Джефри Дивър
Професионалистите (62)

62.

Шрив Мецгър наклони глава, така че долната леща на очилата му фокусира думите на екранчето на вълшебния му телефон.

Заседанията за бюджета напредват бързо. Голямо обсъждане. Решението утре. Не мога да кажа накъде духа вятърът.

Замисли се за Вълшебника. Какво, по дяволите, да прави с тази скапана не-информация? Да си готви ли автобиографията, или не? Да каже ли на всички тук, че ще бъдат наказани, защото са патриоти и се опитват да възпрат злото, което се мъчи да разруши най-великата страна на света? Или не?

Понякога Пушекът беше лек, дразнещ. Друг път беше мастилена облачна маса, каквато се надига при самолетна катастрофа и експлозия на петролен танкер.

Скъса съобщенията дигитално и пое към кафенето, купи лате за себе си и соево мокачино за Рут. Върна се и остави напитката й върху бюрото, между снимките на първия й съпруг войник и втория й съпруг войник.

— Благодаря — каза жената и извърна към него изумителните си сини очи. В ъгълчетата им се появиха бръчици, когато тя се усмихна. Въпреки понапредналата си възраст жената беше привлекателна в най-широкия смисъл на думата. Мецгър не вярваше в душата или в духове, но ако вярваше, точно това би го привличало най-силно у Рут.

Сигурно можеше да се каже, че тя има добро сърце. А работеше за човек като него! Той отхвърли цинизма на Пушека.

— Срещата мина добре — осведоми го тя.

— Сигурен бях — отговори Мецгър. — Знаех си. Би ли поканила Спенсър, ако обичаш?

Той влезе в кабинета си, отпусна се на стола си и отпи от кафето, ядосан на прекалено силната според него топлина, която усещаше през картонената чашка. Което му напомни за друг случай: някакъв уличен продавач на кафе се бе държал грубо с него. Продължаваше да си представя как намира сергията на този мъж и я блъска с колата си. Случаят беше отпреди три години.

Не може да се каже накъде духа вятърът.

Духна кафето си — представи си как издиша Пушек.

Да се маха.

Зае се да проверява имейлите си, измъкнати от заешката дупка на кодирането. Единият го притесни: тревожни новини за разследването на Морено, някакви спънки. Интересно, че това го измори, не го вбеси.

Почукване по рамката на вратата. Спенсър Бостън влезе и седна.

— Какво имаш за информатора? — попита го Мецгър, без да го поздрави.

— Първият тест с полиграфа е отрицателен. Това са всъщност хората, които са подписали или одобрили заповедта. Обаче има още стотици, които може да са се шмугнали в някой кабинет и да са видели копие.

— Значи всичките ни старши служители са чисти?

— Точно така. Тук и в центровете.

НРОС имаше три командни центъра за безпилотни самолети: в Пендълтън в Калифорния, във форт Худ в Тексас и в Хоумстед във Флорида. Всички би трябвало да са получили заповедта за убийството на Морено, въпреки че самолетът беше излетял от Хоумстед.

— О, между другото, и аз издържах — подметна Бостън.

Мецгър се усмихна.

— Изобщо не ми хрумна. Наистина.

— Каквото е добро за авоарите, е добро и за агента.

— А Вашингтон? — попита шефът.

Поне десетина човека в столицата знаеха за ЗСЗ. Включително, разбира се, основните играчи в Белия дом.

— Там е по-трудно. Съпротивляват се. — Бостън попита: — Докъде са стигнали ченгетата с разследването.

Мецгър усети как Пушекът се надига.

— Явно Райм в крайна сметка е успял да стигне до Бахамите. — Кимна към телефона си, където беше получил няколко имейла. — Скапаният пясък не го възпря, както се надявахме.

— Моля? — Очите на Бостън, обикновено засенчени от увисналите му клепачи, се разтвориха широко.

— Изглежда е имало инцидент, но и това не го спряло — отбеляза Мецгър благоразумно.

— Инцидент ли? — попита Бостън и се вгледа внимателно в него.

— Точно така, Спенсър, инцидент. Обаче той се върна и продължава да се вихри. Онази жена също.

— Прокурорката ли?

— Ами да, и тя. Но всъщност имах предвид детектив Сакс. Неудържима е.

