Джефри Дивър
Професионалистите (50)

50.

Майкъл Поатие разговаряше с управителя на „Саут Коув“.

— Но, господин полицай, мислех, че знаете — каза високият къдрав мъж с много хубав бежов костюм. По розовото му от слънцето чело се бяха врязали дълбоки бръчки. Акцентът му беше леко британски.

— Какво да знам? — промърмори Поатие.

— Вие ми казахте, че мога да разпечатам стаята и да я почистя, да поправя щетите.

— Аз ли? Не съм казвал подобно нещо.

— Не, не вие, но някой от отдела ви. Обадиха се да ми кажат, че местопрестъплението е свободно. Не помня името на човека.

— Обадил се е? — намеси се Райм. — Не е дошъл лично, така ли?

— Не, обади се по телефона.

— Кога се случи? — попита криминалистът с въздишка.

— В понеделник.

Поатие се извърна и погледна смаяно Райм.

— Издадох строга заповед местопрестъплението да остане запечатано. Не мога да си представя, че някой от отдела…

— Не е бил човек от отдела ви, ефрейторе. Нашият неидентифициран заподозрян се е обадил.

А за съучастник му бе послужило нетърпението на управителя да отстрани всички следи, че в хотела е било извършено убийство. Табели от местопрестъпления по коридорите не са добра реклама.

— Съжалявам, ефрейторе — отбранително каза управителят.

— Къде са килимът, диванът и парчетата стъкло? А другите мебели? — попита Райм.

— Сигурно на някое сметище. Нямам представа. Наехме предприемач. Казаха, че заради кръвта ще изгорят килима и дивана.

Толкова огньове горяха по сметищата…

— Веднага след като убил Анет, нашият неизвестен извършител се обадил по телефона и бум, край с местопрестъплението. Много умно, като се замисли човек. Простичко.

Така беше. Райм огледа безукорната стая. Единственото свидетелство за престъплението беше липсващият прозорец, на който беше залепен найлон.

— Ако мога да направя нещо — каза управителят.

И понеже никой не продума, той си тръгна.

Том откара Райм в апартамента и тъй като Стаята на смъртта не беше приспособена за достъп с инвалидна количка, Поатие и Пуласки свалиха криминолога по двете ниски стъпала.

Стаята беше в светлосиньо и зелено — боята на няколко стени все още беше влажна — и беше около шест на девет метра. Две врати явно водеха към спалните отдясно — празни и подготвени за боядисване. Отляво до входната врата имаше напълно оборудвана кухня.

Райм погледна през единия от останалите прозорци. Навън се виждаше поддържана градина, заета в по-голямата си част от дърво с гладък ствол, високо около дванайсет метра. Забеляза, че ниските клони са подрязани. Когато погледна право през градината, под балдахина от листа, Райм ясно видя прословутата вдадена в морето суша, откъдето беше стрелял Бари Шейлс и където присъстващите сега в стаята едва не бяха загинали.

Примижа и погледна към дървото.

Е, може би в крайна сметка имаха местопрестъпление.

— Новобранец! — извика Райм.

— Да, Линкълн!

Пуласки се приближи към него. Поатие също.

— Забелязвате ли нещо странно на това местопрестъпление?

— Бил е страхотен изстрел. Разстоянието е много голямо. А и замърсяването е огромно.

— Стреляно е така, както видяхме вчера от другата част на залива — изръмжа той. — Нищо не се е променило. Очевидно не говоря за това. Питам ви дали забелязвате нещо странно в растителността.

Младият полицай огледа мястото.

— Стрелецът е имал помощник. Клоните.

— Точно така — посочи Райм на Поатие. — Някой е подкастрил тези клони, за да може стрелецът да има ясна видимост. Трябва да претърсим градината.

Ефрейторът обаче поклати глава:

— Теорията ти е добра, капитане, но не е вярна. Това дърво е отровно. Познато ли ти е?

— Не.

— Както подсказва името му, това е отровен дъб. Ако го запалиш, димът ще е като сълзотворен газ. Ако докоснеш листата му, ще се озовеш в болницата с обрив. Дърветата цъфтят, при това с много красиви цветове, затова от курорта не ги секат, обаче ги подкастрят, така че хората да не докосват най-ниските клони.

