Роман Димитров
Децата на Перун (24)

Глава 3
Циндил-Пиндил и Джаста-Праста

Наистина всичките бяха хубави деца, обикнахме ги повече от свои дори.

Баган беше почти момък, здрав, строен, както се казва — жилка, отнесен малко, все едно наднича в друг свят. Може би наистина така правеше. За Ветра беше готов в огън да рипне, жар в шепи да й занесе, чудеше се как да й угоди, какво да стори, че да е добре. Хем беше тя по-строга към него, че най-голям…

Ако Баган гледаше нейде кой го знае къде, то пък Тревна се взираше в себе си. Гледаше усмихната, вършеше, каквото се кажеше, сама си диреше работа — но беше надалече-надалече замислена, навътре в своята душа… Какво виждаше, кого чуваше, къде плуваше там — не знаеш… Дали не са всички красавици такива?

Меда можеше да търчи цял ден, без да се умори, да измисля игри, да показва лица, да повива Търсен все едно бебенце мъничко, да го разнася нагоре-надолу, да му пее песни, да го храни със скакалци…

Търсен — същият, дето търчеше като Меда, ами и за всичко питаше, чудеше се, че и ум даваше. Добричък той…

Разбрах аз, веднага, още докато отивахме в нашата къща с Ветра, зарязах го на рабоша на живота си, че деца не можеш да обичаш много или малко. Не. Можеш само да ги обичаш повече от всичко на света. На това не можеш да се противиш, ако не го правиш, не ставаш за никой свят или небе! Стоиш си ръбест камък отвъд.

Чак сега разбрах какви страшни мисли ти минават непрекъснато през главата за всяко от тях! Не можеш да се отървеш от страх, че този ще падне, че тази ще се изгуби, че тревница или върколак ще отмъкнат мъничкия Търсен, какъвто е доверчив, любопитен и добричък… Разбрах повече за вуйчо Радота, за майка и татко… Видях аз, че и Ветра също като мене усеща… Не разбирахме от отглеждане на деца, но то си е било някъде в нас заровено, то не ни даваше за друго да мислим, ами за Баган, Тревна, Меда, Търсен само…

Настанихме се в къщичка край поточе близо до стените на града. Сутрин децата изкарваха кравите и биволиците на хълма с хубава паша — и той наблизо. Всичко имахме или добивахме: пшеница и масло, мед, мляко и вино, месо, риба, билки, платно, сечива. Дояхме, сирехме сирене, квасехме мляко, биехме масло, пълнехме черва, соляхме риба и гъби, ковяхме лемежи и вериги, щавехме кожи, плетяхме въжета и мрежи… Тревна и Меда продаваха и купуваха по тържищата. Радваха се и притихваха хората от унесената красота на Тревна, такава никой никога не беше виждал, чак сълзи им се показваха на някои, тя замисляше и нажалваше… Умираха за шегите-игрите на Меда, превиваха се от смях, подскачаше тя като на пружинки, чудеха се как ги измисля, „я, на леля медената питка, я да покажеш как чичо ти Венко си търси теглилките“ — и тя уж само рипаше и мяташе ръце разхвърляно, пък всички виждаха чичо Венко как се ядосва и върти като обран от разбойници…

Баган пасеше стадото, ловуваше, възмъжаваше. Рендосвахме заедно греди, дялахме цели трупи за мачти — мечтаех да си построим наш кораб. Пращах полека на капитана и оня малкия скопосник, те си знаеха работата.

Търсен — навсякъде, все да помогне, да услужи, пък да пита…

Милият, една вечер идва той от игра бос. „Защо бре, сине, вчера нови обуща ти турихме!“ Той:

„Ами едно момче беше босо и нещастно! Дадох му ги на него.“

„Е, сега пък ти си бос!“

„Да, ама съм бос и щастлив!“ — Ей такъв беше този мъник със сърце колкото планина, такъв си остана цял живот.

Вечер се намирахме заедно у дома, Ветра ни посрещаше на вратата, изправена в мечия кожух, вечеряхме, умирахме от смях на Меда, която ни показваше с лице и тяло съседите или хората от тържищата и храмовете пред стените: този така ходел, оня тъй гледал, пък на как пияният седлар се спънал — и ние всички мигом познавахме кои са… После Тревна, Меда и Търсенчо пееха, Баган им пригласяше на кавал. Пееха песни, дочути от градските площадчета за Радота и змея, как го той победил, как редом Ветра му помагала… Като стигнеха до Ветра, „па си се Ветра изстъпи, ситно му цвете показа“ — така пееха, че им се опъваха жилите на вратлетата. Обичаха я, та я обичаха! Как извадила тя китката с билки, как прогорила змея със змейско биле, как се той люлеел и залитал, как го вуйчо Радота ръгал-мушкал… Рипаха за огнена ръченица. На ръченица Тревна пък равна нямаше, никой не можеше да я надиграе!

