Джефри Дивър
Професионалистите (75)

75.

Бари Шейлс не беше едър мъж.

„Компактен“, така го описаха веднъж.

А и работата му беше да седи пред екрани с ръце върху джойстикове на безпилотни самолети и пред компютърни клавиатури.

Той обаче вдигаше тежести — защото му беше приятно.

И тичаше — защото му беше приятно.

Освен това бившият военен пилот беше на мнение, напълно неподкрепено, че колкото по̀ ти харесва да се упражняваш, толкова по-добре откликват мускулите ти.

Затова когато мина покрай притеснената Рут, същинско куче пазач, нахлу в кабинета на Шрив Мецгър, отметна ръка назад и фрасна шефа си. Кльощавият мъж се олюля и се строполи тежко.

Шефът на НРОС падна на едно коляно, размахвайки ръце. От бюрото му се разхвърчаха папки, които беше съборил, опитвайки да се хване.

Шейлс пристъпи напред, отново замахна, но се поколеба. Един удар се оказа достатъчен да укроти гнева, надигнал се у него, откакто видя импровизирания футболен мач между обекта, когото му беше заповядано да взриви на молекули, и едно невръстно момче в двора на къщата укритие сред запуснатите мексикански покрайнини.

Свали юмрук и отстъпи назад. Но нямаше намерение да помогне на Мецгър да се изправи и наблюдаваше студено как той протегна ръка към бузата си и се надигна тромаво, събирайки падналите папки. Шейлс забеляза няколкото кафеникави папки с печат за секретна информация, каквито не беше виждал, макар да имаше направо космическо ниво за секретен достъп.

Забеляза също, че първата грижа на Мецгър в момента не беше раната, а папките.

— Бари… Бари… — погледна той зад Шейлс и поклати глава.

Шокирана, Рут кръжеше наоколо досущ като безпилотен самолет. Мецгър й се усмихна и й посочи вратата. Тя се поколеба, но после излезе и затвори след себе си.

Усмивката на мъжа изчезна.

Шейлс се приближи до прозореца и дълбоко си пое дъх. Погледна към фалшивия контейнер на паркинга на НРОС. Само един поглед към наземната контролна станция, откъдето за малко не уби поне трима невинни цивилни, беше достатъчен, за да разпали отново гнева му.

Отново се извърна към Мецгър, обаче директорът не се сви, не се примоли. Не отговори нито физически, нито с думи, само отново докосна бузата си и разгледа внимателно червеното петно на пръста и палеца си.

— Знаеше ли? — попита Шейлс.

— За косвените в Рейноса? Не. — Като директор на НРОС той беше следил нападението в реално време. — Разбира се, че не.

— Бях я изстрелял, Шрив! Ракетата беше във въздуха. Какво ще кажеш по въпроса? Само десет секунди ни деляха от убийството на невинно момче и момиче и на една жена, вероятно майка им. Пък и един бог знае кой още е бил вътре!

— Ти видя документацията със ЗСЗ. Програмата за наблюдение на Рашид беше абсолютно желязна. Имахме доклади от Агенцията за борба с наркотиците и от мексиканските федерални власти — наблюдавали са го денонощно. Цяла седмица никой не е влизал или излизал от къщата. Кой се затваря за седем дни, Бари? Някога да си чувал подобно нещо? Аз не съм. — Мецгър седна. — По дяволите, Бари, ние не сме богове. Правим каквото можем. И аз съм на пангара. Ако беше загинал още някой, край с кариерата ми. Вероятно и с НРОС.

Студената усмивка на тънките устни на авиатора задълбочи бръчките около устата му:

— Обезумял си, нали, Шрив?

Имаше предвид „гневен“, но съдейки от начина, по който реагира Мецгър, как присви очи, явно директорът на НРОС разтълкува думата като „луд“.

— Луд?

— Че не проследих колата на Рашид. Че насочих ракетата да се приземи.

Мълчание.

— Ударът по автомобила на Рашид не беше разрешен.

— Майната му на разрешението! Ти смяташ, че е трябвало да оставя ракетата да се приземи, където беше прицелена, и да изстрелям втората птичка към колата.

Очите му показаха, че Мецгър смята точно това.

