Метаданни
Данни
- Година
- 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
Глава 3
Битка. Даждбог. Димна
Излязохме през малките порти, под лъвовете. Не спираха да реват. Имаше гордост в този рев, мъка имаше, тежък яд, дигнати мъгли, безреден свят… Много думи редя, малко казвам!
Ето го нашия змей! Пред нас в цялата си сила и мощ, не както го видях, направен от ято лебеди… Жълт и червен, грамаден, подобен на есенен склон, мяташе огън! Ей го, бабите разказваха за него тихичко, истински Змей от Дълбините! Бавно и неуловимо се преместваше. Предишния път беше гъвкав и подвижен, с мъка и магия го нараних, а той ни изпревари и стъпка Перо — сега наближаваше бавно и безутешно — вълна от разтопен метал.
Между нас и него имаше снежно поле, стопено наполовина. Зад нас — градът с ревящите лъвове, бойниците, накачулени с кресливи любопитни дечурлига: кое дете на света би изпуснало такова чудо! Зад него — в далечината — сини непознати планини и морски бряг.
Ветра каза:
— Татко, стой до мене, ще ти помагам със синята тинтява. И още нещо знам, чуй…
Друда излезе напред, търкулна по земята трите страшни скашкани-застинали глави на детето-змей.
Ревът на змея изви още, непоносим, ушите ни писнаха, зъбите ни изтръпнаха като скоминясали, Друда стисна ръката ми, Вишна изведнъж хукна напред… Нещо зелено се люшна насам. Взрях се, що да видя: змии пълзят към нас, шипят, съскат… Змеевите три глави хвърляха огън пред тях, да не се стигат. Ревнах на Вишна:
— Внимавай! Върни се!
Но тази малката си вървеше напето напред! И спря почти до огъня. Че като нагласи онази прашка, че като хвана да мята с нея! С всеки камък смазваше змийска глава… Те пълзяха към нея, тя ги целеше. Пръсваше глава след глава. Нямаше празно това дребното!
Накрая и ние я наближихме, и змиите. Все още бяха много. Тя не спираше, не отстъпваше! Спокойно вземаше камъни от земята, завърташе, мяташе — чуваше се как камъкът плясва змийската глава и я отнася. Огънят я наближаваше вече, тя не мръдваше.
Страшко я доближи пръв, развъртя топора. Де що имаше останали змии, посече ги. Хвана си Вишна за ръката и така застанаха, хем огънят близко биеше. Вишна каза спокойно:
— По пасбищата е пълно със змии, дядо ми даде тази прашка, научи ме да ги трепя! И нали съм нова булка — нова слука, нова съдба — първа излязох!
— Ела сега, татко! — повика ме Ветра. — Наш ред е.
Тръгнахме двама напред към бляскавия жълто-червен змей, бавно извърнал се насам, към нас. Огньовете му лижеха и топяха снега, че и земята пред нас. Страшо изотзад помагаше, стреляше отровни стрели в лъскавите вити шии. Ветра го посочи с мъничката китка синя тинтява, брана изпод снега в онова селце. То ми се стори толкова жалко, безпомощно, не на място пред страховитото чудовище…
Е, хайде да те видим, змееборецо!
Змеят се наяри, дигна се на задни крака, стрелна злобно глави напред. Приближих го с меча и кривака. Тичах напред-назад, удрях, избягвах огъня му. Как се воюва с чудовище, голямо колкото половината крепост, а ти си колкото залък? Успявах навременни да угася с магия от кривака огъня на някоя глава, мушвах се под нея, ранявах с меча. Разбрах, че големината не е от значение в такава среща, разбрах, че смисълът е в свободата на твоя дух. Той се мери с чудовището, не боят ти. Изтичаше беса ми навън към тъмния му чудовищен бяс, струеше злобата ми към него заедно с меча… Нямаше то смисъл, нямаше цел, не обитаваше свят. И все пак го жалех, както бях жалил за изчезналите мамути. Усещах сила, бликаше нажежена зелена кръв, змеят ревеше от болка без разкаяние, но ме притискаше към стените на града, да ме изгори там като борина. И ето ти Ветра, насочи китката към него… С копието в другата ръка, тъй изправена, в мечия кожух, ех, гордеех се!
Къде си била, дъщерко, всичкото това време!