— Боже!

Макар че сегашният му план щеше да я спре доста ефективно.

Лоръл също.

Е, да, тя…

Притеснението на Бостън беше очевидно и това вбеси Мецгър.

— Не допускам, че Райм е открил нещо — пренебрежително каза той. — Местопрестъплението е отпреди седмица, а тамошната полиция не е от най-компетентните.

Споменът за продавача на сергията се върна, ярък и силен. Вместо да се блъсне в сергията му, Мецгър си помисли дали да не се залее с горещо кафе и да не извика полицията, да се оплаче, че продавачът го е сторил, и те да го арестуват.

Пушекът прави човек неразумен.

Бостън прекъсна мислите му:

— Не смяташ ли, че трябва да алармираме още някой?

Да алармираме — Мецгър мразеше този израз. Все едно ако се стреснеш, ще можеш да избегнеш огромното нещо, което лети към теб! По-скоро трябва да се каже „да отвориш очите на някого“.

— Този път не. — Вдигна поглед и видя Рут на прага. Защо не беше затворил вратата, по дяволите? — Да?

— Шрив, от отдел „Операции“, сър.

На телефона на Мецгър светеше червена лампичка. Не беше забелязал. Сега пък какво? Изпъна показалец към Бостън и вдигна:

— Мецгър.

— Сър, Рашид е при нас.

Оперативният служител беше по-млад дори от Мецгър и гласът му го показваше. Изведнъж Пушекът изчезна. А с него изчезнаха Нанс Лоръл, Линкълн Райм и буквално всички пречки в живота му. Рашид беше следващата набелязана мишена на опашката на специалните заповеди след Морено. Мецгър отдавна го преследваше.

— Къде?

— В Мексико е.

— Значи такъв му е планът. Негодникът се приближи повече, отколкото мислехме.

— Хлъзгав е, сър. Намира се на временно място, в скривалище в картела „Матаморос“ в Рейноса. Не разполагаме с много време. Да препратя ли подробности на центъра в Тексас и на Наземните контролни станции?

— Да.

— Сър, знаете ли, че ЗСЗ е променена във Вашингтон? — попита служителят от отдел „Операции“.

— В какво отношение? — попита той притеснен.

— Оригиналната заповед свеждаше невинните жертви до минимум, но не ги забраняваше. А тази ги забранява. Одобрението се анулира, ако пострада още някой, дори ако е ранен.

Анулира се…

„Това означава, че ако някой бъде убит с Рашид, ако ще да е заместник-командващият на «Ал Кайда», който тъкмо се кани да натисне копчето за ядрената бомба, ще съм действал извън правомощията си.

Прецакан съм.“

Нямаше значение, че щеше да умре един пълен задник, а хиляди невинни хора ще бъдат спасени. Може би това беше свързано със съвещанията за „бюджета“.

— Сър?

— Разбрано. — Прекъсна връзката и съобщи новината на Бостън.

— Рашид ли? Мислех, че този кучи син ще се крие в Сан Салвадор до нападението. Подкупва членовете на бандата „Мара Салватруча“ така наречените МС-13 — за защита. Има някакво място в Шести район, близо до Сояпанго. Ако искаш никой на света да не може да те намери, трябва да отидеш там.

Никой не познаваше Централна Америка като Спенсър Бостън.

На екрана на компютъра му се появи флагче. Мецгър отвори кодираните си имейли и прочете ЗСЗ там, смъртната присъда за Ал-Барани Рашид, съществено променена. Препрочете я и добави електронния си подпис и ПИН кода си, одобрявайки убийството.

Подобно на Морено този мъж беше роден в САЩ емигрант, живял в Северна Африка и в държавите от Залива допреди няколко месеца.

От няколко години фигурираше в списъка на наблюдаваните, но само неофициално, не се смяташе за активен риск. Не беше направил нищо явно, което може да бъде доказано. Но беше толкова антиамерикански настроен, също като Морено. Не го бяха виждали в компанията на групи, активно ангажирани с терористични действия.

