Джефри Дивър
Професионалистите (9)

9.

Шрив Мецгър седеше неподвижен пред бюрото си в Долен Манхатън, а ивица сутрешна слънчева светлина се отразяваше във високата сграда наблизо и падаше върху ръката и гърдите му.

Той се взираше в река Хъдсън и си припомняше ужаса вчера, докато четеше шифрирания текст от отдела за наблюдение към НРОС. Отделът не притежаваше повече умения от тези на ЦРУ и АНС, но не беше и толкова видим, следователно не беше спъван от неудобните разпоредби на Закона за наблюдение на чуждестранното разузнаване. Което пък означаваше, че качеството на информацията му е превъзходно.

Вчера, в ранната неделна вечер, Мецгър беше посетил футболния мач на дъщеря си срещу „Уолвъринс“ — труден противник. За нищо на света не би напуснал мястото си на трибуните с изглед към центъра на игрището.

С децата действаше внимателно, това поне беше научил прекрасно.

Но когато сложи очилата си с тънка рамка, след като избърса стъклата, и прочете объркващите, тревожни и съсипващи думи, Пушекът се появи бързо и неотстъпчиво, по-скоро гел, отколкото пара, и го обгради. Задушаваше го. Целият се разтрепери, стисна зъби и юмруци, сърцето му се сви.

Мецгър си издекламира: „Мога да се справя. Това е част от работата. Знаех, че има риск всичко да се разкрие. Пушекът не те определя, не е част от теб. Можеш да го накараш да си отиде, ако искаш. Но трябва да го искаш. Просто го остави“.

Поуспокои се, отпусна юмруци и забарабани с пръсти по кокалестите си крака във всекидневни панталони (другите футболни бащи бяха с джинси, но той не бе намерил време да се преоблече, преди да отиде на мача). Мецгър беше около метър и осемдесет и тежеше шейсет и осем килограма. Като момче беше дебел, но свали излишните килограми и повече не напълня. Оредяващата му кестенява коса беше малко по-дълга от приетото за правителствена служба, но така му харесваше.

Вчера, когато прибра телефона, дванайсетгодишната полузащитничка се беше обърнала към неговата трибуна и се беше усмихнала. И Мецгър й се усмихна в отговор. Усмивката беше фалшива и може би Кейти го знаеше. Щеше му се да продават уиски, но това беше прогимназия в Бронсвил, Ню Йорк, затова кофеинът беше най-силното предложение в менюто, макар че бисквитките и блондинките от родителския комитет на „Удроу Уилсън“ също бяха много готини.

Както и да е, алкохолът не беше начин да прогониш Пушека.

Мисля, че ви вярвам, доктор Фишър.

Снощи се беше върнал в офиса и не си беше тръгвал, опитваше се да осмисли новините: някаква войнстваща заместник-прокурорка от Манхатън го беше погнала за смъртта на Морено. Понеже беше адвокат, Мецгър прецени възможностите и знаеше, че най-голямото и сериозно обвинение би било в заговор.

Още по-изненадан беше, че областният прокурор е научил за убийството на Морено, защото някой беше издал заповедта за специална задача.

Шибан информатор!

„Предател. На мен, на НРОС и още по-лошо — на страната.“ О, това беше върнало Пушека. Беше си представил как пребива с лопата до смърт прокурора, който и да беше той или тя — никога не знаеше как ще се прояви гневът му. Тази фантазия, особено кървава и със страховит саундтрак, го озадачи и дълбоко го задоволи с колорита и трайността си.

Когато се успокои, Мецгър се захвана за работа, обаждаше се и изпращаше съобщения, добре шифровани, за да направи всичко по силите си проблемът да изчезне.

Сега, в понеделник сутринта, той отклони поглед от реката и се протегна. Беше работоспособен, след като беше спал четири часа (много лошо; умората дава сила на Пушека) и беше взел душ във фитнеса на НРОС. В кабинета си шест на шест, празен, с изключение на сейфовете, шкафовете, компютрите и няколко снимки, книги и карти, Мецгър пиеше лате. Беше купил на секретарката си същото — кафето на Рут беше със соево мляко. Чудеше се дали да не си вземе същото. Тя твърдеше, че отпуска.

