Джефри Дивър
Професионалистите (92)

92.

Бяха казали на Шрив Мецгър, че мястото е сигурно и той караше служебната си кола от мястото на постановката на няколко пресечки през спретнатите улици към дома на административния си управител.

Негов приятел.

Негов Юда.

Мецгър с изненада установи, че приятната къща в предградията, където беше вечерял преди две седмици, приличаше на бойните полета, които помнеше от Ирак, с изключение на тучната трева, на лексусите и на мерцедесите, паркирани на съседната улица. Дърветата прикриваха дима, който се носеше към небето от прозорците на къщата на Бостън. Миризмата щеше да остане по стените години наред, дори след боядисване. За мебелите и дрехите и дума не можеше да става.

Собственият Пушек на Мецгър го изпълни. „Как можа да го направиш, Спенсър?“ — помисли си той за стотен път днес.

Както по отношение на всеки друг, който го беше оскърбил — от грубия продавач на кафе до някой като този предател, Мецгър си представи щракване на миши капан, изпита смазваща нужда да го сграбчи, да счупи костите му, да го накара да пищи, да потече кръв. Напълно да го унищожи.

Но после, като се замисли, че животът на Бостън никога няма да бъде същият, Мецгър реши, че това беше достатъчно голямо наказание. Пушекът в него се разсея.

Добър знак ли беше това, доктор Фишър?

Вероятно. Но спокойствието щеше ли да продължи? Може би, а може би не. Защо всички важни битки се водеха до живот? С теглото, с гнева, с любовта…

Той показа пропуска си на няколко местни полицаи, мина под полицейската лента и се отправи към Линкълн Райм и Амелия Сакс.

Поздрави ги и после научи мотивите на административния си директор да направи публична заповедта за убийство. Този грях не беше подтикнат от съвест, идеология или пари, а от желанието му за поста на ръководител на НРОС.

Мецгър беше поразен. От една страна, Бостън беше напълно неподходящ за работата. Въпреки кокалестата си фигура и безизразния поглед Мецгър беше идеален за поста. Онова, което разсейва собствения ти Пушек, е нещото, което те определя.

От друга страна, Спенсър Бостън беше старателен и добросъвестен професионалист в сферата на националната сигурност, играч, дилър, човек, който оправя нещата по мъглявите улици на Манагуа или Рио. Мъж, който нямаше пистолет и не би знаел как да го използва — или не би имал смелостта.

Какво, по дяволите, би направил с организация като НРОС, чиято цел е да отнема човешки живот?

Обаче Мецгър знаеше, че амбициите не се подхранват от логика.

Той кимна равнодушно на Райм и Сакс. Беше се надявал да се изправи срещу Спенсър Бостън, но Сакс беше обяснила, че административният директор е отишъл при децата и жена си в Ларчмънт. Все още не бил официално арестуван. Спорели сериозно какво престъпление е извършил, ако изобщо имаше такова. Обвиненията щяха да са федерални, а не щатски, така че участието на НРОС беше оскъдно.

Нямаше какво повече да прави тук.

Спенсър, как можа…

Той рязко се обърна към колата.

И почти се блъсна с ниската и набита заместник-прокурорка Нанс Лоръл.

И двамата замръзнаха на сантиметри един от друг. Той не каза нищо. Тя проговори:

— Извадихте късмет този път.

— Какво точно означава това?

— Морено се е отказал от гражданството си. Затова случаят пропадна. Това е единствената причина.

Шрив Мецгър се зачуди дали тя се взира във всички толкова настойчиво. „Във всички, освен в любовниците си“ — заподозря той. По това си приличаха. И се зачуди откъде се беше появила тази мисъл.

— Как успяхте да го направите? — продължи Лорън.

— Кое?

— Морено наистина ли се отказа? Истински ли бяха документите от посолството на Коста Рика?

— Във възпрепятстване на правосъдието ли ме обвинявате?

— Вие сте виновен във възпрепятстване — каза тя. — Това е ясно. Избираме да се придържаме към тези обвинения. Интересуват ме конкретно документите за отказ.

Между Вашингтон и Олбъни бяха проведени телефонни разговори, за да не бъдат повдигани обвинения за възпрепятстване. Мецгър се зачуди дали това не е прощален подарък от Вълшебника. Едва ли. Такова дело би изглеждало зле за всички.

— Нямам какво повече да кажа по темата, прокуроре. Обсъдете го с щатската полиция.

— Кой е Рашид ал-Барани?

Така значи, тя имаше поне два записа от опашката за специални задачи — тези на Морено и Рашид.

— Не мога да обсъждам делата на НРОС с вас. Не сте упълномощена.

— Мъртъв ли е?

Мецгър не отговори. Задържа погледа си върху нея. Тя продължи:

— Сигурен ли сте, че Рашид е виновен?

Пушекът завря и напука кожата му като яйчена черупка. Той прошепна грубо:

— Уокър ме използва, използва НРОС.

— Вие се оставихте да бъдете използван. Чухте каквото ви трябваше относно Морено и не задавахте повече въпроси.

Пушек, кълбо след кълбо Пушек.

— Какво не е наред, госпожо прокурор? Разочарована сте, че единственото, което ви остана, е обикновено убийство? Управител на фирма, която се занимава със сигурността, е поръчал няколко удара? Скука. Няма да бъде отразено в медиите така, както би било отразено затварянето на ръководител на федералната сигурност.

