Джефри Дивър
Професионалистите (27)

27.

Странно. Просто много странно.

С черни джинси, тъмносиня копринена блуза и боти, Амелия Сакс влезе в лабораторията и отново остана поразена от това колко различен е този случай.

При всяко друго разследване седмица след началото в лабораторията щеше да цари пълен хаос. Мел Купър, Пуласки, Райм и Сакс щяха да анализират уликите, да нахвърлят факти, изводи и размишления на белите дъски, да трият и да пишат още.

Сега усещането за спешност никак не беше отшумяло — изтеклата заповед за убийство, окачена на дъската, напомняше, че господин Рашид и още много хора скоро ще умрат — но в стаята беше тихо като в гробница.

Лош избор на думи.

Но уместен. Нанс Лоръл още не беше дошла, а Райм беше заминал на първото си пътуване извън страната след инцидента. Тя се усмихна. Не бяха много криминалистите, които биха си дали толкова труд, за да претърсят едно местопрестъпление, но тя се радваше, че той го направи. По много причини.

Обаче отсъствието му беше объркващо.

Странно…

Тя мразеше усещането, студената празнота.

„Имам лошо предчувствие за това, Райм.“

Мина покрай една от дългите маси за улики, върху които имаше комплект с хирургични инструменти, много от които в стерилните си опаковки, в очакване да анализират улики, с които още не разполагаха.

Сакс седна на осиротялото си място и се зае за работа. Обади се на шофьора от „Елитни лимузини“, който обикновено возеше Морено Владимир Николов. Надяваше се той да познава тайнствената Лидия — евентуална компаньонка или евентуална терористка. Обаче според компанията шофьорът не бил в града, заминал по неотложен семеен въпрос. Тя му остави съобщение в службата, както и на личната му гласова поща.

Щеше отново да му звънне по-късно, ако той не я потърсеше.

Беше потърсила подозрения за терористична или престъпна дейност в района, където Таш Фарада беше оставил Морено и Лидия на първи май в консолидираната база данни на полицията за щатски и федерални разследвания. Откри няколко заповеди за обиск и наблюдение в района, но предвид мястото не беше никак чудно, че те бяха свързани с вътрешна търговия и инвеститорски измами в банки и брокерски къщи. Всички бяха стари случаи и Сакс не откри никаква връзка с Робърт Морено.

И после най-сетне направи пробив.

Телефонът й звънна, тя видя откъде е обаждането и бързо вдигна.

— Родни? — Специалистът по компютърни престъпления, който се опитваше да проследи информатора.

Дум, дум, дум…

Звучеше рок. Той постоянно ли слушаше музика? И защо не джаз или поп?

Силата на звука понамаля и Шарнек каза:

— Амелия, не забравяй, че суперкомпютрите са наши приятели.

— Ще го имам предвид. Какво имаш?

Тя огледа празното помещение, в което прашинки се носеха в снопа светлина на сутрешното слънце като балони с горещ въздух, гледани от много далеч. Отново усети болезнено отсъствието на Райм.

— Знам откъде е изпратен имейлът. Няма да те отегчавам с подробности за мрежите и разклоненията, само ще кажа, че вашият информатор е изпратил имейла, към който е приложил ЗСЗ от „Джава Хът“ близо до Мот и Хестър. Само си помисли: верига кафенета в Портланд, Орегон, отваря заведение в центъра на Малката Италия. Какво би казал Кръстника?

Тя погледна към горната част на страницата с копието на съобщението от информатора, закрепено на бялата дъска.

— Датата на имейла вярна ли е? Възможно ли е да я подправи?

— Не, това е датата на изпращането. В имейла може да напише каквато дата си поиска, но рутерите не лъжат.

Значи техният човек е бил в кафенето в един часа и две минути на обяд на единайсети май.

Детективът от отдела за криминални престъпления продължи:

— Проверих. Човек може да се свърже с безжичната интернет връзка там без никаква лична информация. Само трябва да се съгласиш с условията за ползване на услугата, заемащи три страници. Което всички правят, обаче никой на планетата не чете.