Да видиш ти, братко мой, как се змеят сепна-дръпна от болка нетърпима-непоносима! Понечи да мръдне пак напред, спря, зарева от мъка… Не можеше. Не се уморих от боя, но се уморих от омраза. Удрях го още и още, с кривака, с меча… но и аз не го убивах…
— Татко! — Ветра зад мен. — Още има, но майка ми Агна не ми го каза докрай… Подслушах ги веднъж с баба ми: не можеш да го победиш, ако сянката ти не падне върху него… Но не знам как да го обърна… Мога да го спра с тинтявата, но не мога да го обърна… Ти виж…
Млатех безспир, змеят ревеше от досада, болка и ярост, мъчеше се да ме разкъса, стъпче с крак, да ме изгори със злобата на огъня си. И двамата не успявахме. Никой не тържествуваше. Да, виждах, обръщаше се така, че сянката ми да е зад мен.
Тогава пък чух вика на Вишна отзад:
— Дядо, дядо, дядо мой! — Това какво беше? Не можех да се обърна и видя, разля се светлина наоколо. Сега пък Друда и Ветра едновременно викнаха:
— Гледай си сянката!
И да видиш ти, братко мой, гледам, сянката ми дълга-предълга лежи пред мен, следва змея. Затичах се напред, през лявата ми ръка мина страшна болка от огъня на едната глава, но насочих сянката си върху него, Ветра хукна, размаха китката, забих меча, докато той ревеше от болка и ужас. Притича Страшимир, закла гърлата, плисна жежка зелена кръв.
Накрая Друда заби костения нож в сърцето му. Не стига само да победиш, трябва да примириш. Ножът на Друда приключва случки и съдби.
Това беше краят. Змеят падна, събори с опашка кула от градската стена. Сми се, сплу се, вряла зелена кръв кипна наоколо, стихваше, тъмнееше, стинеше, мръзнеше ведно със стопената киша. Бях доволен, но не щастлив. Някой път ще съм аз змеят, той ще е Радота…
Но от стените викаха победа… Разбира се, най-силно крещяха до кръгозор, небеса, богове и по цял свят щастливите деца! Те, ако не са, кое да е радостно!
Утихна всичко. Кротна светът. Тогава чак се обърнах и видях дядото на Вишна, висок до небесата, с облаци край раменете, да свети като безброй огньове…
Вишна прегръщаше крака му, викаше „Дядо, дядо, дядо мой!“ — на таз гъбка дядо й бил наш Даждбог, ха сега! За да убия змея, слънцето беше сменило хода си в небесата, че да падне сянката ми на място!
Докато стане колкото човек дядо Даждбог, я виж ти, сам царят на носилка с паунови пера, със свита на коне, камили, слонове, с народа иде към нас… Червена дреха среброшита, тисов жезъл, златна държава, желязна корона с еленови рога, костен щит, бронзов меч, оловен поглед. Ех, да видиш ти, братко мой, такива са те царете! Накрая винаги и те идват за слава и гордост — след ножа-свършек на Друда…
Царят каза:
— Спасихте ни, избавихте ни от злото! Каквото искате, това ще ви дам!
— Онази момичка, дето сте я нарочили, че ви е най-голямото зло на града, да ми я доведеш…
— Я гледай ти! — сепна се царят недоволно… но думата си на две не можеше да строши. — Доведете я! За какво ти е?
— Ти, царю честити, мислиш ли, че да не бях убил змея, то той щеше да прескочи в града тъкмо нея да вземе жертва от него?
Даждбог, на Вишна дядото, изрече:
— Такова чудо не съм виждал — едно дете толкоз да ви уплаши, а пък аз доста виждам…
— Злото се крие и в змей, и в тревичка, и в магия, и в момичка… — отвърна царят.
Доведоха момичката. Горката, слаба и измъчена, зъбите й тракаха. Друда и Ветра я дръпнаха, загърлиха я… — май нямаше какво да правим повече тука, братко мой, нямаше какво друго да даваме, да искаме, да вземаме…
Царят се връцна обидено, развя наметала, тръгна си, повече не каза… Хранениците и блюдолизците му — изгледаха ни, като да не сме ги спасили, а поробили. Нищо. Ние работата си я свършихме, както искахме, после, ако щат, да останат приказки море да прелеят, царство да залеят.