Мецгър се спусна надолу и прегледа анализа на разузнаването, съпътстващ редактираната ЗСЗ, докато обясняваше на Бостън подробностите. Рашид се намираше в малкото градче Рейноса в Мексико, на тексаската граница. Американските разузнавателни активи, които НРОС използваше там, смятаха, че Рашид е в града, за да се запознае с високопоставен представител на най-големия мексикански северозападен картел. Терористите бяха започнали да работят в тясно сътрудничество с картелите по две причини: за да насърчат притока на наркотици в САЩ в подкрепа на идеологията си за подриване на западното общество и понеже картелите бяха невероятно добре оборудвани.

— Той ли ще се справи?

— Разбира се.

Той. Брънс. Шейлс. Най-добрият им състезател. В момента Мецгър му изпращаше съобщение и му нареждаше да се яви в Стаята на смъртта.

Мецгър завъртя компютъра и двамата с Бостън разгледаха изображенията от наземното наблюдение и от сателитите. Скривалището в Рейноса беше прашно едноетажно ранчо, доста голямо, с избеляла светлокафява боя и яркозелени первази на прозорците. Намираше се насред песъчлив парцел от един акър. Всички прозорци бяха с решетки и затъмнени. Колата, ако имаше такава, вероятно беше прибрана в гаража.

Мецгър прецени положението:

— Трябва да изпратим ракета. Няма визуален контакт за ПДП.

Програмата за далекобойните пушки, при която специално конструиран снайпер биваше монтиран на безпилотен самолет, беше творение на Мецгър. ПДП беше главната операция на НРОС. Постановката постигаше две цели — драстично намаляваше риска от невинни жертви, каквито обикновено имаше при ракетите. Освен това предоставяше на Мецгър възможност да изтреби много повече врагове. Човек трябва да подхожда критично към ракетните снаряди, освен това нямаше почти никакво съмнение откъде идва един „Хелфайър“ — от американските военни, от ЦРУ или от друга разузнавателна служба. Обаче един изстрел с пушка? Стрелецът можеше да е всеки. Подхвърляш малко сведения за стрелец, който работи за опозиционната политическа партия, за терористична група или за, да кажем, южноамерикански картел, и местните власти и пресата надали ще търсят другаде. Жертвата може да е застреляна дори от ревнив съпруг.

Той обаче знаеше още от самото начало, че ПДП няма винаги да вършат работа. В случая с Рашид, тъй като нямаха видима мишена, единствената възможност беше ракета с деветкилограмова силно избухлива бойна глава.

Издълженото лице на Бостън надничаше през прозореца, вероятно към мястото, където се намираше Търговският център. Той разсеяно отметна бялата си коса с пръсти и се заигра с някакъв конец на ръкавелите си. Мецгър се запита защо този човек не сваля сакото си в кабинета.

— Какво има, Спенсър?

— Дали моментът е подходящ за друга ЗСЗ? След проблемите с Морено?

— Разузнавателните ни сведения са сигурни. Рашид е виновен! Имаме становища от Лангли, от „Мосад“ и от Британското разузнаване.

— Имам предвид само, че не знаем как точно е изтекла информацията за опашката. Може да е била само заповедта за Морено, може да е било нещо повече, включително Рашид. Той беше следващият в списъка, нали помниш? Смъртта му ще се превърне в новина. Може проклетата прокурорка да ни погне и заради това. Стъпваме на много тънък лед.

Съображенията му бяха очевидни, но Мецгър усещаше дълбока интуитивна необходимост, поради което беше свободен от Пушека.

Не искаше това облекчение, това усещане за спокойствие, за свобода да изчезне.

— Знаеш какво планира Рашид за Тексас и за Оклахома, ако не го елиминираме.

— Можем да позвъним в Лангли и да уговорим предаване.

— Да го отвлечем? И после какво? Не ни трябва информация от него, Спенсър. Трябва ни само Рашид да престане да бъде Рашид.

Бостън се предаде:

— Добре. Ами опасността от невинни жертви? Да изстреляш „Хелфайър“ в къща без видимост?

Мецгър прегледа разузнавателната информация, докато намери доклада от наблюдението. Актуален, отпреди десет минути.

— В укритието няма друг човек освен Рашид. Мястото е под наблюдението на мексиканските федерални служби и на агенцията по наркотиците от седмица по подозрение, че има мулета. Никой не е влизал преди Рашид тази сутрин. Според сведенията ни приблизително в този момент той се среща с човека от картела. След като този тип си тръгне, ще взривим мястото.