Разгледа снимката си с децата на почивка в Бун, Северна Каролина. Спомни си ездата в туристическата конюшня. След това служителят ги беше снимал. Мецгър беше забелязал, че фотоапаратът, който използва облеченият като каубой служител, е „Никон“, същата компания, която прави мерниците на снайперистите му в Ирак. Спомни си конкретно как един от войниците му стреля с патрон „Лапуа“.338 на хиляда и седемстотин метра и уцели рамото на иракчанин, който щеше всеки момент да взриви самоделна бомба. Не е като по филмите; изстрел като този може да те убие, където и да те уцели. Крак, рамо, където и да е. Бунтовникът беше ранен и падна на пясъка, а Шрив Мецгър радостно въздъхна.

„Усмихнете се, господин Мецгър. Имате прекрасни деца. Искате ли три големи и няколко малки за портфейл?“

В него нямаше Пушек, когато планираше и изпълняваше смъртта на предател. Никакъв. Беше го казал на доктор Фишър. Психиатърът се беше смутил и повече не повдигна въпроса.

Мецгър погледна компютъра и вълшебния си телефон.

Бледите му очи — лешников цвят, който не му харесваше, примесен с жълтеникавозелено, болнави — отново погледнаха през прозореца към отрязъка от река Хъдсън, гледка, подарена му от шепа луди глупаци, които в ясен септемврийски ден бяха срутили запречващата я сграда. И които, без да подозират, за жалост на живите си сънародници, бяха тласнали Мецгър към новата му професия.

От тези мисли Пушекът се сгъсти, както често се случваше, когато Мецгър се сетеше за единайсети септември. Преди спомените за този ден го изтощаваха. Сега просто го пробождаха болезнено.

Остави…

Телефонът му звънна. Той погледна кой го търси и екранчето му съобщи: прецакан си.

— Мецгър на телефона.

— Шрив! — чу се весел глас от другата страна. — Как си? Не сме се чували от месец.

Той не харесваше Вълшебника от Оз. Както и самия вълшебник като герой (но филмът доста му допадна). Беше потаен, манипулативен, деспотичен и се беше възкачил на трона с измама… И все пак командваше всички.

Горе-долу като мъжа, с когото разговаряше сега.

Собственият му личен Вълшебник го мъмреше:

— Не ми се обади, Шрив.

— Все още събирам информация — каза на мъжа, който се намираше на четиристотин километра на юг във Вашингтон. — Има много неща, които не знаем.

Тоест нищо. Обаче той не знаеше доколко е наясно с това Вълшебника.

Затова щеше да продължава с двусмислиците:

— Изглежда, сведенията за Морено не са били верни, а, Шрив?

— Изглежда.

— Случва се. Случва се, разбира се. В нашата шантава работа. Твоята информация сигурна ли е, проверена ли е няколко пъти?

Твоята…

Непоколебим избор на местоимение.

— Разбира се.

Вълшебника не му припомни как Мецгър го беше уверявал, че смъртта на Морено е наложителна, за да се спасят много хора, защото емигрантът е на път да взриви седалището на „Американ Петролиум“ в Маями. Всъщност най-сериозният инцидент беше, че една протестираща жена замерила полицай с домат и дори не го беше улучила.

Но разговорите с Вълшебника включваха предимно подтекст, а думите му — или липсата на такива — изглеждаха още по-целенасочени.

Мецгър работеше с него от няколко години. Не се срещаха често, но когато се случваше, ниският и набит усмихнат мъж винаги носеше син шевиот, впечатляващо шарени чорапи, както и значка с американското знаме на ревера. Никога не беше имал проблеми като на Мецгър, проблеми с Пушека, и винаги говореше възможно най-спокойно.

— Трябва да действаме бързо — каза Мецгър, негодувайки, че се налага да се отбранява. — Обаче знаем, че Морено е заплаха. Финансира терористи, подкрепя продажба на оръжия, бизнесът му пере пари, много неща.

Мецгър се поправи. Морено беше заплаха. Беше застрелян и вече не съществуваше.

Вълшебника от Вашингтон продължи с медения си глас:

— Понякога просто трябва да действаш бързо, Шрив, така е. Луда работа.

Мецгър извади нокторезачка и се захвана за работа. Така поне малко пречеше на Пушека да се материализира. Странно беше, но по-добре, отколкото да се тъпче с пържени картофи и бисквити и да крещи на жена си и децата.

Вълшебника заглуши телефона си и проведе друг тих разговор.

Кой, по дяволите, беше в стаята с него, чудеше се Мецгър. Главният прокурор?

Някой от Пенсилвания авеню?

— Доколкото чуваме, има някакво разследване — каза Вълшебника, когато се върна на линията.