А усещахме вече: снегът спира, вятърът утихва, сменя посока, топъл става… Вместо есента да се върне — пролетта прииждаше полека… Даждбог, на Вишна чудният дядо, я гледаше и й се смееше, явно беше, че обича все да я подбива-ядосва:
— Ех, внучке, ех, Вишно, дето идеш — все да си бърза-бързица, първа-първица!
И Вишна, разбира се:
— Дядо, дядо, дядо мой!
Прости се Вишна с дядо си, отлетя той да оправя суматохата със Слънцето, сменило хода си…
Тръгнахме към градския си дом да се измием, помолим, да ми вържат горените рани от змейовия огън, да възседнем конете — и натам, към стъпкания Перо.
У дома — да видиш ти, свикнахме с туй кътче — на удобните лавици в закритата градина, разговорихме момичката, дето си я поведохме-доведохме с нас. Димна по име. Беше спряла да трака със зъби. Момичка тя, момичка, но имаше в нея нещо, дето не идеше да е от живот с пастрок-собственик на блуден дом. Очите й гледаха през нас в далечното непознато вечно винаги. Беше тя родена за тук само — и за другаде! Не го разбирах това…
— Коя си ти? — попита я Страшо. — Защо те бяха тебе жертвали тъкмо?
— Защото не ме беше страх. Само аз не се страхувах от змея. И те решиха: това е от злоба, тъкмо за него ставам…
— А тебе не те ли беше страх?
— Не. Не се страхувах, защото пътят ми е начертан, виждам го, чувам го, знам го. И по него змей и да срещам, не ме отнася. По моя път корона има, изпитания има, война има, коварство има, змей — няма. Да бяха ме питали, щях да им припомня, че веднъж вече лъвовете са ревали, когато се е появил змея. После пък ревнаха като ме извадиха мене… А днес защо реваха, никой не помисля… Но и без мен ще се разбере. А ти, Страшо, си добър син и юнак, ти, и ти, Вишно, сте цяла дюля, не две половинки, харесва ми. Ти, Страшо, пази това, пази се и от капка вода. Капката — камък ломи. Благодаря, побратими-посестрими, спасихте ме. Ще си трябваме пак, ще гледам да ви се отплатя. Пак ще се видим, пак ще ви се радвам. — Стана Димна и си отиде. Зачудихме се с тази Димна, но решихме после да я мислим.
Вишна каза:
— Наистина корона виждам на таз момичка на главата…
Аз се питах: „Вярно, защо днес ревнаха лъвовете? Защо са ревали три пъти?“
Но сега за Перо мислехме.
— Слава, Перуне и Додоно, Перо ще е свободен скоро. От позор, от пръст, от лоши думи! Скоро ще го извадим!
— Какво каза тя за капката и за Страшо? — замисли се Вишна. — Това не го виждам, нито го чувам, плаши ме…
— Каза да го пазиш от вода, Вишно — рече Друда. Мъж от вода да се пази, жена — от висока планина.
— Кажете ми за Перо… — Ветра се взря в нас.
— Ти сега си го искаш за мъж, нали? — изгледа я Друда.
— Не. Това го е майка ми казала-искала. Аз казах — „Каквото знам, ще направя, каквото трябва, ще добавя. Каквото взема, на място ще оставя!“. Мен никой не може да ми казва какво да правя. Всички сме свободни в този свят, дори змейовете избират кога да умрат…
— Тогава — после видим ще… — сега да си починем малко в това добро място, да заповядам за ечемика, да се приготвим и да тръгваме. Носете-налагайте, жени, билки-целилки, цяр за мъчилки… Сега ни чака хубав път, краят му е добър, здрав и цял искам да го измина.
* * *
Сбогом, граде, велик и глупав, зъл и простодушен, пренаселен и самотен във времената, мъдър и блуден, красив и прокълнат… Също като нашата гора, но градена. Може би нататък всички гори и дъбрави ще са мерени-градени… Ще останеш ли във вечното винаги или руините ти ще чезнат под пясъците… Не можах да видя всичко в теб, но чувствам, че пак ще дойда, ще почивам и размислям в онази къща, ще чакам ечемик и змейове, ще се сражавам и огорчавам от победи и поражения!
* * *
И в тебе ядох, пих и се веселих, по мустака ми тече, в устата ми не втече, че в сърцето ми се мушна буболече…