Джефри Дивър
Професионалистите (93)

93.

В девет в събота сутринта Линкълн Райм сновеше из лабораторията и диктуваше доклада с доказателства по делото „Уокър“ и споразумението, за което се беше договорил Суон.

Погледна календара си на големия монитор.

Операция, петък, 26 май. Бъди в болницата в девет сутринта.

БЕЗ алкохол след полунощ. Никакъв. Нито капка.

Усмихна се на втория ред, добавен от Том.

Къщата беше тиха. Болногледачът му беше в кухнята, а Сакс — в апартамента си в Бруклин. Имаше проблеми с мазето и чакаше работници. Щеше да се види с Нанс Лоръл по-късно днес — на питие и вечеря.

И да си поговорят за мъже…

Райм беше доволен, че противно на всякакви очаквания, жените бяха станали приятелки. Сакс нямаше много.

На входната врата се позвъни и Райм чу стъпките на Том, който отиваше към вратата. След малко се върна, съпровождан от висок мъж с кафяв костюм, бяла риза и зелена вратовръзка, чийто цвят не можеше дори да започне да описва.

Капитан Бил Майърс от отдела за специални операции на Нюйоркското полицейско управление. Каквото и да означаваше това.

Поздравиха се и мъжът заговори възторжено, докато поздравяваше Райм за разрешаването на случая.

— И за милион години не се надявах да видя това — каза капитанът.

— Изненадах се какво се оказа.

— Не думай! Имаше някои доста прилични умозаключения от твоя страна.

Думата „прилични“ описваше единствено общоприетото или не съвсем отблъскващото; не означаваше „хубави“ или „добри“. Но не можеш да промениш човек, който използва жаргон, затова Райм замълча. Осъзна, че бе настанала тишина, тъй като Майърс зачовърка газовия хроматограф с напрегнатост, която обстоятелствата — и самото оборудване — не изискваха.

После капитанът огледа лабораторията и забеляза, че са сами. И Райм знаеше.

— Става въпрос за Амелия, нали, Бил?

Искаше му се да не беше използвал малкото й име. Никой от тях не беше суеверен, освен в този случай. Никога не говореха един за друг на малко име.

— Да. Лон говори ли с теб? За моите проблеми с нейните здравословни затруднения?

— Да.

— Нека ти разкажа по-подробно — каза Майърс. — Дадох й малко време да завърши случая и имах намерение да я накарам да се прегледа при лекар. Но реших друго. Прочетох докладите от залавянето в Глен Коув, когато тя и полицай Пуласки спипаха Джейкъб Суон. В медицинските доклади пишеше, че коляното й напълно е отказало и след като заподозреният забелязал, че изпитва болка, я ритнал или ударил. Ако полицай Пуласки не е бил там, щеше да е мъртва. Както и Спенсър Бостън, и няколко от тактическите полицаи, които са се намесили.

— Тя залови престъпника, Бил — каза без заобикалки Райм.

— Извади късмет. В доклада пишеше, че след това едва е можела да ходи.

— Сега е добре.

— Добре ли е наистина?

Не, не беше. Райм не отговори.

— Очевидно е, Линкълн. Никой не иска да говори за това, но обстоятелствата са съмнителни. Тя излага себе си и другите на риск. Съвещавахме се и решихме. Отстранявам я от разследванията. Ще бъде надзорник в главни случаи. Ще я повишим в чин сержант. Но знам, че ще има ответна реакция.

Райм побесня. Капитанът говореше за неговата Сакс с най-евтините клишета.

Обаче си замълча. Капитанът продължи:

— Искам да я убедиш, че така е най-добре, Линкълн. Не искаме да я загубим, прекалено добра е. Но отделът не може да я задържи, ако настоява да остане на терен. Единствената възможност е да я оставим на бюро.

И какво ще прави тя след Нюйоркското полицейско управление? Ще стане консултант на свободна практика като него? Сакс нямаше да се съгласи. Тя беше блестящ следовател заради естественото си съпричастие и упорство. Тя трябваше да бъде на терен, а не в лабораторията като него. Криминалистиката, разбира се, не беше единствената й специалност. Ако не можеше да стигне до заложник или до кражба, която се случва в момента, за да спипа престъпника, тя щеше да рухне.

— Ще говориш ли с нея, Линкълн?

— Ще говоря с нея — най-накрая отговори той.

— Благодаря. Знаеш, че е за нейно добро, нали? Наистина искаме най-доброто. Ще бъде голяма промяна за всички.

Капитанът стисна ръката му и си тръгна.

Райм се взря в масата, където Сакс доскоро работеше по случая „Морено“. Беше сигурен, че усеща сапуна с аромат на гардения, който използваше, но може би това беше просто спомен.

„Ще говоря с нея…“

После обърна инвалидната си количка, върна се при белите дъски и започна да ги разучава отблизо. Както винаги намери утеха в елегантността и интригата на доказателствата.