Роман Димитров
Децата на Перун (18)

Глава 6
Люлка

Наближихме селото на Вишна. Разбира се, този път то ми се стори особено, смълчано, затаено… Влязохме при предишния стопанин, поздравихме го, седнахме да разговорим.

— Човече, не питах за името на селото! Как се казва?

— Змейково се казва.

* * *

Тези хора кротко бяха приели съдбата, че из бързеите на годишните кръговрати ще живеят заедно със змейове. Бил съм глупав, не съм питал, за каквото трябва, а и не са ми отвръщали, за каквото не питам… Питах за змея в пещерата — те — ами… един колкото три крави… Толкоз…

Радота, Радота, колко още има да разбереш, след като ти е трябвало или след като си се сблъскал с него? След вихрушка закачулен ходиш, подир литнали пилета мрежи мяташ!

Отидохме към къщата на Вишна. Наистина бедна, сбутана от края, но хем Вишна я нямаше там вече, светеше от чистота, всичко подредено, на мястото си! Отпред, закичена с червени лентички и кенари, висеше люлката от чимширово дърво. Въжетата отиваха нагоре, нагоре, изчезваха в облаците.

— Вишно, твоята люлка за небето закачена!

— Така е, дядо я закачи! И като се люлея, викам колкото ми глас държи по целия кръгозор: „От небето — до земята! От земята — до небето!“.

В това време излезе дядо Даждбог и ни поздрави. Вишна се спусна, целуна му ръка, викна нейното: „Дядо, дядо, дядо мой!“. Той се засмя радостно, прегърна я, сложи ни да седнем до люлката под една ябълка.

— Ей, Раджиха Радота, хубава работа свършихте!

— Ако не беше ти, от мен да бяха останали шепа въглени пред стените…

— Не се знае, не се знае то… човек знае две и много…

— Кажи сега за Агна, ако я познаваш.

— Чувах за нея. Не е тя важна… Дъщеря ти от нея е свестен човек!

— Да, дядо, разбрах го. Твоята пък Вишна е съкровище намерено-немерено!

Дядо Даждбог се засмя щастливо.

— Ти кажи сега… Какво става?

— Виж ги! — посочи Вишна и Ветра. Връщаха се тъкмо от извора, на кобилиците се поклащаха пълни ведра вода. — Ей виж: хората така си мислят, че едното ведро е винаги с добро, другото — винаги със зло в живота. Хубаво, вярно, така си е! Но друго е по-важно, Радота! Важно е от кое ведро плисва вода като се спъне момичката… Ето това нито човек, нито бог го знае! Това е тайната на света ни…

— Това ли говориш, дядо, че змеят пред града години е крачил, защото ту добро, ту зло са плисвали?

— Наполовина си прав: боговете не забравяй! И те не знаят. Но могат да опитват… Змейовете, дето тук се раждат из горите, просто са едни зли животни. Те нямат свой ум… — Дядо Даждбог ме изгледа малко хитро. — Също като лебедите! Те са глупави птици! А тук из нашите места се въдят глупави змейове…

— Но друго е, когато ги магьоса някой! Стават на змей от дълбоките морски вирове!

— Разбра! Мурджо!

Припна радостно голямото куче, лавна щастливо, падна по гръб, зарита.

Дойде и Вишна, тогава вече — пощуря кучето! Скачаше, близваше я по носа, падаше долу, скимтеше, заставаше като видра на задни лапи, махаше призивно с предните…

— Ето ти змеедав! На, същото! Змейовете и те скачат според тоягата!

Отвън се развикаха всички. Изскочих и що да видя: щуравия Перко седнал на люлката, люлее се — а люлката се издига нагоре в небето!

Викнахме му всички да слиза, но люлката се вдигаше и вдигаше, ей я скри се в облаците, изчезна!

Обърнах се — всички мен гледаха!

Какво мога, братя? Да се бия и да правя магия! Това мога, това ще правя, сам и с всички, тук и в останалите светове, на земята, в морето, на небето отвъд и навсякъде! Няма да питам вече нищо и никого!