Джефри Дивър
Професионалистите (28)

28.

Джейкъб Суон беше установил, че Амелия Сакс има мобилен телефон с 3G. И това беше добра новина. По-трудно му беше да разбие кода и да слуша разговорите й, отколкото при телефони с GPRS — общ макет радиоуслуги — или 2G мрежи, но поне беше осъществимо, защото 3G телефоните имаха хубаво старомодно A5/1 гласово кодиране.

Не че техническият им отдел имаше право да върши такива неща, разбира се.

Обаче явно някъде нещо се беше случило, защото само десет минути, след като небрежно — и напълно теоретично, разбира се — обсъди въпроса с директора на Технически услуги и поддръжка, Суон се оказа омагьосан от мелодичния и доста секси глас на Сакс, който долиташе до него в ефира.

Вече разполагаше с много интересни факти. Някои конкретно свързани с разследването на случая „Морено“. Други по-общи, но също толкова полезни: например че въпросната Амелия Сакс има здравословни проблеми. Щеше да го запомни за бъдещо ползване.

Освен това получи тревожна информация: че другият следовател по случая, Линкълн Райм, е на Бахамите. Ето това можеше да се превърне в наистина голям проблем. Когато го научи, Суон веднага позвъни на свои контакти на място — неколцина от пиячите на бира на дока — и направи някои уговорки.

Обаче за момента не можеше да се съсредоточи над това. Беше зает. Клечеше на неприятно смрадлива алея и човъркаше ключалката на служебния вход на някаква имитация на „Старбъкс“. Заведение, наречено „Джава Хът“. Носеше тънки гумени ръкавици — с телесен цвят, така че на пръв поглед ръцете му да изглеждат нормално.

Сутринта беше топла, затова му беше още по-топло заради ръкавиците и шушляковото яке. Потеше се. Не колкото Анет на Бахамите, но все пак…

И тази ужасна воня. Малките улички на Ню Йорк. Не може ли някой от време на време да ги залива с белина?

Най-сетне ключалката изщрака. Суон открехна вратата и надникна вътре. От мястото си виждаше канцеларията, която беше празна, кухня, в която един кльощав латинос се бореше със съдовете, и отвъд беше самото заведение. Не изглеждаше много пълно и той допусна, че тъй като кварталът е туристически — онова, което беше останало от Малката Италия — оживлението ще е по-голямо през почивните дни.

Той се шмугна вътре, побутна притворената врата и пристъпи в канцеларията, където разтвори якето си и се постара ножът да му е под ръка. А, ето го монитора, на който се виждаше коя охранителна камера следи ресторанта в момента. Камерата бавно обхождаше напред-назад с хипнотично черно-бяло изображение. Щеше да се докопа до хубав образ на информатора, на пробойната на информация, когато се върне на единайсети май, датата, на която този негодник беше изпратил по интернет ЗСЗ за убийството в кабинета на прокурора. След това забеляза един ключ отстрани на монитора: 1-2-3-4. Натисна последното и екранът се раздели на квадранти.

О, по дяволите…

В ресторанта имаше четири камери и една от тях в момента записваше самия Суон, приклекнал пред компютъра. Снимаше само гърба му, но и това беше много тревожно.

Той бързо огледа компютъра и се притесни още повече, когато установи, че е невъзможно да го разглоби и да открадне харддиска. Големият компютър беше закрепен за пода с метални ремъци и огромни болтове.

Като че ли някой ще иска да краде вехтория на пет години с операционна система Windows HP. Оприличи машината на ръчен пластмасов миксер в сравнение с онова, което притежаваше самият той: кухненски робот за шестстотин долара с приставка за месене и за приготвяне на прясна паста.

После Суон застина. Чу гласове, замаян женски глас и латиноамерикански мъжки. Посегна към японския си нож.

Думите им заглъхнаха обаче и коридорът опустя. Суон отново се зае със задачата си. Провери болтовете и ремъците. Не поддаваха, а той не си носеше нужните инструменти. Разбира се, не можеше да се обвинява. Разполагаше с основните инструменти, но това тук изискваше електрическа ножовка.

Въздишка.

Реши, че най-доброто, което може да направи в този случай, е да не допусне и полицията да се добере до диска.

Жалко, това не беше първият му избор, но нямаше други варианти.

Отново долетяха гласове от предната част на ресторанта. Като че ли чу млада жена да казва:

— Извинете, търси Джери.

Възможно ли беше? Да. Гласът му беше познат.

Доброто старо гласово кодиране A5/1…

— Аз съм Джери. Вие ли сте детективът, който се обади?

— Точно така. Амелия Сакс.

Беше пристигнала по-бързо, отколкото очакваше Суон.

Приведен напред, за да скрие от камерата какво прави, той бръкна в раницата си и извади самоделно взривно устройство, противопехотен модел, което щеше не само да взриви компютъра, но и да запокити стотици парчета шрапнел в задната половина на кафенето. Позамисли се. Можеше да нагласи таймера на една минута. Но реши, че ще е по-добре да нагласи детонатора за след по-дълъг период. Така госпожа Сакс щеше да разполага с достатъчно време да влезе в канцеларията и да започне да разглежда записите, преди да се взриви.

Суон натисна копчето, после спусъка и плъзна кутията зад компютъра.

След това бавно се изправи и излезе от канцеларията, като внимаваше да не показва лицето си.