Джефри Дивър
Професионалистите (44)

44.

В салона на къщата, тоест в лабораторията, Амелия Сакс вкара пластмасова касетка с веществените улики от местопрестъплението в дома на Лидия Фостър.

— Линкълн обаждал ли се е? — попита тя Мел Купър, който изгледа касетката с интерес.

— Не.

Купър, криминологичният лаборант, вече официално беше на борда благодарение на едно обаждане на Лон Селито и капитан Майърс, които уредиха прехвърлянето му в участъка на Райм. Купър, детектив от Нюйоркската полиция, беше оплешивяващ, дребен и носеше дебели очила като на Хари Потър. Човек би заподозрял, че извънработното му време е заето с решаване на математически ребуси и четене на „Сайънтифик Американ“, обаче всъщност голяма част от свободното си време той посвещаваше на участието си в състезания по салонни танци със своята ослепителна скандинавска приятелка, преподавателка по математика в Колумбийския университет.

Нанс Лоръл седеше на бюрото си. Измери с празен поглед веществените доказателства, после полицайката, и Сакс не знаеше дали това е поздрав, или вещае някоя от паузите й, преди да заговори.

Сакс заяви мрачно:

— Грешала съм — извършителите са двама. — И обясни за огромната си заблуда: — Следих снайпериста. Човекът, който е убил Лидия Фостър, е друг.

— Какво мислиш? — попита Купър.

— Подкреплението на Брънс.

— Или нает от Мецгър специалист да почисти — отбеляза Лоръл.

На Сакс й се стори, че прокурорката сякаш се разведри. Добри новини за случая, добри новини за съдебните заседатели — основният им заподозрян беше поръчал на свой служител нещо толкова безсърдечно. Нито думичка на състрадание към жертвата, никаква загриженост.

В този момент Амелия ненавиждаше тази жена.

Тя продължи, обръщайки се подчертано към Мел Купър:

— Лон се съгласи засега да държи случая под сурдинка — както взривът в кафенето „Джава Хът“ официално е изтичане на газ. Реших, че е по-добре Мецгър да не знае как работи разследването.

— Добре — кимна Лоръл.

Сакс погледна към белите дъски и започна да ги преосмисля в светлината на онова, което бяха узнали.

— Да наречем убиеца на Лидия Фостър неидентифициран извършител 516, по днешната дата — НИ 516.

— Нещо повече за самоличността на стрелеца, когото си проследила до НРОС? — попита Лоръл.

— Не. Лон изпрати екип за наблюдение. Ще ни се обадят веднага щом го идентифицират.

Поредната пауза.

— Просто от любопитство — хрумна ли ти да му снемеш отпечатъци? — попита прокурорката.

— Какво…

— Докато го следеше в центъра? Питам те, защото преди време работих по един случая, в който ченге под прикритие изпусна лъскаво списание. Субектът се навел да й го подаде. И така се сдобихме с отпечатъците му.

— Е, аз не успях — отвърна Сакс с равен глас.

„Защото ако бях, досега щяхме да имаме самоличността му. А ние я нямаме.“

Непроницаемо загадъчно кимване от страна на Лоръл.

„Просто от любопитство…“

Беше не по-малко дразнещо от „ако нямаш нищо против“.

Сакс се извърна, намръщи се и предаде уликите от местопрестъплението на Мел Купър, който огледа незначителната сбирка със същото смайване, което изпитваше Сакс.

— Това ли е?

— Боя се, че да. НИ 516 си разбира от работата. — Тя разглеждаше снимките на окървавения труп на Лидия Фостър, които беше получила от криминологичния екип от Куинс и беше разпечатала.

Със стиснати устни пристъпи към една от белите дъски и забоде там снимките.

— Изтезавал я е — тихо отбеляза Лоръл, но това бе единствената й реакция.

— И е взел всичките бележки на Лидия относно ангажиментите й с Морено.

— Какво може да е знаела? — зачуди се прокурорката. — Ако е водел със себе си професионална преводачка на делово пътуване, явно не се е срещал с престъпници. Тя е свидетел, че Морено не е терорист. — После додаде: — Тоест, щеше да е свидетел.

Сакс се разгневи на реакцията на тази жена — все едно смъртта на Лидия Фостър не беше нищо повече от брънка, която прокурорката беше изгубила от обвинението си към Шрив Мецгър. След това си спомни собственото си смайване, когато видя трупа, отчасти дължащо се и на факта, че не бе успяла да пристигне навреме, за да получи сигурна информация от преводачката.

— Поговорих с нея по телефона — каза полицайката. — Знам, че е имала среща с руски и с арабски благотворителни организации, а също и с бразилското консулство. Това е всичко.

„Така и нямах възможност да науча нещо повече“ — помисли си. Все още беше бясна на себе си. Ако Райм беше тук, щеше да се досети, че извършителите са двама. Мамка му.

„Забрави — строго си нареди Сакс. — Залавяй се със случая.“

Погледна към Купър.

— Да видим дали ще успеем да направим някои връзки. Искам да знам дали Брънс или неизвестният е поставил самоделната бомба. Откри ли нещо на местопрестъплението в „Джава Хът“, Мел?

Купър обясни, че разполага със съвсем ограничен брой улики, но всъщност е успял да открие някои неща. Сапьорите му бяха дали информация, че самоделното взривно устройство е редови противопехотен вид с чешки пластичен експлозив „Семтекс“.