— Бари, вършим много мръсна работа. Има косвени жертви, има приятелски огън, има самоубийства, има и най-обикновени скапани грешки. Загиват хора, защото сме се прицелили в Уест стрийт 100, а всъщност задачата ни е трябвало да бъде Ийст стрийт 1000.

— Интересно название за човешко същество, не мислиш ли? Задача.

— О, хайде стига. Лесно е да се присмиваш на правителствения жаргон. Обаче правителството ни предпазва от хора като Рашид.

— Хубава реплика за изслушване пред Конгреса, Шрив. — След това Шейлс избухна: — Обърка сведенията за Морено, за да очистим един негодник, когото ти просто не харесваш. Понеже според теб не е достатъчно голям патриот.

— Не е вярно! — почти изкрещя шефът му сред пръски слюнка.

Слисан от неконтролируемото избухване, Шейлс впери поглед в него. После бръкна в джоба си и подхвърли върху бюрото пропуска си.

— Деца, Шрив. Днес едва не взривих две деца. До гуша ми дойде. Напускам.

— Не — приведе се напред Мецгър. — Не можеш да напуснеш.

— Защо?

Шейлс очакваше шефът му да започне да говори за договори, за сигурност. Обаче той каза:

— Защото си най-добрият, Бари. Никой не умее да управлява птичката като теб. Никой не умее да стреля като теб. Знаех си, че ти си човекът за програмата ЗСЗ още докато я замислях, Бари.

Шейлс си спомни един ухилен търговец на коли, който постоянно повтаряше името му, явно защото го бяха учили в училището за ухилени търговци на коли, че така ще измори потенциалния купувач, ще намали съпротивата му.

Шейлс си тръгна от автокъщата без автомобила, който толкова много искаше.

Сега се разкрещя:

— Проектът трябваше да елиминира косвените жертви!

— Не сме проиграли сценария със стрелба през панорамни прозорци! Трябваше да го направим, но на никого не му хрумна. На теб хрумна ли ти? Сбъркахме. Какво повече искаш да ти кажа? Извинявам се.

— На мен ли? Може би трябва да се извиниш на съпругата и на децата на Робърт Морено или на семейството на репортера Де ла Руа, или на телохранителя му. Трябва да се извиниш по-скоро на тях, не на мен, не мислиш ли, Шрив?

Мецгър побутна пропуска обратно към Шейлс.

— Много ти се събра. Вземи си почивка.

Пилотът остави пропуска върху бюрото, извърна се, отвори вратата и излезе от кабинета.

— Извинявай, че те разтревожих, Рут.

Тя само го изгледа.

След пет минути той излезе от вратата на НРОС и тръгна по пресечката към главната улица наблизо.

После пое по тротоара и изведнъж походката му стана лека и целият засия от смътно задоволство.

Щеше да повика бавачката и да изведе Маргарет на вечеря. Щеше да й съобщи, че е станал безработен. Можеше…

Тъмен седан шумно се закова до него. Двама мъже рязко отвориха вратите, изхвърчаха навън след секунди и се запътиха към него.

За миг Шейлс се зачуди дали Шрив Мецгър не е повикал специалистите — дали не е уредил ЗСЗ, в която задачата да е Бари Шейлс, за да го елиминира като заплаха за безценната си смъртоносна програма.

Обаче мъжете, които се приближаваха към него, не извадиха скритите си берети или зиг зауери. Да, в дланите им проблесна метал, но беше златист. Значки на Нюйоркската полиция.

— Бари Шейлс? — попита по-възрастният.

— Аз… Да, аз съм Шейлс.

— Аз съм детектив Брикард. Това е детектив Самюълс. — Значките изчезнаха. — Арестуван сте, господине.

Шейлс се изсмя от изненада. Грешка. Сигурно още не бяха разбрали, че разследването е прекратено.

— Станала е някаква грешка.

— Обърнете се, моля, и сложете ръце зад гърба.

— Но по какво обвинение?

— Убийство.

— Не, не… случаят „Морено“… е прекратен.

Детективите се спогледаха и после Брикъл каза:

— Не знам нищо за никакъв Морено, господине. Ръцете. Веднага.