Роман Димитров
Децата на Перун (22)

Глава 1
Има ли пътека назад?

Ех, да видите тази мома! Кукуряк, лютиче, мак! С четири обикновени моми не можеш я замести! Как са отхранили такава богиня! Но хем тучна, беше тя пъргава-засмяна! Един човек и мене засмян да посрещне.

— Здравей, Мокро! Ето иде при тебе един от твоя свят! И ти при Перун живееш!

— Здравей Перо! Я какъв строен си бил!

— Много тичах по горите с Влас, престорен на катерица.

— Много знаеш да говориш ти! Ха-ха! Ама това е хубаво, харесва ми… Та, Влас, казваш, на катерица ставал?

— Да, Мокро… А ти защо си тук?

— Виж какво е хубаво наоколо!

— Не си огъвай душата и думите де…

— Добре. Хайде да се разходим…

Тръгнахме по пътеките из небесните градини. Красиво… Мокра се тътреше полека, позадъха се… Накрая стигнахме нейната къща, седнахме отпред. Мокра разказа:

— Отдавна, Перо, преди да си се родил от светлата богиня и божа щерка Додона и от теменужения татко Перун, преди още Перун да познава майка ти, в света ни настъпили вражди, битки, мор. Дълго е за разказване, но знай, че оттогава дърветата сами заживели, животните се отделили от хората, боговете — от хората, познанието — от боговете…

— Сега вие вече не знаете всичко…

— Да, а каквото можем, го могат и други. Не от най-добрите и свестните.

Притежаваме сили и вълшебства, магическа мощ, но хората — както вуйчо ти — също ги постигат. Мятат светкавици като Перун, провиждат като Влас, грижат се за добитък, жито, втасване, светлина, дъжд — като Даждбог, коват мечове, палешници, сърпове като Сварога, дръзват — и променят — жребия на света като него, кормят рибата на живота като Мора, чуват занапред като мен — също както и снаха ти Вишна… И още много… Сега живеем в много светове, всеки дърпа към своя. А и към себе си. Ти това се питаш и чак тук на небесата ти се казва нещо толкова просто. Трябвало да срещнеш Дебела Мокра, преди да станеш Газен Перко…

Вярно казва дядо Даждбог: важно е добро или зло ще плисне, то ясно, но още и още по-важно е — кога ще плисне, а това наистина и боговете не го знаят. Ето какво ти трябва Перо.

— Мокро, аз хора искам… Искам да съм сред хора, знам как да разговарям с тях! Не искам да спасявам и да ме спасяват, искам да знам защо се случват всички неща.

— Знам, чувам го в главата ти, Перо… Искаш го, но е проклетѝя голяма…

— Ти защо си тук? Защо ми даваш ум и ми помагаш?

— Самотно ми е тук, а ти си от моите места. И… познаваш добре Влас… макар повече като катерица само, ха-ха! Затова съм тук, че човек иска ли да си стигне съдбата, трябва да поседи и да я почака малко. Съдбата най-сетне ще го завари. Па после оръжия да маха, градове да строи, да обяздва коне и да разчиства сечища… Ех, ако чака съдбата си, където трябва. Ха-ха… Ха сега ти кажи, защо се правиш на несвестен, та майка ти побеля от грижи?

— Защото искам сам да разбера всичко.

— Перо, и с питане може! Едно време, когато всички хора и животни са можели да си говорят, казвали, че с питане — и до другия край на гората ще стигнеш!

— Питах Радота, питах баща ми, питах Влас — те ми казват: „Пази се, момче!“.

Майка ми ми каза, че и Пеещият пял: „Пазете Перо!“. Защо? Недостойно ли е да се умре дори?

— Ама че бързаш, Перо! Не можеш ли по-спокойно?

— Вече не мога. Ти не знаеш какво е да си под земята…

— Не знам. Но и на небето не е сладко, Перо! Нигде няма без някоя цепнатина… Само в морето няма, ха-ха! Там пък, вместо цепнатини да хлътват, вълни се дигат! Помислено е за всичко!

— Тогава защо сме се разделили на дървета, животни, хора, богове? Защо не сме се държали заедно?

— Защото „едното“ е станало в нашите времена по-важно от „всичкото“, затова!

Двамата започнахме да се смеем! Месата на Мокра скачаха и се друсаха. Не можехме да се спрем. Чувствахме двамата — станахме приятели за цял живот, за вечното винаги. Нищо не можеше да ме уплаши вече!

— Сега с кого да се бия, кого да победя, къде да ида?! Дай съвет!