— Продават се на военния пазар, стига човек да има нужните връзки — обясни той. — Повечето покупки са за военни ползватели — и правителствени, и наемни.

Купър беше проверил латентните отпечатъци, които Сакс бе успяла да вземе от кафенето, и ги беше изпратил в единната база данни на ФБР. Нищо не откриха.

— Осигурила си ми хубави проби от „Джава Хът“, обаче няма много за проследяване, нищо, което може основателно да се отнесе към извършителя. Две неща са уникални обаче, така че сигурно са свързани с атентатора. Първото е ерозирал варовик, корали и миниатюрни частици от мидени черупки, с две думи пясък, и то от тропиците. Открих също органичен отпадък от ракообразни.

— Какво е това? — попита Лоръл.

— Рачешки изпражнения — отговори Сакс.

— Именно — потвърди Купър. — Но за да бъдем точни, може да са от омари, скариди, ракообразен зоопланктон и всякакви други ракообразни. Има над шейсет и пет хиляди такива видове. Мога да ви кажа, че нашето е типично за плажовете на Карибите. А следите съдържат остатък, който говори за изпарена морска вода.

Сакс се намръщи.

— Значи е възможно това да е човекът от „Саут Коув Ин“ точно преди Морено да бъде застрелян? Пясъкът ще се задържи ли седмица по-късно?

— Частиците бяха много фини. Да, възможно е. Много са прилепчиви.

— Какво още хвана, Мел?

— Нещо, което никога не съм откривал на местопрестъпление — 1,5-кафеоилхинова киселина.

— Тоест?

— Цинарин — поясни Купър, четейки от компютърната база данни на химическите вещества. — Най-често това е активното вещество на артишока. На него се дължи сладникавият му вкус.

— И по нашия извършител е имало следи от това?

— Не мога да кажа със сигурност, но открих малко на прага на „Джава Хът“, на бравата на вратата и на късче от взривното устройство.

Сакс кимна. Артишок. Любопитно, но така ставаше на местопрестъплението. Пъзелът имаше много парченца.

— Нищо друго.

— Това ли е от „Джава Хът“?

— Аха.

— Значи още не знаем кой е поставил бомбата.

След това двамата с Купър насочиха вниманието си към второто местопрестъпление — домът на Лидия Фостър.

— Първо — каза лаборантът и кимна към снимките на тялото, — раните от ножа. Изглеждат необикновено, много са тесни. Обаче нямаме база данни, за да разберем.

Съединените щати, родината на Националната асоциация на стрелците с пушки, беше огнестрелната столица на света. Смъртта вследствие от наръгване с нож беше разпространена в Обединеното кралство и в други държави със строг контрол над огнестрелните оръжия, но не и в Америка, където оръжията бяха всемогъщи, а ножовете бяха относително рядко оръжие за извършването на убийства. Затова нито една организация не беше създала база данни за прободни рани, поне Сакс и Райм не знаеха да има такава.

Тя беше сигурна, че извършителят е носил ръкавици, но въпреки това беше снела отпечатъци край и от трупа на Лидия Фостър. Никога не се знае дали по някое време извършителят не си беше свалил ръкавиците. Обаче както и в „Джава Хът“, и те се върнаха без никакво съответствие от базата данни.

— Не съм и очаквала нищо по-различно — промърмори тя. — Обаче намерих косъм, който не съответства на пробите. Ето там, в плика — подаде го Сакс на лаборанта. — Кестеняв и къс. Може да е на извършителя. Помниш ли: ефрейтор Поатие каза, че човекът, който разпитвал за Морено в апартамента в деня преди стрелбата, имал къса кестенява коса. А, има и фоликул.

— Добре. Ще го пусна в комбинирания ДНК индекс на ФБР.

Комбинираният индекс на ФБР се разрастваше невъобразимо. На когото и да беше косъмът, би трябвало да е в системата. Ако е така, щяха да се доберат до самоличността му, а вероятно и до настоящото му местоположение.

Сакс се зае да търси из останалите улики. Убиецът беше взел всички документи, компютъра и преносимата памет, където може би се съхраняваха данни за Робърт Морено, но пък може би тя беше намерила нещо, което да има връзка. Касова бележка от „Старбъкс“. Датата и времето, отпечатани най-горе, показваха следобеда на първи май. Сакс си спомни, че вероятно по това време Морено е имал среща на четири очи, на която Лидия не е присъствала. Може би щяха да успеят да разберат в кой офис е отишъл активистът.

Утре Сакс щеше да отиде на мястото — сграда на Чеймбърс стрийт.

С Купър прегледаха останалите улики от апартамента на Лидия, но не намериха много. Той пусна проба през газовия хроматограф и вдигна поглед към жените.

— Тук попаднах на нещо. Растение. Glycyrrhiza glabra, бобово растение, фасул или грах. Всъщност е сладник.

— Анасон или копър? — попита Сакс.

— Не, няма връзка, но вкусът е сходен.

Нанс Лоръл изглеждаше объркана.

— Нито веднъж не направи справка. Цинарин, Glycyrrhiza… Извинявай, но откъде знаеш всичко това?

Купър побутна черните си очила и заяви така, все едно е очевидно:

— Работя с Линкълн Райм.