Роман Димитров
Децата на Перун (23)

Глава 2
С Ветра

Намерих небесни хора да дойдат с мен в нашата горна земя. Щях да ги призова по-късно. Сега се спуснах в оня шумен, коварен, велик град. Или са всички градове такива? Виждах го неясно, докато бях в несвяст. Усещах привличането на другите — наистина и мен привлече. Нищо не може да ме отдели от горските поляни и рътове, от езерото и светилищата наоколо. Но и градът ми хареса, както беше харесал на останалите. Вонята, лицемерието, мъдростта, пресметливата доброжелателност на гражданите, смешните им обичаи, непривични за нас и все пак познати, сменящите се лица, всред които можеш да останеш сам, ако поискаш, а може да се изповядваш и сдружаваш, да се биеш и опияняваш…

Тръгнах към къщата, която вуйчо Радота толкова беше харесал. Заварих я топната в пролетно слънце, накичена с перуники, божури, иглики. Пред вратата скокнаха да ме разгледат четири деца.

— Здравей, бате! — поздрави най-голямото, вече почти момък. — Кой си ти?

— Бате ви Перо съм…

Четирите деца се сепнаха, ококориха се любопитно.

— Ама ти си на небето, батко! — обясни сериозно най-мъничкото. Засмях се. — Бях, ама ей на, върнах се! Ами вие? Как се казвате? — чудех се защо с такова очакване-надежда ме гледат, сякаш ей сега ще им раздам краваи и жълтици.

Баган, най-големия. После идеха две момичета — Тревна и Меда. Накрая — Търсен, малкото юначе-изтърсаче. Блъскат се и се натискат да са близо до мене, аха да ме гушнат… Кукуряк! Тревна срамежливо каза:

— Ти си ни татко сега, бате Перо…

Бре!

— Ветра ни е сестра и майка! — това Меда. — Кака Вишна ни е леля! Тя ни гъделичка! — всички се изкискаха.

— Ама откъде сте се взели вие, дечковци?

Те се засмяха щастливо, натикаха се в мен топли-горещи — миришеха на прясно изпечен хляб — и в един глас:

— От село Змейково!

Взех да се досещам, но не всичко още. В това време излезе жена ми Ветра, усмихна ми се… Кукуряк, красавица, та красавица!

Поздравихме се притеснено, покани ме вътре, с орляка деца влязохме. Радота, Друда, Вишна, Страшо ни посрещнаха в тази вътрешна градина, която смътно провиждах в своя подземен несвяст. Разбрах защо им е любимо място… Отпусна се сърцето ми, дойде ми на ум балвана в гората… Приветно място, както там.

Дигна се вуйчо Радота със сълзи на очи, спусна се, прегърна ме здраво и стегнато като мечок. Май беше се посъстарил…

— Къде се губиш, сине, луд за двама, див за трима! Върна ли ти се умът в главата? На лице ти се е върнал, ама иначе знае ли се!

— Поизчаках го, поизчаках го и на, върна се… Напред се беше затичал… То на небето луди няма…

Радваха ми се моите хора, кукуряк! И аз им се радвах! Каквото и да било, с майка и тате са ми те най-близки…

Седнахме. Казах:

— Ветро, кога се взехме, кога сколасахме толкова деца… — засмяхме се, отпуснахме сърца.

Друда разказа, че бащата на децата, мъжът на Агна в Змейково, го било затиснало отсечено дърво. И децата тук-там по чужди къщи, пък разделени… Вишна научила, падал й се роднина.

И така, Ветра и Вишна отишли в селото, прибрали децата — да са под своя си стряха, със своя си майка, чужд хляб да не им пресяда. Чуждата стряха все капе, чуждата майка-мащеха все нацупена, чуждият хляб — все сух…

— Хубаво сте направили! Ние сега цяла дружина сме станали! Радота, ти си десетник!

Мъничкият Търсен ме поправи по детски:

— Не сме дружина, тате, а семейство!

От тези детски думи някакви сажди се смиха сякаш от мен… Перо, ти още колко много има да мислиш!

Вишна ги насмете да спят, кукуряк, таз мъничката те я гледаха в устата и все се мушеха да се гушнат в нея. Който се нагласи, кротва доволен. Но тя вярно тайно ги гъделичкаше, та врява голяма настана.

Нея обичаха, пък жена ми Ветра, майка и едноутробна сестра, вярваха я за богиня! Сестра тя, но и майчица — златна сенчица! Само като ги погледнеше — стихваха, примираха, гледаха благодарно какво е чудо чудесно. Ето такава беше Ветра!

