Роман Димитров
Децата на Перун (12)

Глава 12
Петима бог не чакат

Върнахме се по живо, по здраво през снега у дома. Застанахме пред прага, изчакахме Друда да отвори, да ни посрещне като свекърва-стопанка. Огънят два дни й светил на пребъден, всичко научила. Посрещна мълчаливата двойка, прегърна ги, продума им:

— Дръжте се за ръце, обичайте се от сърце! Нивга да се не пуснете!

Вишна й целуна ръка:

— Бях само с дядо, сама-самица, сега сме двама-двоица!

Друго нашите два немтура^[1] нищо не казаха.

Обърна се Друда към Ветра:

— Едно момче имах само, сега две дъщери добих! — и й даде китка билки. — Тепърва имаме да си говорим.

— Да. Сега трябва да бързаме, змеят наближава, усещам.

— Така е — потвърди Вишна. — Чувам му стъпките. Първо ще мине през оня град.

Влязохме вкъщи, седнахме на масата от цели талпи, до огнището, където от памтивека са седели моите предци.

Хвърлихме по листенце в огъня за себе си, по едно за Перо. Чувахме се един друг, вярвахме си, надявахме се.

Съблякохме се както са ни майките родили, отидохме през снега до нашето с Друда оброчище, приседнахме всички там, послушахме петте щуреца.

Нищо че сняг, пееха си те, снегът наоколо се топеше от моята гореща чутура…

Извадих си меча, извадих си кривака, измих ги с топлата вода. Друда изми нова кесия. Ветра показа какво потребно, когато срещнем змея, е насъбрала с жените от онова село под снега: малки зелени стръкчета. Топна ги в горещата вода… Страшимир и Вишна стиснаха длани и така ги топнаха. Разбира се, гледаха се, ще се изядат!

Измихме се с нашата вода, помолихме се първо на Перун, на Влас, на Додона, на останалите ни богове — да се грижат за нас, да ни напътят, да не ни спират, помолихме се за тях също — да не линеят, да не погиват, да ги бъде, да пребъдват…

Ето тук се събрахме всичките.

Ето от тук почва истинската история на Перо, племенника ми, заровен седем педи под земята.

Всички, голи, премръзнали, се усетихме заедно. Едно. Също събран-стегнат пестник.

Доближи кака Дуда, тъжна, болна, жълта като смил. „Доведете ми Перко… Братко, доведи ми го! Деца, детето ми!“ — потопи тя меча на Перо и ми го даде. Стоманен, диплен, като моя.

Минаха двамата другари, добрите Козьо и Тельо, покрай стадата си, Тельо наближи:

— Бате Радота, както сме рода, да те помоля тайно — де виж за детето на Козьо… И него краднали, както си свирел на бъзова свирчица, докато баща му за вода отишъл… Тайна е то голяма, а като стане дума, той Козьо малко ум има, пък съвсем го губи и ням онемява от мъка…

Навън бяха други светове, други кръговрати, нова пролет, стари времена, богове, врагове.

Страшо и Вишна се държаха за ръце, гледаха се в очите. Ако беше зима, те си говореха през лятото. Но се пуснаха, Вишна като най-млада, нова булка — нова слука, първа почна:

— Петима трябва змей да не чакаме, както петима нас не чакат…

Ветра се притисна в мен, стиснала китката си:

— Каквото знам, ще направя, каквото трябва, ще добавя! — и додаде многозначително: — Каквото взема, на място ще оставя!

Страшимир, загледан в чудната Вишна:

— Не трябва никой да ни вижда, да ни чува, да узнае корабът ни де ще плува… Да се пазим от отключени магии, от сънни думи, от винени мушички над мустаците, от забравени стъпки…

Друда ме хвана за ръка:

— Ще заключа, ще отключа, ще науча!

Накрая казах:

— Един път грешка не е всеки ден грешка. Така и светът е тръгнал. Така върви. Минало се не връща, но се прегръща, а тайната знае всичко. Перо е в тайната. Ще я научим и ние. Тепърва ще спасява той свят и добри хора.

Поседяхме още там. Чувствахме се спокойни преди дългия път. Чувахме из сенките шепота на живи и мъртви, на богове и чародеи, на щурци и птици в нощта.