Роман Димитров
Децата на Перун (21)

Глава 9
Презполовен живот

Поехме покрай полегата планина, нататък все покрай морето. Стигнахме градче, в което, който не ловеше риба, я продаваше. Рибарите воняха на риба, търговците крещяха колкото чайките, които крадяха и от едните, и от другите. Седнахме да ядем риба, разбира се, Страшо отиде да наеме кораб. Скоро се върна с един чорлав юнак, който след дълго пазарене ни прати да го чакаме с кораба му на малкия пристан долу. Морските все строги и чорлави.

Малко преди пристана Ветра препусна към мен:

— Татко, идва някой!

Помислих, че е видяла кормчията с няколко моряка, чакахме ги да ни натоварят. Но докато обръщах Белур, притъмня, ветрища духнаха, морето смени цвят, кръгозорът се размъти… Иззад нас се примъкваше сянка, след всяка крачка се избистряше, при нас се яви като човек чер-черноманест, слаб като хурка, дълъг като копраля. Ветра първо насочи копие, но го погледна, узна, свали…

В очите да го не гледаш — мъртвило и закана. Да го слушаш — все едно тиква с мед и орехи ядеш… Не са ми по сърце такива, да видиш ти, братко мой, а той и бог идеше…

— Къде си запътил хората си с цял кораб, Раджиха? Ако не бързаш ти, нека се първо повидим и почерпим!

— Щом бог не бърза с мен да стои край черва, рибешки глави и люспи, то аз какво да кажа!

— Раджиха, не си прави смях с мене, да не станеш от Руенита Разлита! Мълчи си, запомняй, слушай, акъл не давай, че сто години съм те гледал подир Агна да залиташ като гламав котарак…

Какви съм ги вършил, омагьосан, братко мой! Не помнех повечето. Но сега друго мислех.

— Ти не уважаваш боговете, Радота. Това всички го знаят! Ти чакаш да те даряват, да те дундуркат, като рожбица у майчин скут… Защо е така, се и аз чудя, и всички!

— Защото не си ме гледал в изпитание, боже Свароже. Но не съм ли ти оброк преливал, не съм ли ти славословия пял, не съм ли ти молба молил?

— Тъй е, но ако искрен беше, то преливките ти ми биха ухаели, думите ти ме биха радвали, молбите ти бих чувал. Но ти си същи бащичко! Упорит, гневлив, разжарен.

— От баща си съм наследил меч, мечът е гняв от метал, Сварога… Но ти за черпене говореше — почна за черпня, на бой те изби!

Сварога млъкна, усмихна се тъничко, подаде ми мях да налея. Спеших се, намерих чаши, сипах на двама ни.

— Ако не бяха боговете, нямаше да победя змея! — отлях за него, отлях за боговете, останалото изпих на здраве и на благодарност…

Сварога отпи виното.

— Ако хората знаеха кога да умрат, като змея или тази съща Агна, то светът щеше да е по-свестен — и се загледа с умрелите си очи в мен.

— За по-хубав — знам ли, Свароже, по-покорен — сигурно. Но кажи ми, ако и непокорен ме мислиш, какво искаш от мене ти — и аз ли да се тръшна-умра като Агна? Не си бягам от смъртта, но искам да я срещна, не да я викам. Кажи, боже!

— Не иска никой да умираш, Радота. Не ти се мисли злото, но доброто се печели с покорност. Не забравяй, че моя кръв те спаси, моя рода — и не попречих!

— Но такъв не ме харесваш, хем се падаме сватове. Кажи сега какво искаш от мен и нас, кажи направо, щом вино пием, думи ще намерим!

Сварога се засмя. Допи си виното:

— Да беше жива Агна, щеше да ти разкаже защо имаше белег от Перун под гърдата си. Перун не е мекушав като тебе, Дуда си има, нея си слави! Но друго е важно, Радота, Влас ти го споменава, но не ти го дава — не мислиш винаги за хората, за Перо само! А има и друго знание, не толкова зло, не толкова прокълнато.

— Какво очакваш от мене?

— Кой бог такова нещо казва! Върви си по пътя, Радота, и нека тоя свят оцелее. Ти и Перо — само грижи и беди…

Исках да го питам защо позволиха зима на света, но Сварога се обърна да си ходи. Притъмня още, дигнаха се вълни, докато го чаках да видя дали няма да каже още нещо, писна изведнъж Вишна:

— Страшо!

