Джефри Дивър
Професионалистите (21)

21.

Докато Сакс нахвърляше на белите дъски информацията, която беше научила по време на пътуването с Траш Фарада, Нанс Лоръл завъртя стола си към детектива.

Премисляше онова, което й бе разказала Сакс.

— Компаньонка ли? — попита. — Сигурна ли си?

— Не, но има такава вероятност. Обадих се на Лон. Изпратил е няколко от хората на Майърс, за да опитат да я намерят.

— Момиче на повикване — озадачено изрече Лоръл.

Сакс очакваше да е по-изненадана. Информацията, че проститутка е съпровождала женената ти жертва в Ню Йорк, надали щеше да спечели симпатията на съдебните заседатели.

Още повече се изненада, когато прокурорката заяви хладно:

— Е, мъжете кръшкат. Можем да го изиграем фино.

Сигурно имаше предвид, че ще опита съдебните заседатели да бъдат предимно мъже, които вероятно няма да се отнесат толкова критично към изневярата на Морено.

Ако ме питате дали избирам случаи, които съм сигурна, че ще спечеля, детектив, отговорът е да…

— Така или иначе, това е добре за нас — продължи Сакс. — Може би не са прекарали цялото време в леглото. Може да я е завел на среща с приятел, може тя да е забелязала някой от НРОС да ги следи. Ако е професионалистка, ще имаме лостове, с които да я накараме да говори. Надали ще иска да се ровим много в живота й. — И додаде: Възможно е обаче да не е компаньонка, а да е замесена в нещо различно, може би дори престъпно.

— Заради парите — кимна Лоръл към бялата дъска. — Именно. Мислех си за възможна терористична връзка.

Сакс си помисли: „Ти го установяваш, не фактите“.

— Но все пак… — кимна и тя към бялата дъска. — Никакво връщане в САЩ, банковите преводи, изчезването яко дим… Споменаването, че ще вдигне някого във въздуха в Мексико.

— Може да значи много неща. Строителство, събаряне на сграда, например за някоя от кампаниите му за местна власт. — Въпреки това последиците от откритията явно я притесняваха. — Шофьорът забелязал ли е някой да ги следи?

Сакс й обясни, че според Фарада Морено се е озъртал неспокойно.

— Знае ли дали Морено е забелязал нещо конкретно? — попита Лоръл.

— Не.

Нанс Лоръл плъзна стола си напред и впери поглед в бялата дъска със странно сходна поза на тази на Райм, когато паркираше инвалидната си количка пред схемите.

— И нямаме нищо за благотворителната дейност на Морено, което да го представя в добра светлина?

— Шофьорът го определи като джентълмен. И му дал щедър бакшиш.

Лоръл не търсеше точно това.

— Разбирам. — Погледна часовника си. Наближаваше единайсет през нощта. Тя се намръщи, сякаш бе очаквала да е по-рано. За момент Сакс наистина си помисли, че прокурорката се кани да работи цяла нощ. Обаче тя се зае да подрежда папките върху масата си и каза: — Ще се прибирам. — Погледна към Сакс: — Знам, че е късно, но ако искаш, може да напишеш бележките си от носно сведения от детектив Делрей и да ги изпратиш…

— На сигурния сървър.

— Ако обичаш…

* * *

Райм движеше инвалидната си количка напред-назад пред изписаните бели дъски, заслушан в настойчивото стакато на Амелия Сакс, която пишеше.

Не изглеждаше доволна.

Линкълн Райм със сигурност не беше. Отново огледа дъските. Проклетите дъски. Целият случай се крепеше само на двусмислени и спекулативни слухове.

Несигурна работа.

Никакви събрани, анализирани или подложени на анализ веществени доказателства. Той въздъхна безпомощно.

Преди сто години френският криминолог Едмон Локар беше казал, че на всяко местопрестъпление се осъществява обмен между извършителя и местопрестъплението или между извършителя и жертвата. Може и да е невидима, но със сигурност съществува и трябва да бъде открита… ако знаеш къде да търсиш и ако си търпелив и прилежен.

Надали имаше по-уместно приложение на принципа на Локар от убийството на Морено. Стрелбата винаги оставя огромен брой улики: гилзи, патрони, следи от триене, следи от барут, стъпки, материални следи на мястото, от което е стрелял снайперистът…

Райм знаеше, че такива улики съществуват, но не му бяха достъпни. Вбесяващо. С всеки изминал ден, по дяволите — с всеки изминал час, те ставаха все по-незначителни, защото състоянието им се влошаваше, губеха чистотата си и вероятно дори биваха откраднати.

