Роман Димитров
Децата на Перун (9)

Глава 9
Агна

Мислех, докато яздех безспир из пущинаците. Прекосявах откраднатата от змея есен, под копитата на Белур се носеха вихрушки от ледени късчета… Не можех да се върна у дома, докато не извадя Перо от пръстта. Затова — змеят!

Намерих най-затънтените кътчета и пещери в далечната планина, където Страхил Ведмака и Чародей Качо гадаха, че може да го открия. Бродех из мрачните скали, струпалищата камънаци.

Нещо мръдна до една скала. Препречих кривака срещу сянката, чух подигравателен кикот:

— С този кривак да идеш да плашиш някой ведмак! — познавах гласа… — Добра среща, Радота, само снегът ме е подслонил тук, но ела, заповядай… хи-хи!

Как да не я позная! Агна, самодивата. Някога, като отивахме с Друда на далечното езеро, тя се надигаше от водите, идваше при нас. Разваляше ни игрите, плашеше ни с голотата си, присмиваше се на нашата невинност и наивност. Винаги с нещо скришно в себе си. „Глупачета без похлупачета“ — ни казваше. Гонеше се с нас, смееше се, подиграваше ни се, спяхме заедно, завити с есенна шума. Показа на Друда отровните билки, гъбите. На мене ми показа тайните на водите и поляните… Беше момичка тогава, сега я видях — зеленикава, руса, красива, грозна. Такава сигурно е лудостта, така трябва да изглежда Чума Мория. Самата Мора… Скришна като тях. Влас не ми я е споменавал, но Перун веднъж бил метнал светкавица по нея. Бил останал белег под лявата й гърда. Защо — не казваха… Но после е било, не съм го виждал в ония дни…

— Де ти е Перко — под земята треперко?

— Да млъкваш, мръснице!

— Хе-хе, аз ли съм мръсница? А ти си светица? Не те ли наболва понякога? Ей тука под реброто и малко зад челото?

— Плачеш да те убия! Отдавна е трябвало!

— Ама сега не ти стиска, защото само аз знам в трите свята как може да се откопае онази луковица, дето трепериш над нея… Хайде де, убий ме! Бездруго зъзна.

— Нещо зло си намислила, а знаеш как да освободя Перо. За хората не мислиш ли? Светът мръзне.

— Не, този път — нещо хубаво намислих! — Тя се засмя високо, снегът почти я скри от мене. — Нещо чудно хубаво съм намислила…

— Добре, кажи си цената, Агно!

— Аз ти казвам какво и що, ти жениш Перо за нашата дъщеря!

Млъкнах. Леденият вятър и думите й ме блъснаха назад.

— Каква наша дъщеря!

— Гърненце, учиш ли, научаваш ли се на нещо, то си има цена! Винаги. Знаеш на какво те научих. И цената ми беше ей тази наша дъщеря. Ти зяпаше другаде, сдобих се с дъщеря по лесния, по самодивския начин. По лесния, защото беше хем загубен, хем труден. И сега искам да станем двойни роднини, ха-ха. Хайде, мисли! Едно време не се бавеше… виж сега какво хубаво похлупаче съм ти намерила!

Помнех. Заведе ме в гората. Без Друда. Приспала я с някоя незнайна билка. Води ме Агна по самодивските хорища, показа ми нощните самодивски празници край езерото и по реката. Научи ме да смуча нектар от цветята, да се радвам на пеперудите, научи ме на всичко скрито-покрито, в нас всички вшито. Смееше се високо. Увличаше ме, унасяше ме, пропълзявах и плувах в подмолите на незнайни пещери от срам и копнеж. Изсмуквах сладко от нея властта си, овладявах смеха й. Колко лесно се поддаваше на тези непознати неща, неведома криеница! А аз как привично се носех!

Събудих се далеч от брега, от тайните ни игралища — далеч от пролетта, в която бяхме тръгнали. Друда ме намерила заспал чак оттатък езерото. Свестила ме със заклинания. Отдавна беше. Оттогава Агна спря да идва при нас и не я видях повече. Но ако наистина имаме дъщеря, то тя е братовчедка на Перо, ето какво казваше Агна с „двойни роднини“, ето как ми се подиграваше.

— Помогни! Сега разбирам защо Влас ми казваше „клин клин избива“…

— Той пък Влас за едно казва, за десет не приказва! Знаеш вече какво искам! На тебе все да ти се помага!

— Проклета да си!

— Прокълната съм вече! Не ме ли виждаш къде съм? Нямам връщане назад. Онези поляни ги няма, няма го езерото, ти като не се сети, друг ми открадна дрехата, не съм вече самодива. Чукам гръсти, пера на пералото, влизам в стана — като всички съседки на село. Е там, долу. Четири деца имам, живи-здрави. И те мръзнат сега. Но пред каквото съм си наумила — не преде ни враг, ни сила!

— Върни си думите!

— Дума се не връща, само се впряга, а от свят се не бяга!

— Много знаеш, Агно…

— Знам много неща отпреди ти да ме знаеш, Раджиха, виждаш го, ама все да си ни лук ял, ни чесън дъвкал… Казват хората — да беше, то поне да се знаеше на какво миришеш!

— Къде е дъщеря ти?

— Нашата дъщеря.

— Къде е!

— Където трябва.

— Ти говорѝ сега.

— Че като светнеш с меча, да си дундуркам главата в скута? Нали? За толкова — имаш акъл! Радота, върви след западния вятър, усещай го. Щом утихне, спри. Чакай го пак да задуха. Наближиш ли мястото, пращам дъщеря ни. Тя ще ти каже другото. Може и да победиш змея, макар че си с ръце замесен, с люлка на небеса отнесен… От добрина крехък-кекав, та рохък-рехав. Ще я ожениш после за Перо, нашата, ако си я изровиш луковицата от земята. Колкото изпито, толкова платено! Може да успееш… Побързай, зъбите ми тракат. Знаеш, че и друг начин имам да те склоня.

— Добре. За дъщеря ти не те ли е страх?

— За дъщеря ни. Не, за нея не ме е страх. Мен можеш да ме цапнеш с кривака, но кръвта вода не става. Ще я видиш ти, ще я чуеш, няма да я убиеш, ще си извадиш божур-луковицата, ще я ожениш за Ветра. Хайде, тръгвай вече.

Дълго още чувах кискането на Агна.

Сърцето ми се сви. Но мъката си беше само моя. После щях да мисля.

Имах дъщеря.