Останахме шестимата накрая.

— Бях несвестен, на небето полека се лекувах. Ще ви разказвам какво и кого видях, какво научих, какво реших. Но нека свикна със себе си сега, нека ви погледам с новите си очи. Тогава ще ви искам прошка и подкрепа…

Мислех — рано е още всичко да разкажа, до ще време…

Радота се замисли.

— Дойдохме тук, в града, да открием защо не си добре… Да се преборим с всичко, да си обясним, да те освободим… Знаеш колко малко казват боговете, дори когато искат да ти отвърнат!

Но сега, деца, какво пречи да си се върнем у дома? Мислех, че тук в града ще намерим нещо още, но ето, всичко се наредило-нагласило.

Здрав и в разум си да носиш служба под оръжие, четири малки деца ще гледаш, можеш да живееш за слава на баща си, майка си, за себе си, за жена си. Сега само Баган язди, въртомечник май ще е добър… Страшо го учи на оръжия, сега и ти ще му показваш. Леля му Вишна рисува тайните и явните знаци, запомня ги! Добро, умно момче е, разговаряй с него, Перо. И другите са ти свестни, скоро ще отскочат, на щастие са ти до едно. Сдобихме се с тях за хубаво!

Амулети съм им направил на всичките! Продумах им тайни думи, навързах ги, както аз мога. Наша кръв са си вече, край! — Радота се просълзи. — Щастлив дядо ме направихте!

Говорете, казвайте, каквото мислите…

Вишна, таз малката хитруша, се замисли:

— Щастливи са те всичките и сега, и нататък, хе… Де да видим. А ти, Перо, ти — щастлив ли си?

— Ти какво виждаш, Вишно?

— Виждам жал и яд, врат объркани в главата ти като вариво в гърне, затова те питам!

— Объркан съм още, снахо. Не разбирам още юнак ли съм като вуйчо, като тези, от бабините приказки, запомнени за юначества и добрини. Аз един път опитах и хайде отидох на долния свят, а на тоя причиних мъки.

— Радота, най-добре си тежим, където сме пораснали — каза Друда. — Виждам също, Перо, че не ме плашиш, както преди. Много билки знам, ще те наточа като нож…

Прекъснах Страшо, който искаше да каже нещо:

— Чакай, брате, ще кажеш… Нека аз да кажа. Дали Друда да не заведе добрите ни дечица у дома, а ние да поостанем още малко?

— Рано е още, бате Перо… Тук в града стават неща разни… Ще ти разкажа… Има някакви бунтове, проповеди нови, такива неща…

— Добре, ще чуя… Ветро, ние с тебе можем да излезем оттатък стените — с децата… Там съм харесал малка къща, ще гледаме биволиците и кравите, стадо голямо — дар от Мокра ми е. Съвсем близо… Па и да посрещнем на вуйчо Радота ечемика…

Всички се засмяхме и му вдигнахме наздраве. И той се засмя.

— Смеете се, деца… Ние въртомечим, чарове и магии правим-струваме, но ечемикът и той върши работа, важен е… Винаги трябва някой товар да пристига я с кораб, я с камили, друг да заминава…

— Ветро, а ти какво мислиш?

— Ти си ми мъж, до тебе съм, Перо. Стоя здраво! Ще идем утре заедно с децата, където казваш. На тях им дай простор да рипат-скачат… Пък и биволушки-кравки им дай, те, кажи, откак са родени, са с тях. Има и на какво друго да ги учим, ти знаеш… Ние добре ще ги научим…

— Страшо, говори ти, братко!

— Градът е разбунен. Още не мога да разбера точно, но има предсказание, което започва да се сбъдва… И знаеш ли, откъде тръгва то — от лъвовете, дето реваха, преди Радота да се бие със змея…

— Мислиш, че е свързано с нас ли?

— Да, така мисля, и с нас… А може би и с онази момичка, Димна, дето спасихме… За нея нещо шушукат, но не се отпускат пред мен. Ще разбера скоро.

— Добре, ще останем още малко, тъкмо вуйчо Радота обича тук да си почива…

Пак се засмяхме всички, но вуйчо знаеше колко го обичаме, ние не можехме да го обидим…

— Да водиш децата, че ми е мило да си играя с тях и искам да ги уча на знаци… — помоли Вишна.

— А аз — на билки — добави Друда…

— А аз — да ме яхат като магаре… — добави Радота и пак прихнахме да се смеем…