Обърнах се, сега всички изкрещяхме — грамадна вълна застигна моя Страшко, обърна се, кипна върху него, оттегли се, остави го да лежи на брега…

Хукнахме към него, Вишна първа го прегърна, писна още по-страшно:

— Защо ми вземаш Страшо, повлекано мръсна! — и рухна връз него, мъничка да покрие на славния ми син снажното тяло… — Защо ми вземаш съня и живота, гадино омразна!

Мъка! Мъка! Порази ни като морско чудовище, скокнало от вълните… Двама с Друда коленичихме съсипани и остарели, безпомощни като изкълвани жаби… Ние от капка го пазим, тук вълна го хласна!

Ветра дигна копието, но кого да бори, Мора? Ето сцепи морето, зажвака към нас по лигавите водорасли Мора Лиховита, Мора Смъртовита, иде към наш Страшимир да му кълца живота с късия каменен нож. Разказвали са ни бабите за него, ето виждах го, тъкмо нагласен да скъси на моето дете есените! Богове, богове, кому ме оставихте, какво не ми взехте! Ей я тая с нечистото сипаничаво лице, гурелива-сополива иде да обезобрази живота ми, да заприлича на нейното тяло със спихнати ненки и криви крака…

Ритна Мора Смъртовита Вишна от тялото на детето ми, обкрачи го, клекна разкикерена също нагъзурчена курва, дигна каменния нож да го корми.

Изпищя на умряло Друда, билките й не хващаха, Ветра ръгна копието с лява ръка, върхът се скърши, замахнах аз, кривакът се сцепи…

Скокна като стягана пружина малката Вишна, ритна я и тя, кресна-писна:

— Режи, кълцай, корми — половината си живот му давам! Целият да му вземеш, моят остава, него не можеш взе! Моята съдба тука не свършва!

Мора се изправи бавно, посочи Вишна с ножа:

— Не ти е дошло времето, Вишно, право казваш, но дойде ли — жална ти майка, лошо ще умираш, ще молиш да умреш! — и се изсмя прегракнало, налилави поглед, изгледа ни всичките диво. — Право казва тоя бръмбазък, нито живот вземам, нито дарявам, чакам го да ми падне в ръцете като зряла круша.

— Нека ми така! — Вишна я заплю… — Нека ми така и отгоре!

— Силна ти е клетвата, срещу нея не вървя. Рядка жертва, мощна жертва, не съм я срещала от стари, смели времена. Добре! Знак да има за тази жертва и по тебе, и по него…

Щом каза това, ей ти го Страшимир се събужда, скоква, като човек, проспал нарочено време…

Хвърлихме се да го прегръщаме, целуваме, всички му говорим, той не разбира, гледа като изоран суяк…

Мора се оцъкли в него, но се стопи, морето се затвори, слънце изгря, корабът се яви, люшна се към нас, нашият човек, капитанът, слезе на брега, дойдоха и моряците. Оня вика:

— Какво сте се сепнали? Ще пътувате ли? Да не ви уплаши морето?

— Не ни е уплашило, сине, сега дълго няма какво да ни уплаши… Ще пътуваме, но първо ще празнуваме! Я хайде прати до града да вземат, каквото ще кажа, а ти ни закарай с лодката до кораба, да не пируваме в тая воня тука…

Скокна един цветко-петко, още дете, но, види се, отракан-очукан, запомни какво трябва, хукна.

Ей на кораба се отпуснахме, да видиш, братко мой, ако не знаеш море какво е, да ти кажа, че е люлка голяма до края на взора ти, че те мами със синило-зеленило, че те лъже сладко с тихи дни, с кротки вирове, с бавни въртопи… Ветрец ни духна, отпуснахме се… Ей ти го момчето, всичко взело, всичко носи. Викнах капитана да му кажа:

— Корабът си е твоя земя дъсчена-платнена-веслена, тук ти командваш нас, кормило, ветрове, посоки. Дори на боговете не се подчиняваш ти тук, а на ясните звезди само.

Затова свободно слушай и запомняй! Ей тази булка, снаха ми, на име Вишна, даде половината си живот на мъжа си — ей този мой син Страшимир, от оня свят го върна, жив го направи, от Мора го отмъкна, в кльощавия задник я ритна!

Затова, братко мой, да запомниш ти знака, да знаят всички, че ето как ще си носи вече косата Вишна — на път по средата на главата. Така ще се помни-знае, че едната половина е нейният живот, а другата половина — неговия живот! Запомни ли?

