Роман Димитров
Децата на Перун (31)

Глава 3
Първият ден — Радота

Тук първо срещаш сенките на старите богове… После, минеш ли покрай тяхното трепкащо мълчание, стигаш до другите, нашите, свойските богове. Ето го татко Перун с чорлавата къдрава глава. Гледа тежко, мътно, да убива ли е готов? Да наказва ли? Или все едно? Нататък Влас, с кривата усмивка, замислен и той. Защо държи пъдпъдъчи яйца в ръцете си — и небесата не знаят сигурно. И другите са там… До Влас е Мокра. Здраво държи човешките и божи съдбини и всички го знаят. Струва ми се щастлива. Има си го до себе си, пък, личи си, Влас се гордее с нея. Разбира се, и да го разкъсаш, няма да си признае… Даждбог е тук… Нататък кове Сварога…

Войската им от дългокоси стегнати влъхви и вълшебници. Стоят неподвижни, взират се надалеч, не се извръщат към мен, замислени за неведоми нам съдби. Мълчаливи, неумолими, думите и заклинанията им стигат до последните предели на словото. И нататък вече и те като змейовете и таласъмите опират до мълчанието. Може би там, на предела, някой ден ще се срещнат за истинската си битка със злите сенки… Бих искал и аз да участвам в нея, ако ме назоват достоен…

Застанах пред Перун. Той ме погледна мрачно.

— Дето не те садят, там поникваш!

— Не може ли да видя теб и кака Дуда?

— Може да избереш какво искаш по-точно!

— Не съм те лъгал никога, Перуне!

— Та инак отдавна да съм те изгорил със светкавици… Стой настрана! Дето само ти си ходил, оттам и всичкото зло дойде и иде! Ти ли го преведе през бързеите отсам?

— Не. Аз съм верен и свободен! Никой враг не съм повикал и никой не ме е последвал!

Тези думи ли са ми награда, дето се грижа за сина ти?

— Тези — каза мрачно Перун и в ръцете му почнаха да припламват светкавици. — Чакай настрани, не се ври в ръцете ми, че ме сърбят!

— Сестро и ти ли така казваш? — Додона ме изгледа продължително, просълзи се, отвърна се.

Разбрах. Не трябвах.

Обърнах се, тръгнах си. Не ме искаха, пречех им, идвах им в повече, бях им неприятен. Боговете си имаха план без мен. С какво им пречех — не знам! Бил съм тук, отвъд Крайсвят, бил съм с Агна, може аз да съм довлякъл в нашия свят злото като краста. Но знам, че не съм. То се е приплъзнало по друг начин. Козьо и Тельо криво-ляво това разказваха… Може би това знаеха боговете, може би това предполагаха… Когато съм наоколо, хората не обичат да лъжат. Не знам за боговете… Мислех и за Ордан… Дали и него тук не са отвлекли, пък после пуснали да сее семената на злото? С това ли беше проклетисван? Щях да разбера — в битката, освен победа се явява и истината, всичко разбираш, изведнъж, чак ти гърми в ушите.

Повъртях се, пък смигнах на Даждбог.

Друго, ако не, заради сватовството ме превърна в грамаден орел, плеснах с крила, литнах право нагоре, в сините небеса, плувнах волно напред, дигнах се още, чак до чертозите на небесните хора, че да се насладя на летежа.

Ей, хора, дали сме някога знаели да летим, дали не сме се сетили да го искаме, дали сме можели, пък са ни забранили… Не знам. Летял ли си — разбрал си, че затова някога сме били създадени, в това ни е смисълът… Но на малцина е дадено. Казваме всичко с мечове, магии, музика, слова, молитви, жертви, приношения — а ти само литни, макар за малко, за да разбереш, че полетът ти изразява наведнъж всичко, сърцето ти се успокоява, животът ти се плъзва по посоката си и всички, които обичаш, са до тебе.