Райм очакваше с нетърпение да анализира събраните веществени доказателства лично, собственоръчно, да ги разгледа, да ги докосне… Невероятно удоволствие, останало недостъпно за него твърде много трудни години.

Само че тази възможност изглеждаше все още неосъществима, защото времето минаваше, а от никъде не получаваха никакви сведения.

Служител от Информационната служба се обади и съобщи, че в базата данни е открил много „Дон Брънс“ или „Доналд Брънс“, обаче алгоритъмът за установяване на неясни връзки не е преценил нито един от тях като съществен. Този алгоритъм вземаше несвързани данни като имена, адреси, организации и дейности и с помощта на суперкомпютри се опитваше да намери връзки помежду им, които традиционното разследване не би успяло да открие. Райм не беше силно разочарован от отрицателния резултат. Не беше очаквал много. Правителствените агенти на това ниво — особено снайперистите — несъмнено често сменяха прикритието си, в повечето случаи плащаха в брой и се стараеха да не се набиват на очи.

Погледна към Сакс, която не откъсваше поглед от екрана на лаптопа си и пишеше бележките си за Лоръл. Беше бърза и акуратна. Болестта, засегнала коляното и таза й, беше пощадила пръстите. Тя изобщо не натискаше копчето за изтриване, за да нанесе поправки. Райм си спомни, че когато преди години започваше работа в полицията, полицайките никога не признаваха, че умеят да печатат, защото се опасяваха да не бъдат изолирани и третирани като секретарки. Сега беше различно — който пишеше по-бързо, имаше по-бързо достъп до информацията и поради това беше по-ефективен следовател.

Сакс обаче имаше изражение на експлоатирана секретарка.

— Да ти донеса ли… — понечи да попита Том.

— Не — сряза го Райм.

— Е, понеже всъщност питах Амелия — рече помощникът му, — защо не я оставиш тя да отговори? Искаш ли нещо за хапване или за пиене?

— Не, благодаря, Том.

Това достави на Райм дребнаво задоволство. И той отклони предложението на Том. И отново потъна в мрачен размисъл.

Сакс отговори на обаждане по телефона. Райм чу мелодията, с която й звъняха, и позна кой е. Тя го пусна на високоговорител.

— Какво имаш за нас, Родни? — провикна се той.

— Здрасти, Линкълн. Напредвам бавно, но проследих имейла на информатора от Румъния до Швеция.

Райм погледна часовника. В Стокхолм трябваше да е ранно утро. Явно биологичният часовник на откачените техничари отмерваше времето по свой си начин.

Полицаят от отдела за компютърни престъпления продължи:

— Всъщност познавам човека, който обслужва прокси сървъра. Поспорихме относно „Момичето с татуирания дракон“ преди около година и известно време се хаквахме взаимно. Добър е. Обаче не колкото мен. Както и да е, успях да го убедя да ни помогне, стига да не трябва да свидетелства.

Колкото и да беше кисел, Райм се засмя:

— Добрата стара мъжка мрежа си съществува и действа — в истинския смисъл мрежа.

Шарнек може би също се засмя, но трудно можеше да се разбере заради музиката, която гърмеше.

— Той е напълно сигурен, че имейлът и ЗСЗ за убийството са изпратени от района на Ню Йорк и че нито една правителствена служба не участва в пренасочването. Изпратени са по търговска безжична мрежа. Информаторът може да е влязъл в нечий акаунт или да е използвал свободен безжичен достъп до интернет в кафене или хотел.

— От колко места? — попита Сакс.

— Има около седем милиона незащитени акаунта в района на Ню Йорк. Приблизително.

— Майчице!

— Обаче успях да елиминирам един.

— Само един? Кой?

— Своя — засмя се той на собствената си шега. — Не се тревожете, много бързо можем да свием бройката. Трябва да разшифроваме един код, но си издействах малко време на суперкомпютъра в Кълъмбия. Открия ли нещо, веднага ще ви съобщя.

Благодариха на полицая. Той се върна към ужасната си музика и любимите си кутии, Сакс възобнови гневното писане, а Райм се насочи отново към анемичните бели дъски.

Мобилният му телефон звънна и той го стисна, когато забеляза, че кодът е 242.

„Е, това е интересно“ — помисли си той, приемайки обаждането.