— Запомних господарю, Раджиха честити, това как да не го запомниш…

— Сега запомни, че ей на, поръчах от града да купи твоето момче пурпурен пояс, дето го шарят от морските животни, с него ще се запаше моят син Страшимир, да се знае, че половината му живот си е негов, а половината — от жена му Вишна, ето тази тука! Запомни ли?

— Запомних, Раджиха, такова нещо се помни във вечното винаги!

— Ще свидетелстваш ли за това в трите свята и в седемте небеса, капитане?

— Ще свидетелствам, та ако ще би свят да не остане, небе да не оцелее, зарязвам го на рабоша на живота си!

— Ти си тук най-старият, а най-млад кой е? — както и предполагах, онова момче избутаха. — Ти чу ли какво казах? Я повтори, бръмбар такъв!

— Чух и запомних, Радота, че си най-щастливият баща на световете! Затова всичкото вино, дето купих, е само от най-хубавото! Признавам си, друго се канех да купя, че и аз да поспечеля, но чух за какво ще се изпие…

Всички се засмяхме. И той стана свидетел, пък се надявах, като най-млад — думата му най-далеч да стигне…

Страшко го тупна по гърба, Друда дари него и всички, покани да седнем да се почерпим. Грееше, както когато беше млада мома моята красавица Друда, та се наведох на ухото й:

— Какво дете си ми родила, Друдо! Да бяхме сега у дома край нашия балван, щях да го моля още деца да ни прати… — Друда се засмя, както едно време се смееше, щом ме видеше.

— Наша Вишна ни спасява, ха сега балван ще ни дарява… Радота, Радота, трябваше друг да си взема, дето по̀ ги разбира тези неща…

Ех, жена или бог да наддумаш или не обидиш — все трудни работи…

— Вишно, щерко, ти не само Страшо с живот дари, ами и нас с майка ти Друда с по още един! На живо и на здраво пия за името ти! Страшо, сине, с такава жена свят няма да ти се опре! На живо и на здраво!

Вишна отвърна:

— Татко Радота, майко Друдо, казвах си аз в моето село, най-далечно и най-малко на света, а аз най-малка в него, че не мога да съм щастлива, защото само сънищата ми бяха просторни, разстилаха се по света като облаци, като придошли реки, и само като се люлеех на моята люлка, виждах още мъничко кръгозор. Затова обичах да се люлея на нея и да крещя: „От земята — до небето! От небето — до земята!“. Но после излезе Страшо от сънищата ми и дойде при мен, разбрах, че светът се мери не с големина, а с това, ти колко надалече можеш да отплуваш! Двама със Страшо толкова надалече стигаме, че да бях котка с девет живота, и тях всичките му бих дала… На живо, на здраво!

Страшо и той се канеше да поздравѝ и поживѝ, но ето ти онази сянка на Сварога пак се наяри към нас, прецапа от брега до кораба, застана пред нас с умрели очи и с благия глас каза на Страшо:

— Дойде време да те даря. Дръж здраво, изковал съм го за тебе! — Подаде му диплен меч, чудна божа майсторска направа, меч за герои, меч за велики врагове… Страшо чак охна от радост!

Обърна се към моята Ветра:

— Ветро, и мъже рядко носят копие както тебе. Направил съм ти копие, каквото не е още виждано, от клен, с връх несломим и вълшебен, всичко да пронизва все едно — въздух! Опнал съм ти лък с тетива мощна, със стрели вълшебни, ако речеш, и птицата на Времето можеш да надпревариш! Пази ги… — Изправи глава гордо Ветра, но като баща знаех, че се срамува от радостта си…

Радвах се аз, но нали знаете, братя мои, богове подаръци да правят — то объркана работа, тревожна. С нашите богове е така. Благодарих трогнат, горд, щастлив, стреснат.

Уплашен.

Па каза още Сварога:

— Налейте сега и на мене, да седна при вас, на едно да празнуваме! В такъв ден отмяташ всичко назад, отмяташ всичко напред, остава вино и храна само, хора и богове се гледат в очите, радват се, Мора е далече…

Е, това вече можеше, това винаги може…

Тъй седнахме заедно на кораб бог, роднини, моряци да празнуваме сред вълните — да забравим всичко, да не предполагаме нищо.

* * *

Братя, този път по мустака ми не тече, а всичкото в уста ми втече, чак главата ми повлече!

Дай, боже, всеки баща да си иде по реда, преди децата си…