Джефри Дивър
Професионалистите (99)

99.

Сутринта на операцията

Райм, следван от Сакс и Том, се движеше бързо с инвалидната количка по коридора на болницата към чакалнята на операционната, където пациентите могат да поседят с приятелите и семейството си, докато не ги отмъкнат, за да ги срежат.

— Мразя болниците — рече Сакс.

Райм беше в доста добро настроение:

— Наистина ли? Защо? Персоналът е тоолкова любезен, а храната — тоооолкова хубава. Имат най-новите списания. И всички магии на модерната медицина. Ако ми простите алитерацията.

Амелия кратко се изсмя.

Само след пет минути, когато лекарят се появи и се ръкува с всички, забеляза функциониращата дясна ръка на Райм и пръстите.

— Добре — каза той. — Това е много добре.

— Старая се.

Лекарят обясни това, което всички знаеха: операцията щеше да продължи около три часа, може би малко повече. Престоят в реанимацията се очакваше да бъде около час. Хирургът щеше да ги потърси тук след края на операцията, за да им каже как е минала.

Излъчвайки увереност, мъжът им се усмихна и отиде да се подготви.

Медицинската сестра, красива афроамериканка с престилка с кученца, дойде и се представи, широко усмихната. Страшно е да те упоят и да те разрежат, а след това да те зашият. Някои медици не оценяваха травмата, но не и тази жена, която се грижеше за спокойствието на всички. Най-накрая каза:

— Готова ли сте?

Амелия Сакс се наведе и целуна Райм по устните. Изправи се и накуцвайки, последва сестрата по коридора.

— Ще бъдем в реанимацията, когато се събудиш — извика той.

Тя се обърна:

— Не ставай глупав, Райм. Прибери се вкъщи. Разреши някой случай или нещо такова.

— Ще бъдем в реанимацията — повтори той, докато вратата се затваряше и тя изчезна.

След миг мълчание Райм каза на Том:

— Да имаш случайно едно от онези патрончета с уиски? От полета за Насау.

Той беше настоял болногледачът да качи нелегално малко уиски на борда, макар да знаеше, че в първа класа получаваш колкото поискаш алкохол — по-скоро, колкото болногледачът ти е склонен да ти позволи.

— Не, но и да имах, нямаше да ти дам. Девет сутринта е.

Райм се намръщи.

Още веднъж погледна към вратата, през която беше изчезнала Сакс.

„Не искаме да я загубим, прекалено добра е. Но отделът не може да я задържи, ако настоява да остане на терен…“

Да, беше провел разговора със Сакс, както беше настоял Бил Майърс. Въпреки че посланието беше малко по-различно от това, което беше поискал капитанът. За Амелия Сакс работата на бюро в Нюйоркското полицейско управление, ранното пенсиониране или превръщането й в консултант по сигурността не бяха приемлив вариант. Имаше само една възможност да се избегнат тези кошмари. Райм се беше свързал с доктор Вик Барингтън и беше взел името на най-добрия хирург в града, специалист в лечението на тежък артрит.

Мъжът беше казал, че може би ще успее да помогне; разговорът между Райм и Сакс пред седалището на НРОС в събота беше относно възможността да се подложи на операция, за да подобри състоянието си… и да остане на терен. А не да седне зад бюро според гибелните думи на Майърс.

Понеже не беше засегната от ревматоиден артрит — болест на имунната система, която покосява всички стави, а от по-често срещания остеоартрит, тя беше достатъчно млада, така че операция на бедрото и коляното да й донесе още десетки години нормален живот, преди да се наложи смяна на ставата.

Сакс беше поспорила, но най-накрая се беше съгласила.

В чакалнята Райм гледаше десетината други присъстващи — двойките, самотните мъже и жени, семействата. Някои бяха неподвижни, други водеха напрегнат, едва доловим разговор, трети бяха паникьосани, а четвърти се придържаха към стратегиите на разсейване: разбъркваха кафето си, отваряха опаковки с храна, разглеждаха списания, пишеха съобщения или играеха игри на телефоните си.

Райм забеляза, че за разлика от улиците на Ню Йорк тук никой не му отдели повече от секунда незаинтересовано внимание. Той беше в инвалидна количка, а това беше болница. Тук той беше нормален.