— Слушай, Перо, на времето имаше един юнак над юнаците, толкова юнак, че дето стъпеше, кладенец ставаше! Тук стъпи, там стъпи, накрая онова царство стана на решето! Иначе воин чутовен, юначества велики, добрини безброй! Змейовете ги скубеше от земята като репи, завърти ги, хвърли ги през девет земи в десета, песни му вадеха! Това добре, ама ти нива с шейсет кладенеца можеш ли да работиш? Е, накрая една вейница го омая и приспа… Мен ми е жал за него, спи сега в онази пещера, но пък се беше пръкнал много голям за нас…

Друг пък искаше света да обърне и освободи! Ех, майко мила, този пък в огъня стъпваше, в дън морята гмурваше, до тук в небесата хвръкваше — но той пък гърбав-хърбав, като охлюв пъргав! Него ходеха да го спасяват, че все се хвърляше в най-страшните битки… Смях с него, горкия…

Затова за такива като тези двамцата казват хората на шега „От Куко и Пипе — полза голяма, а печалба няма!“.

Много още съм видяла, много нещо съм разбрала — казвам ти, Перо, внимавай да не станеш като тях и да останеш за смях. Ти за друго си роден, друго искаш…

— Хубаво ми говориш, Мокро…

— Сладкодумна съм, ако и дебеличка-налятичка! Та къде си се забързал да сечеш-колиш, Перо! На юнащина Куко и Пипе — юнаци над юнаците, ама виждаш, не стига… Може и без меч да победиш, мене ако питаш, ама живеем във време, дето, който най-силна врява вдига, него чуват. Мечове-саби, щитове, секири — най-силно шумят… Ако ти се струва, че Радота без хората живее, ти пък помисли, че и без мечове-саби може!

По-важно е да изчакаш да те намери юначеството. Ако го ти дириш, то може много невинни глави да паднат… не само змейски, хей!

Мен да питаш — слез долу при жена си, при Ветра, че е тя сама сега. Тя е жертва жертвала да те извади изпод земята! Змеят от дълбокото Радота с другите го убиха, с помощта на Агна, богове, кого ли не… Сега ще се намерите с твоя подвиг — и като искаш с хора да си, покани си отряд от небесните хора, петимни са те да походят из земята…

— Добре казваш, Мокро, ще те послушам, но да си почина малко, нека походя из небето да видя какво е…

— Походи. Същото е, цветовете само са различни…

Ела да те заведа на едно място…

Повървяхме, що повървяхме, гледам — долинка, цялата опърлена и обгоряла, в единия край — голям камък, черен от сажди целият, чак разтопен в края.

— Знаеш ли какво е това? Това е камъкът, който някога една самодива донесла на Сварога, да й направи дете от Перун все едно… Тя ще да е била хубава, защото и Сварога се емнал, бил-млатил по скалата, че накрая на, виждаш, всичко наоколо изпогорил, но се пръкнало детенце славно и силно, чудно и мило… Но минало време и със злоба се също сдобило… На Сварога ли е, на Перун ли е — и да знае някой, мълчи си, че кой иска между два бога наярени да се изтъпани… Но може и да знае някой… А от искрите слънцето се родило, него сега дядо ти Даждбог го води…

— Той на Сварога какъв е? Намекваш ли нещо, Мокро?

— Ние боговете така си говорим, с намеци, че иначе влъхвите какво ще ядат?… — тя се засмя. — Нали ти казах, че някога, по-преди, без жертви и вълшебства сме се разбирали… Но сега е друго. Нали се спори кое е по-напред след костенурката, дето ни крепи на черупката си — огънят или светлината, слънцето или денят…

— Влъхвите влъшба вълшебстват, на боговете пратеничества служат, а ведмаците кои са? На вуйчо приятелите?

— Ведмаците и те много знаят, но докато са живи, крадат и смучат кръв, а като ги изкорми Мора, то стават добри и услужливи, но от време на време пак правят бели.

— Кажи и за другите… тук при вас кои са тия, дето не са нито богове, нито хора, също като самодивите?

— Ще ги опознаеш, само цветът им е друг, иначе същите житомамници, караконджовци и вейници, навъзници, наречници, чародеи… Има много… Защо питаш?

— Нали ти казвам, Мокро, пазиха ме от всичко, предпазиха ме така, че нищо не знам и се правя на перкулясал…

— Добро момче си ти, Перо, и аз имам да те моля нещо да свършиш долу, но нататък ще ти пратя вест. Сега слез долу и виж твоите хора в града…

— А как да сляза от тук?

— Хе, кое е най-леко? Глухарчето… Стани глухарче…