как да му се смеем! Той на лице на тебе мяза, само че е хубав, а на ум е взел от баба Люта, хвала на Перун!

— Ти такъв син не си ни виждал, ни чувал, побратиме! Нямах нищо, а сега изведнъж всичко имам! Ама, ела сега да си оплачем двама младините, че пък да се радваме на дъртините си! — Чичовците се прегърнаха и разридаха като деца.

Тревна опря глава отзад на рамото на Ордан — както и на мен обичаше да се опира — Ордан затвори очи, извади бъзовата свирчица, дето нявга татко Козьо му бил издялкал и като засвири, всички зърнахме мечтите си, припомнихме сънищата си, научихме бъдещето си, всички — от бог до човек — се върнахме в родните си домове, целунахме ръцете на майките и бащите си и те всички бяха живи и обични както в детските ни времена, когато още няма зло, а само ласки и любов.