— Каза на доктор Барингтън, че си отказал операцията, нали? — попита Том.

— Да, казах му.

Болногледачът замълча за момент. Вестникът в ръцете му се наклони съвсем леко. За хора, събрани от обстоятелства и професия по заплетен и интимен начин, на двамата никога не им беше лесно да обсъждат лични неща. Най-вече на Линкълн Райм. И все пак се изненада, че се чувства толкова непринудено да сподели с Том:

— Нещо се случи, докато бях на Бахамите.

Очите му се спряха на двойка на средна възраст, които неискрено си вдъхваха увереност един на друг. „За чия съдба? — зачуди се Райм. — На застаряващ баща? Или на малко дете?“

Разликата беше голяма.

— На онова място, където мислехме, че се е скрил снайперистът — продължи той.

— Когато отиде да поплуваш ли?

Криминалистът замълча за момент, отърсвайки се не от ужаса във водата, а от моментите, довели до него:

— Лесно направих заключението, че златистият форд ще се появи.

— Как?

— Помниш ли мъжа с пикапа, който изхвърляше боклук в канавката наблизо?

— Който се оказа главатарят.

— Точно така. Защо му беше да кара до края на ивицата земя, за да изхвърли торбите? Има обществено сметище на осемстотин метра, точно като слезеш от Югозападния път. И кой говори по телефона си, докато разтоварва тежки торби? Той казваше на другите двама в колата къде сме. И носеше сива тениска — каквато ти ми каза, че един от мъжете в колата е носил по-рано. Но аз ги пропуснах, всички следи. Видях ги, но ги пропуснах. И знаеш ли защо?

Том поклати глава.

— Защото имах оръжието. Оръжието, което Майкъл ми беше дал. Нямаше нужда да премислям ситуацията. Нямаше нужда да използвам мозъка си — защото можех да се оправя със стрелба.

— Само дето не можеше.

— Само дето не можех.

Лекар с износена престилка на петна се появи и нетърпеливи очи се стрелнаха към него, както соколът на Райм се спуска към гълъб. Мъжът намери семейството, което търсеше, отиде при него и очевидно му съобщи добри новини. Райм продължи да говори на помощника си:

— Често съм се чудил дали инцидентите не ме направиха по-добър. Принудиха ме да мисля по-добре, по-ясно и да достигам до по-категорично очертани заключения. Защото трябваше. Защото нямах друг избор.

— И сега мислиш, че отговорът е „да“.

Той кимна.

— На Бахамите едва не убиха теб, Майкъл и мен заради моя пропуск. Няма да се случи отново.

— И така, според мен ми казваш, че вече си се оперирал за последен път.

— Точно така. Каква беше репликата от онзи филм, който ме накара да гледам? Хареса ми. Макар че тогава вероятно не съм го показал.

— Кой филм?

— Някакъв криминален. Доста отдавна беше. Героят каза нещо като: „Човек трябва да познава възможностите си“.

— Клинт Истууд — отбеляза Том. — Вярно е, но можеш да кажеш и „Човек трябва да познава силните си страни“.

— Такъв си оптимист! — Райм вдигна лявата си ръка и се взря в пръстите си, после я свали. — Това е достатъчно.

— Това е единственият избор, който можеше да направиш, Линкълн.

Той повдигна въпросително вежда.

— Иначе ще остана без работа. И няма да намеря човек, за когото да се работи толкова трудно.

— Радвам се — промърмори Райм. — Вдигнал съм летвата доста високо.

След това разговорът и неговата странна промяна изчезнаха като сняг върху горещ покрив на кола. Мъжете замлъкнаха.

Два часа по-късно вратите на операционната се отвориха и оттам излезе друг лекар. Отново всички очи се спряха върху облечения в зелена престилка мъж, но това беше хирургът на Сакс и той се отправи право към Райм и Том.

Другите хора тръгнаха към автоматите за кафе, зачетоха списания или изпращаха съобщения, а хирургът погледна двамата мъже и каза:

— Операцията мина добре. Тя е добре. Будна е и пита за вас.