И то се знае, Меда показваше Ветра, Баган — змея, че да може Търсен да го бутнат по дупето, нагласен с тръстиков меч да го убие… Тревна ту се правеше на царя, ту играеше Димна, спасена от вуйчо…

Тази игра не им омръзваше. „Хайде да играем на Змея от Дълбокото“ — и веднага заплюваха кой, кой ще бъде… „Пу за мене да съм Даждбог! Пу за мене да съм Ветра!“ Или се брояха на „Ан-дан-тина“, или пък се избираха с настъпванка…

Радвах се как Ветра им беше оживяла на добрите сърца, как от обич към тях се поотпусна. Острото в поглед, в лице се смекчи-заглади. Децата и на мене ми се радваха, но още ме оглеждаха, още на око ми крояха гугла, кафтан, обувки от сахтиян… Ставам ли и за мегдан — или в изба само да стоя запрян-заврян… Кукуряк!

Вечер, като легнеха, сядахме с Ветра на скамейката пред къщи, разказвахме си приказки и истории… Хубаво време, пролетно, градът заспиваше зад стените, ние размисляхме един за друг, гадаехме постъпките си, спомняхме си какво е било преди да сме заедно. Ветра не беше виждала нашата гора, но мечтаеше за нея, както и аз…

Ей така. Хлябът ни беше честен и вкусен, игрите ни весели и шумни, децата сънуваха хубави сънища. Все се сещах за думите на Мокра: „И да не си въртомечник, можеш да си юнак над юнаците… Важно е да наказваш злото, а не свободата си!“.

Беше хубаво, бяхме щастливи, но може ли да е хубаво дълго време? За хората поне, в този наш свят, пуст опустял, та празен от добро — не може…

Скоро казах на Ветра и Баган:

— Пригответе копия, пръти, утре да видим дали ни за нещо бива, или който враг иска, ще ни затрива.

Ветра се усмихна, нищо не каза… Баган пощуря от радост, че ще го учим.

На другия ден с всички деца и с добитъка качихме хълма.

— Е, Ветро, хайде показвай какво можеш…

И Ветра, изправена, с мечия кожух, с копието в ръка, го раздвижи ха надолу, ха нагоре, завъртя, изведнъж то литна, сякаш само, сякаш я напусна… Само китката й се подви надолу, друго не мръдна, копието се заби с глух тръпнещ звук в сък на дърво надалече — беше го посочила кой ще е…

— Хайде сега, мъжо, ти… — имаше предизвикателство в гласа й. Баган я гледаше стреснат, все едно него беше уцелила, децата викаха щастливо, Търсен се обади:

— Тате, хайде, можеш ли я надмина!

Засмях се, метнах моето копие… Ех, не така красиво като Ветра, но и аз улучих далечно дърво, и моето копие се заби дълбоко, чак сцепи ствола, краят му потрепери.

Децата радостно извикаха:

— Тате, като истински юнак мяташ!

А Търсен:

— Какви татко и майка сме си намерили!

— Тате, мамо, научете ме да хвърлям като вас!

— Я да видим ние пък какъв син сме си намерили! Вземай прътите първо — упражнявай правилно да стоиш!

— Аз мога!

— Я да видя!

Баган показа движения с един и с два пръта все едно с копие и с кривак… Метна после — не лошо. Ветра се засмя.

Този път литна копието от неуловимо замахналата й ръка нагоре и надалече, спусна се, заби се в пън и на острието му намерихме пронизани листо и пеперуда…

Метнах след нея копие, после веднага — таткова Перунова светкавица, копието се заби, светкавицата обгори и сцепи точно тъпото на копието.

Децата загубиха ума и дума, Ветра зачерви бузи… Накарах я да стреля с лъка — колкото бързо може — стрели срещу мен… Стрелите звъннаха като стършели-щръклици, хвръкнаха към мен да ме направят на таралеж, но ги посрещах с къси светкавички, изпепелих ги една след друга.

Децата бяха ревнали от страх — заради хвалбата допусках стрелите съвсем близо до мен… после пък викнаха от луда радост!

Вдигнах кривака, драснах знак, заваля из ведро, после драснах — вместо вода заваляха меденки. Появи се слон, дигна Търсен с хобот, сложи го на висок клон. Оттам го свали огромен космат маймун, дето и аз не бях виждал такъв… Търсен щастливо се смееше, гушнат в маймуна, той доверчив, пък изобщо не му идваше на ум, че мога нещо лошо да му направя.

После Тревна я облякох в златоткана дреха, с гривни-гердани и каквато си е красавица, заприлича на богиня! Баган го дарих с пълно бойно снаряжение — доспехи, колчуга, шлем, щит с неговия знак, меч, лък, копие. А на Меда — мъничко вълшебно криваче, кажи го — пръчка, но с много сила в него… Търсен получи пълна сбруя за кон, като порасне още малко, да язди…

На Ветра измайсторих красива малка корона с рубини и тя се изчерви.

