Джефри Дивър
Професионалистите (94)

94.

Трийсет и три метровият товарен кораб пухтеше под парата на дизеловото гориво и се движеше през Карибско море, огромна шир от тюркоазна вода, някога дом на пирати и благородници, а сега — магистрала за туристи и място за забавление на богаташи.

Корабът плаваше под доминикански флаг и беше на трийсет години. „Детройт 16-149“ го движеше във водата със значителните тринайсет възела с помощта на едно-единствено витло. Водоизместимостта му беше четири метра и половина, но днес се движеше бързо благодарение на лекия си товар.

Висока мачта управляваше надпалубните съоръжения, а мостикът беше просторен, но разхвърлян, пълен с навигационно оборудване втора ръка, затегнато с болтове, залепено или завързано. Щурвалът беше старомоден дървен кръг със спици.

Пирати…

На руля беше ниският и набит, петдесет и две годишен Енрико Круз. Това беше истинското му име, макар че повечето хора го познаваха като Хенри Крос, нюйоркчанин, който се занимава с благотворителни дейности, най-мащабната и значима от които беше „Класни стаи за Америка“.

Днес Круз беше сам на палубата, защото мъжът, който трябваше да го придружава, беше убит от американското правителство в апартамент 1200 в „Саут Коув Ин“ на Бахамите. Един изстрел в гърдите беше попречил на Роберто Морено да пътува с приятеля си по море.

Круз и Морено се познаваха от години, още откакто най-добрият приятел на Морено, братът на Круз, Хосе, беше убит — да, това беше правилната дума — от американски хеликоптер в Панама по време на нахлуването през 1989 година.

Откакто двамата мъже работеха заедно, за да се отплатят на нацията за войната, която се беше спуснала над Панама, родната им страна, бяха решили, че диктаторът, когото са подкрепяли през всичките тези години, е лош човек.

В кампанията си срещу САЩ тези мъже се различаваха единствено по подхода. Морено беше открит и публично настроен срещу Америка, докато Круз остана анонимен, което му позволяваше да подготвя нападенията и да достави оръжията и парите там, където щяха да са най-полезни. Морено и Круз бяха гръбнакът на безименно движение.

Бяха организирали смъртта на почти триста американски граждани и чужденци, които се прекланяха пред западните ценности: бизнесмени, професори, политици, висши служители, борещи се с трафика на наркотици, дипломати и техните семейства.

Тези нападения бяха изолирани, за да не могат властите да ги свържат помежду им. Но това, което беше запланувано за днес, беше точно обратното: голям удар срещу политическото, социално и корпоративно сърце на Америка. Морено се беше подготвял в продължение на месеци — беше се отказал от гражданството си, беше прекъснал всички връзки със Съединените щати, беше прехвърлил парите си от САЩ на Каймановите острови, беше си купил къща в пустошта на Венецуела — всичко заради нетърпението, с което очакваше то да се случи.

А кое беше оръжието в сърцето на нападението? Корабът, който сега пореше вълните.

Роден в Панама, Круз беше свързан с корабната търговия през по-голямата част от живота си, знаеше как да управлява плавателни съдове с такива размери. Освен това в наши дни на човек не му се налага да прави друго, освен да върти руля. Имаш нужда само от добре подготвен екип в машинното отделение, джипиес и автопилот на мостика. Това е всичко. Компютърът си вършеше работата, за да пристигне корабът до крайната точка. Движеха се на север-северозапад през морето. Денят беше удивително син, вятърът беше непроменлив, а пръските — калейдоскопични.

Корабът нямаше име или поне вече нямаше и беше поръчан през верига от истински, но неизвестни корпорации и можеше да бъде разпознат само по регистрационния си номер. Имаше файл за него на компютър в Доминиканската република, важните статистически факти бяха вписани в съответната регистрационна книга, но после бяха дигитално изтрити и физически унищожени.

Беше анонимен.

Круз си помиел да го кръсти неофициално, преди да се отправят към Насау — Роберта, на името на приятеля си. След това реши, че е по-добре да се обръща към него просто като Кораба. Беше бледочерен и сив, на ръждиви резки. Но за него беше красив.

Той гледаше към крайната им цел — черната точка на няколко километра. Джипиесът засили навигационната система, за да компенсира вятъра; на руля автоматично се появиха нови координати. Той усети как корабът реагира. Наслаждаваше се на усещането как такова голямо нещо се подчинява на команди.

Вратата се отвори и един мъж се присъедини към него. Беше с тъмна кожа, глава с форма на куршум, гладко обръснат и с мършаво тяло. Боби Чевал носеше джинси и дънкова риза с отрязани ръкави, така че напомняше жилетка. Беше бос. Погледна към хоризонта и каза:

— Лошо, не мислиш ли? Няма да може да види как се случва. Това е тъжно.

Чевал беше основната връзка на Роберто Морено на Бахамите.

— Може би ще го види — отвърна Круз. Не го вярваше, но го каза, за да убеди Чевал, който носеше кръст от конски косъм на врата си. Круз не вярваше в задгробния живот и знаеше, че скъпият му приятел Роберто Морено е толкова мъртъв, колкото щеше да бъде сърцето на правителството, което го уби.

Чевал, който щеше да ръководи Движението за местна власт на Бахамите, щом всичко стане готово, беше ключов фактор в организирането на днешния план.

— Има ли някакви кораби? Следи от наблюдение? — попита Круз.