Сакс благодари на колегата си и затвори. Обади се в кафенето и помоли да говори с управителя, като му обясни, че се опитва да открие човек, изпратил важни документи по безжичната му мрежа на единайсети май, а също, че иска да отиде на място и да поговори с него за това.

— Имате ли охранителна камера? — попита също Сакс.

— Да, имаме. Във всички заведения на „Джава“ има. В случай на обир.

Тя попита:

— През колко време се презаписва видеото? — Беше сигурна, че новите записи заемат мястото на старите през няколко часа.

— О, дискът ни е пет терабайта. Имам записи от три седмици. Качеството е доста лошо и са черно-бели, но можете да различите лице, ако се налага.

— След половин час съм при вас.

Сакс облече черно ленено сако и прибра косата си на опашка. Извади от шкафа кобура с глока си, провери го, както правеше винаги, и го окачи на колана на джинсите си. Кобурът застана на левия й хълбок. Тъкмо премяташе голямата си чанта през рамо, когато иззвъня мобилният й. Дали не се обаждаше Райм? Тя знаеше, че са кацнали благополучно на Бахамите, но се притесняваше как ще се отрази пътуването на здравето му.

Не, беше Лом Селито.

— Здрасти.

— Амелия. Спецекипът е проверил половината сграда, откъдето шофьорът е взел Лидия. Още нищо. Попадат на много Лидии — кой би допуснал — но нито една не е нашата. Не могат ли хората просто да кръстят детето си Тиара и Естансия? Много по-лесно ще ги намираме, да му се не види.

Тя му разказа за следата до кафенето и че е тръгнала натам.

— Добре. Охранителна камера — отлично. Ей, Линк наистина ли е на Карибите?

— Да, кацнал е. Не знам как ще се държат с него. Сигурно като с натрапник.

— На бас, че той ще се оправи.

Настана мълчание. Имаше нещо. Лон Селито се умисли, но обикновено го правеше доста шумно.

— Какво? — попита тя.

— Добре, ама не си ме чула да го казвам.

— Казвай.

— Бил дойде в кабинета ми — осведоми я старшият детектив.

— Капитан Бил Майърс ли?

„Как се чувстваш като преобразувана в играч от нулево ниво…“

— Аха.

— И?

— Питаше за теб — отговори Селито. — Искаше да знае дали си добре. Физически.

Мамка му.

— Защото куцам ли?

— Може би, не знам. Както и да е, така каза. Чуй ме, на стар дебелак като мен може да му се размине с няколко лоши дни, с малко накуцване. Обаче ти си още хлапе, Амелия. И си кльощава. Проверил е докладите ти. Видял е, че по свое желание си вършила много тактическа работа, винаги като ръководител, а понякога в челните екипи. Просто попита дали си имала някакви проблеми на място и дали някой е споменавал, че не се чувства спокойно с теб по време на арести или на спасителни мисии. Уверих го, че не, категорично. Че си супер.

— Благодаря, Лон — прошепна тя. — Смята ли да ме изпрати на преглед?

— Не повдигна въпроса. Което не означава, че не смята.

За да започне работа в Нюйоркската полиция, човек трябва да премине медицински преглед, но веднъж постъпил в полицията — за разлика от пожарникарите или от служителите в „Спешна помощ“ — не му се налага да го прави отново, освен ако не разпореди по-висшестоящ или полицай не поиска да спечели точки за повишение. Освен първия си медицински преглед преди години Сакс никога не беше ходила на профилактичен преглед. Единствените данни за артрита й съществуваха в картона при личния й ортопед. Майърс не би имал достъп до тях, но наредеше ли й да се подложи на преглед, щеше да стане ясно колко сериозно е заболяването й.

А това би било катастрофа.

— Благодаря ти, Лон.

Затвориха и Сакс застина неподвижно за момент и се замисли: сякаш случаят само донякъде беше свързан с тревогите около извършителите. Изглежда, не по-малко важно беше човек да се пази и от съюзниците си.

Сакс провери оръжието си отново и се запъти към вратата, упорито отказвайки да се предаде и да закуцука.