Децата пощуряха, хукнаха към нас да ни прегръщат и гушат. Позасмя се Ветра и каза:

— И аз като децата те откривам, Перо. Но хайде Баган сега пак да гледаме…

Баган хвърли още няколко пъти с новото истинско копие, показа движения, хватки на място, знак таен написа във въздуха с кривак и сполучи, преметна се заек, търти да бяга.

Приличаше на млад барс, но си дадохме знак с Ветра още да не го хвалим до край, нека още малко се изучи. До време похвалата трябва да е по-малка и по-скромна от онова, което хвали, казваше мама Дуда. Личеше си, че е роден за войн-победител. Такъв скоро щеше да стане! Как му се радвах на този мой син, па малко завиждах, че всичко му предстоеше!

— Багане, кажи сега, как хвърляше — като Циндил Пиндил или като Джаста Праста?

— Че това какво е?

— Хе, не знаеш ли? Циндил-Пиндил на плета, а Джаста-Праста — на хорото… приказка е…

— Мамо, мамо, сестро Ветре, кажи я! — Меда нямаше насита да слуша приказки. Разиграваше ги, ту едного показваше, ту другиго, ту измисляше различен завършек, да може Търсен да мине като велик цар, жрец, герой и „Повелител на комарите“. Вярно, веднъж, съвсем мъничък, бе грабнал къс меч и като залиташе подир него, сечеше жужащо ято досадни комари, защото била задрямала мама Ветра… Най-верният зрител на Меда.

— Циндил-Пиндил и Джаста-Праста уж две сестри били, но никак не си приличали. Щом ги накарали да направят-свършат някоя работа, Циндил всяко нещо обмисляла така и инак, оттук го оглеждала, оттам го мъдрела, мерела напред-назад, тегаво, както мед се лее, а Джаста-Праста пата-кюта, урла-турла — набързо нещо спретвала.

Майка им поръчала сами да си ушият носии за голямото хоро на скорошен празник. Заели се двете, но Циндил само премятала и мерела плата, пък едвам почнала да го крои, а в това време Джаста, клъц оттук, боц оттам, току скроила, нарязала, зашила и нагласила новата дреха за празника… Вярно, тук стърчало, там висяло, ама могла да иде да се весели! Пък като рипаш на хорото — сто гледали, един видял… А Циндил си останала с дреха като за царица, ама — за другата седмица — изкарана наполовина, та гледала веселбата от плета…

— Еха! — викнаха малките.

Меда веднага:

— Ей го наш Баган с перчем развян, докато се прицели, мечките от старост си умрели!

— Ха-ха, тъй ще е, ако е като Циндил-Пиндил. Ами ако е като Джаста-Праста? — попита Ветра през смях.

— Тогава… — Меда се позамисли. — Баган в глиган забива, а лалугер убива… — и показа смешен лалугер с подути бузи и зъби над долната устна, та изпопадахме от смях.

— Ама то и тъй лошо, и инак пак лошо! — замисли се Търсенчо.

— Тъй де, мислете, деца… Как бива по-добре?

— Сетих се! — грейна Баган. — Като не щеш да си Циндил-Пиндил, нито пък Джаста-Праста, то пък като тримата братя викаш Неволята… — прихнахме да се смеем.

Тревна се размечта:

— Дошъл при Циндил принц от далечна земя, оженил се за нея и й подарил вълшебна пръчица, като на татко кривака. Тя можела от една мярка време да направи десет и така милата му Циндил всяка работа имала време да завърши! Брат му на принца, като видял снахата, решил да се ожени за сестра й. Той взел Джаста за жена и също й подарил пръчица, тя пък държала Слънцето, Луната и звездите все в същия час — и така милата му Джаста каквото и да захванела, имала време всичко да поправи…

Двамата братя и жените им разделили царството на две и го управлявали справедливо. Хората били там щастливи само дето в едното царство пролетта дълго-дълго стояла, а в другото един час ставал един ден понякога…

— А може Циндил-Пиндил да е бил мъж — Меда го показа как е такъв един отнесен, пък със стиснати недоволни устни, гледа нейде през планините… Пък Джаста-Праста — Меда я показа с разчорлена коса, зяпа нагоре-надолу — не е сестра, а му е жена! И им се родил син, Джастил-Прандил, той пък хем три пъти мерел, един път режел, хем бърз като катерица — показа ни тя и него, Джастил-Прандил търчи в сложен танц, не се вижда де са му краката, ще кажеш, че е с десет ръце, прави едно с тях, а друго — с нос… Като наш Търсен също! С една ръка вода ти носи, с другата млякото събаря, с крак кучето настъпва, с другия тича, та хвърчи…

Пак се засмяхме и златните лъвове изреваха с нас…