— Не. Никакви.

Круз беше сигурен, че никой не подозира какво ще се случи. Бяха изключително внимателни. Единственото му опасение беше по-рано през седмицата, когато в офиса на „Класни стаи за Америка“ на Чеймбърс стрийт се появи сексапилна червенокоса полицайка, за да разпитва за посещението на Роберто на първи май. Първоначално се изненада, но Круз се беше справял с някои доста презрени хора — членове на „Ал Кайда“ например и бунтовници от „Сияйния път“ — и не се стряскаше лесно. Беше разсеял детектив Сакс с истинската история за „белия човек“, вероятно от НРОС, който проследил Роберто. После я разсея още повече с някаква измислица за син частен самолет.

„Син самолет за зелен хайвер“ — помисли си той сега и се усмихна. На Роберто щеше да му хареса.

— Лодката готова ли е? — попита Круз Чевал.

— Да. Колко ще се доближим? Искам да кажа, преди да напуснем кораба?

— На два километра би било добре.

В този момент петимата мъже от екипажа щяха да се качат в малка бърза лодка и да се отправят в обратна посока. Щяха да проследят движението на кораба на компютъра. Можеха да управляват от разстояние. Ако джипиесът или автопилотът откажеха, на мостика беше монтирана камера и щяха да наблюдават как корабът се доближава до крайната си цел.

В нея се взираха сега мъжете.

Маями Роувър беше единственото нефтено съоръжение на „Американ Петролиум Дрилинг енд Рифайнинг“ в региона, на петдесетина километра от брега на Маями.

Преди месеци Морено и Круз бяха решили, че петролната компания ще бъде мишената на най-голямото им „послание“ досега — „Американ Петролиум“ беше откраднала големи парцели земя в Южна Америка и беше преместила хиляди хора, на които беше предложила жалко селище в замяна на подписите им върху документи за преместване, които повечето не можеха да прочетат. Морено беше организирал поредица от протести в Щатите и на други места през последния месец. Протестите имаха две цели. Първо бяха извадили на светло престъпленията на „Американ Петролиум“. И второ — дадоха кредит на доверие на предположението, че Морено само говори. Щом властите решиха, че той иска да направи просто обикновен протест, загубиха интерес към него.

Именно затова никой не продължи по следите, които можеха да разкрият какво ще се случи днес: щяха да блъснат кораба в „Маями Роувър“. След удара двеста и петдесет литровите бидони, съдържащи смес от дизелово гориво, торове и нитрометан щяха да експлодират и да разрушат съоръжението.

Морено и Круз бяха решили, че това само по себе си, макар и голям удар, не беше достатъчно. Да убият около шейсетина работници и да унищожат най-голямото нефтено съоръжение на югоизток? Приличаше на действията на горкия човек, който блъсна самолета си в сградата на Отдела за държавните приходи в Остин, Тексас. Уби неколцина души. Създаде малко проблеми, обърка движението.

Но скоро всичко беше постарому в столицата на Тексас.

Това, което щеше да се случи днес, беше много по-лошо.

След като първоначалната експлозия унищожи съоръжението, корабът щеше да потъне бързо. На кърмата имаше втора бомба, която щеше да се издигне на повърхността близо до източника. Детонатор мареограф щеше да предизвика друга експлозия, която щеше да унищожи както тарана, така и пръстеновидните искрогасители. И понеже няма да има какво да спре изтичането, нефтът щеше да се излее в океана — по деветнайсет тона на ден, двойно повече от това, което изтече по време на нефтения разлив в Мексиканския залив.

Повърхностните течения и вятърът щяха да помогнат на нефтения разлив в мисията му да унищожи по-голямата част от източното крайбрежие на Флорида и Джорджия. Можеше да стигне и до Северна и Южна Каролина. Пристанищата щяха да затворят, превозите по вода и туризмът щяха да приключат завинаги, милиони щяха да пострадат от огромния икономически удар.

— Американците искат петрол за колите, климатичните системи и капиталистическите си компании. Е, ще им го дам! Могат да се удавят в петрола, който ще им доставим — беше казал Роберто.

Четирийсет минути по-късно корабът беше на три километра от „Маями Роувър“.

Енрико Круз провери джипиеса за последен път и двамата с Чевал напуснаха мостика.

— Всички в лодката — извика Круз.

Круз забърза към вмирисания преден трюм, където се плискаше слизеста вода, и провери основната бомба. Всичко беше наред. Зареди я. Направи същото и с втората, уредът, който щеше да унищожи искрогасителите.

После бързо се върна на палубата. Хвърли поглед над носа. Да, отправяше се точно към съоръжението. Той сканира огромната площадка на постройката — можеше да се каже на трийсет метра над земята. Не се виждаха работници. Типична гледка. Никой на нефтеното съоръжение не си губеше времето да се разтакава на силно нагорещената желязна надстройка. Те се трудеха здраво във вътрешността на съоръжението, преди всичко на мястото за сондаж, спяха или чакаха следващата смяна.

Круз бързо се отправи към страничната част на кораба, слезе по въжената стълба и скочи в лодката с Чевал и другите от екипажа.

Запали мотора.

Но преди да се отдалечат, Круз разтвори дланта си и целуна възглавничките на пръстите си. След това докосна едно ръждиво петно по корпуса на кораба и прошепна:

— Това е за теб, Роберто.