— Е, беше добър опит — промърмори Райм. Страшно мразеше някоя стабилна теория да се разбива на пух и прах. А заедно с това и надеждата за претърсване на местопрестъплението. Обърна се към Пуласки: — Направи снимки, вземи проби от килима пред вратата, проби от почвата от цветните лехи покрай предната алея, провери бравите за отпечатъци. Вероятно е безполезно, но така и така сме тук…

Райм наблюдава как младият мъж събира улики в пликчетата и документира къде ги е намерил. След това Пуласки направи може би стотина снимки на местопрестъплението. Сне три латентни отпечатъка. Приключи и прибра събрания материал в голям хартиен плик.

— Още нещо, Линкълн?

— Не — изръмжа криминалистът.

Претърсването на Стаята на смъртта и на хотела беше може би най-бързото в историята на криминологията.

На входа се появи някой, друг униформен полицай с много тъмна кожа и кръгло лице. Той погледна Райм с нещо подобно на възхита. Може би наръчникът на Райм за огледа на местопрестъплението, собственост на Майкъл Поатие, беше обиколил и други негови колеги от бахамската полиция. Или пък полицаят просто беше впечатлен от факта, че се намира в една стая с особняка от Америка, който само с няколко извода беше разрешил случая с изчезналата студентка.

— Ефрейторе — обърна се младият полицай към Поатие с почтително кимване. Носеше дебела папка и голяма торбичка. — От заместник-комисар Макферсън — копие на пълния доклад от местопрестъплението и снимки от аутопсията. И самите доклади от аутопсията.

Поатие пое папката от човека и му благодари. Кимна към торбичката:

— Дрехите на жертвата?

— Да, и обувките. И уликите, събрани тук непосредствено след стрелбата. Но трябва да ви предупредя, че много неща са изчезнали, така ми казаха от моргата. Не знаят как.

— Не знаели как! — повтори подигравателно Поатие.

Райм си спомни, че часовниците и другите ценни неща са изчезнали на път от хотелския апартамент към моргата, а също и фотоапаратът и касетофонът на Едуардо де ла Руа.

— Съжалявам, ефрейтор.

— Нещо за гилзите? — попита Поатие и хвърли поглед през прозореца към ивицата суша от другата страна на залива. Водолазите и полицаите с детектори за метал работеха там през последния час.

— Боя се, че не. Изглежда, снайперистът е взел гилзите със себе си, а и още не можем да намерим къде точно е било укритието му.

Поатие вдигна рамене.

— Попадения за човек на име Бари Шейлс?

Той беше поръчал на разузнавателния отдел да провери дали митницата или паспортният контрол на границата са регистрирали влизането на снайпериста в страната. А също и да потърсят данни за кредитната му карта.

— Нищо, сър. Нищо.

— Добре, благодаря, полицай.

Мъжът отдаде чест, после кимна колебливо на Райм, обърна се и напусна стаята с впечатляваща маршировка.

Райм накара Том да го избута по-наблизо до Поатие и надникна в пазарската торба, където имаше три увити в найлон вързопа, здраво запечатани, с надлежно попълнени картони за движението им между отделите. Той се пресегна несръчно и извади някакъв малък плик от най-горе. Вътре беше куршумът. Райм прецени, че е по-голям от обичайния калибър за снайпер — .338 Лапуа. Този беше вероятно .416, набиращ все по-голяма популярност калибър. Райм разгледа парченцето деформирано олово и мед. Подобно на всички куршуми, дори с такъв голям калибър, и този изглеждаше удивително малък, че да причини толкова големи поражения и да отнеме човешки живот за част от секундата.

Върна го обратно.

— Новобранец, ти отговаряш. Попълни картоните.

— Слушам. — Пуласки написа името си на картоните за движение на уликите.

— Ще ги пазим, ефрейторе — увери Райм Поатие.

— Е, съмнявам се, че ще имаме някаква полза от тези веществени доказателства. Ако арестувате въпросния Шейлс и партньора му, вашия неизвестен извършител, надали нашият съд ще ни ги изпрати обратно за процес.

— Все пак са улики. Ще се постараем да ви бъдат върнати незамърсени.

Поатие огледа почистената стая.

— Съжалявам, че няма местопрестъпление, капитане.

Райм се намръщи.

— О, имаме. И предлагам да отиваме там колкото може по-бързо, преди и на него да му се случи нещо. Хайде, Том, да тръгваме.