Тя не се поддаде на провокацията.

— А Рашид? Сигурен ли сте, че в този случай не са допуснати грешки?

Мецгър си спомни, че Бари Шейлс, както и самият той, почти бяха изпратили в забвение две деца в Рейноса, Мексико.

КЖ: Неодобрени…

У него се надигна непреодолима нужда да удари Лоръл. Или да изрече жестоки обиди относно ниския й ръст, широкия ханш, прекомерния грим, фалита на родителите й, проваления й любовен живот — предположение, но най-вероятно истина. Гневът на Мецгър беше предизвикал само половин дузина синини или побои през годините; обаче думите му бяха наранили много хора. Пушекът предизвикваше това. Пушекът го правеше не-човек.

Просто си тръгни.

— И какво е престъплението на Рашид? Казал е неща за Америка, които не ви допадат? Накарал е хората да се съмняват в ценностите и достойнството на страната? А нима това не е най-важното в Америка — че си свободен да задаваш въпроси?

Мецгър спря, обърна се и избухна:

— Говорите като наивен и банален блогър. — Застана пред нея. — Какво не ви е наред? Защо се възмущавате толкова от това, което правим?

— Защото то е погрешно. Съединените щати са страна на законите, а не на хората.

— Управление на законността — поправи я той. — Джон Адамс. Израз, който звучи хубаво. Разгледайте го добре и ще видите, че нещата не са толкова прости. Управление на законността. Добре. Обаче помислете върху това: законите изискват пълно тълкуване и делегиране на властта. Особено за хора като мен, които вземат решения как да изпълняват тези закони.

— Законите не включват съкращаване на процеса и своеволно екзекутиране на граждани — отвърна на огъня тя.

— В това, което правя, няма нищо своеволно.

— Нима? Вие убивате хора, които смятате, че ще извършат престъпление.

— Добре, госпожо прокурор. Ами полицаят на улицата? Вижда заподозрян в тъмна уличка да държи нещо, което прилича на пистолет. Ченгето има право да го убие, нали? Къде е вашият дълъг процес тогава, къде е благоразумното претърсване и конфискация, къде е правото да се изправиш срещу обвинителя?

— Но Морено нямаше пистолет.

— Понякога мъжът в тъмната уличка има само телефон, но така или иначе бива застрелян, защото сме избрали да дадем на полицията правото да преценява. — Той се изсмя смразяващо. — Кажете ми, не сте ли виновна за същото нещо?

— Какво имате предвид? — изстреля Лоръл.

— Ами моят подобаващ процес? Ами Бари Шейлс?

Тя се намръщи. Той продължи:

— Докато подготвяхте дело срещу мен, не ме ли проучвахте? Или Бари? Получихте ли поверителна информация от, да кажем, ФБР? Да не би „случайно“ да сте попаднали на засечена от Националната агенция по сигурността информация?

Последва неловко колебание. Дали тя се изчервяваше под бялата маска?

— Всяко доказателство, което представям в съда, е в съответствие с Четвъртата поправка.

— Не говоря за съда. Говоря за незаконно събиране на информация като част от разследване. Живеете в същия сив свят, в който и аз — усмихна се той.

Лоръл примигна. Не каза нищо.

— Виждате ли? И двамата интерпретираме, съдим, взимаме решения. Живеем в сив свят — прошепна той.

— Искате ли още един цитат, Шрив? Блекстоун: „По-добре десет виновници да избягат, отколкото един невинен да пострада“. Това прави моята система — грижи се невинните да не свършат като жертви. Вашата не го прави. — Тя извади ключове от износената си чанта. — Ще продължа да ви наблюдавам.

— Тогава ще очаквам с нетърпение да се видим в съда, прокуроре.

Той се обърна и се върна при колата си. Седна спокойно на предната седалка, без да поглежда назад. Дишаше.

Зарежи.

Пет минути по-късно погледна телефона си, който вибрираше. На дисплея беше номерът на Рут.

— Здравей.

— Шрив, чух. Вярно ли е това за Спенсър?

— Страхувам се, че да. По-късно ще ти разкажа повече. Не искам да говоря по несигурна линия.

— Добре, но не ти звъня за това. Обадиха се от Вашингтон.

Вълшебника. Беше забравил за него.

— Той искаше да си уговори телефонен разговор с теб утре следобед.

Наказателният взвод не се ли събира на разсъмване?

— Добре — каза Мецгър. — Изпрати ми подробностите.

Изпъна се. Една от ставите му изпука.

— Рут?

— Да.

— Как звучеше той? — Последва пауза.

— Той… Не мисля, че беше много доволен, Шрив.

— Добре, Рут. Благодаря.

Той затвори и погледна към оживеното място на местопрестъплението в къщата на Спенсър Бостън. Киселите химични пари все още се носеха из въздуха и обграждаха колониалния дом и местността около него.

Пушек…

Значи това беше. Нямаше значение дали Морено е виновен или не. Вашингтон имаше куп причини да разпусне НРОС. Мецгър бе избрал за свой административен директор информатор, а за доставчик на охранително оборудване — корумпиран управител, който беше поръчвал изтезанията и убийствата на хора.

Това беше краят.

Мецгър въздъхна и включи колата на скорост, мислейки: „Съжалявам, Америка. Направих най-доброто, на което бях способен“.