Ето равнината долу като на длан. Виждах и надалеч, оттатък устието по реката, чак до родното езеро, но гората скриваше скъпите родни долини, сънуваните местности… Долу под мен двете войски бавно се приближаваха една към друга. Дочувах приглушено тътена от ударите по щитовете, подигравателните крясъци и обиди, разменяни от войниците. Тук-там се биеха вече, старшите командири насъскваха останалите и даваха пример, като се нахвърляха върху близки противници. Така лъвовете нападат отделилото се животно. Обикновената бъркотия в началото на боя, докато войските се приближават една към друга, но още само се отъркват и престъргват. Това е моментът, когато хората, които не се мразят — се смразяват и са готови да се требят. Колкото и да прегракват десетници и стотници, редът съвсем накрая никога не може да се спази. Тук и там с тъжен изненадан вик вече умира някой. Хем с амулет скъп бил, хем само началото е и той за по-нататък мислел какво ще бъде, но на, тъкмо сега го корми ухилената Мора. Ето нататък и конниците почнаха да препускат една срещу друга с подигравателни крясъци и насочени напред копия и пики. Едните си подхвърляха някакво отсечено ухо с хилене и кривене… Противниците не могат да се уважават, задевките и писъците приглушават страха от смъртта. „Ей, шуре, я кривни насам, това шкембе откога съм си заплюл да го пробия…“ Така си подмятат роднини и братя от двете страни. Пък съм си мислил колко ли са се избили, без да знаят, че са от една кръв. И аз съм го изпитвал, да видиш ти… Но след като наминах през нашите богове, сега цялата тази олелия и бъркотия ми се струваше жалка и безсмислена. Светът ни издребняваше.

Колкото повече се вдигаше мъглата, толкова по-ясно се виждаха двете извити като дъги войски, които полека се счепкваха една с друга.

Носех се над тях, прилични на два червея, преплетени от омраза или от любов; с острото орлово око забелязвах на много места безгрижните ухилени лица на плътениците. За тях това беше гуляй и навярно им беше все едно дали прегризват вратове на „нашите“ или на „ония“. Кръвта е с еднакъв вкус, знаят го това.

И вече беше непреодолимо. Неудържимо. Натрупаната ярост и жажда накрая никакви команди не можеха нито да спрат, нито да подкладат. Устните пресъхват, крясъкът е продран, двата червея се сплетоха-преплетоха. Започваше истинската битка. Новобранците се юрваха напред с разтреперани устни, старите поизоставаха малко, защото знаеха, че им трябва място да се развъртят и да огледат врага. Може да е такъв, дето по̀ иде да го пропуснеш още назад и там вече твоите хора да го нагънат, но запазят жив. Знатните плащат откупи по-нататък. Два-три зъба може да ти изкъртят, но жив оставаш, да видиш ти, златото и тук добре воюва… Майсторлък се иска доста, разбира се.

Но се биеха, общите победни и предсмъртни крясъци се сливаха в едно и се чуваха като цвърчене и чуруликане, да видиш ти. Колко ли? — нищо не стига до небесата не приглушено, озверяло и отчаяно. Пристига като далечен ромон от битката и дали не се лъжат боговете ни, че това е нещо спокойно и хубаво? Само Перун е бил на истинска война. Другите са били назад в тила, по-нужни там, като Сварога с чуковете и наковалните си… Дълго време се млатиха без надмощие, докато накрая една хилядна на Гореслав се вряза в строя на Димна кажи го откъм тила. Като трепне един, трепват всички: строят се люшна назад, а назад бяха хълмовете и храсталаците, спъваш се, дереш се из трънаците, идва ти на ум: „Край! Край!“. Става ти страшно, ставаш слаб. И ей ти Мора се хили пред тебе, от три човешки боя усещаш вонята й на гноясала рана, крачи патраво към теб…

Радостни дни и часове са това за Мора Смъртовита.

Погледнато отгоре, ясно виждах как Гореслав притиска лошо Димна към хълмовете, стеснява и обездвижва войските й, но те пък се сражаваха смело и ловко и не се предаваха, не можеше да ги огънат до край. Защо така? Ами така. Просто се случва. Правдата може и да беше на страната на Димна, но тя губеше. Трудно беше да ги победят, но и това щеше да стане в края на деня…