Така значи. По дяволите. Той наистина знаеше. Как се беше разчуло? Изтичането на информация беше толкова голяма заплаха за това, което правеше, колкото и самите терористи.

— Изглежда има. — Този път имаше много Пушек.

Последва пауза, която очевидно означаваше: „Кога щеше да ни го споменеш, Шрив?“.

— Полицията ли? — гласеше въпросът на Вълшебника.

— Да, Нюйоркското полицейско управление. Без федералните. Имам солидни основания за имунитет. — Дипломата по право на Мецгър събираше прах от години, но той беше прегледал случая „Найджъл“ и други случаи много внимателно, преди да се захване с работата тук. Можеше да изрецитира решението на съда по случая и насън: федерални служители не могат да бъдат разследвани за щатски престъпления, в случай че са действали в сферата на своите правомощия.

— А, да, имунитет — подхвърли Вълшебника. — Разгледали сме това.

Вече? Всъщност Мецгър не беше изненадан. Последва дълга пауза.

— Радваш ли се, че всичко беше в сферата на правомощията ти, Шрив?

— Да.

„Господи, моля те, нека удържа Пушека вътре!“

— Отлично. Брънс беше специалистът, нали?

Никакви имена или само кодови по телефона, колкото и добре да беше кодиран.

— Да.

— Полицията говорила ли е с него?

— Не. Крие се. Няма начин да го открият.

— Разбира се, няма нужда да казвам, че трябва да внимава.

— Взел е предпазни мерки. Всички са взели предпазни мерки.

Последва пауза.

— Е, стига сме говорили по този въпрос. Ще те оставя да се погрижиш за него.

— Ще го направя.

— Добре. Защото изведнъж са започнали разисквания на бюджета на комисията по разузнаване. Не разбирам защо. Нищо конкретно, но нали ги знаеш тези комитети. Гледат къде отиват парите. Исках само да ти кажа, че по някаква причина — наистина ми е трудно да го кажа — НРОС е попаднала в полезрението им.

Нямаше Пушек, но Мецгър беше смаян.

Вълшебника продължи:

— Пълни глупости, нали? Знаеш, че се борихме много, за да задвижим вашата служба. Някои хора бяха много притеснени от НРОС. — Последва смях. — Нашите либерални приятели, изглежда, изобщо не харесват това, което сте намислили. Някои от приятелите ни от другата страна на пътеката не одобряват, че изземвате функции на Лангли и Пентагона. Между чука и наковалнята съм. Както и да е. Вероятно нищо няма да излезе от това. Ех, пари. Защо винаги всичко се свежда до пари? Та така. Как са Кейти и Сет?

— Добре са, благодаря.

— Радвам се. Трябва да затварям, Шрив.

Той прекъсна.

О, боже!

Това беше лошо.

Това, което всъщност казваше веселият Вълшебник с вълшебния си шевиотен костюм, неподходящи чорапи и тъмни, остри очи беше: „Ти отстрани гражданин на САЩ въз основа на лош план и ако делото стигне до щатския съд, ще кърви чак до Оз. Много хора в столицата ще държат Ню Йорк и резултатите от случая «Морено» под око. Напълно подготвени са да изпратят стрелец по самата НРОС в преносен смисъл, разбира се, под формата на съкратен бюджет. След шест месеца агенцията няма да работи“.

Всичко щеше да мине по мед и масло, ако не беше информаторът.

Предателят.

Заслепен от Пушека, Мецгър извика секретарката си по интеркома и отново взе кафето си.

Информацията е сигурна, проверена е няколко пъти…

По този въпрос…

Мецгър си каза: „Премисли ситуацията — обадил си се тук-там, изпратил си съобщения. Вече се разчиства“.

— Добре ли си, Шрив? — Погледът на Рут беше върху пръстите му.

Мецгър осъзна, че е на път да смачка картонената чаша и да залее с топло кафе ръкавите си и документи, които само няколко души в цяла Америка бяха упълномощени да прочетат.

Отпусна хватката и успя да се усмихне:

— Да, разбира се. Нощта беше дълга.

Личната му секретарка беше на шейсет и няколко години, с издължено, привлекателно лице, все още осеяно с бледи лунички, които я правеха да изглежда по-млада. Знаеше, че е била „дете на цветята“ преди десетилетия. Лято на любовта в Сан Франциско. Живяла е на Хайт стрийт. Сега прошарената й коса беше вързана на стегнат кок, както обикновено, и носеше шарени гумени гривни на китките, които показваха, че е подкрепила най-различни каузи. Рак на гърдата, надежда, мир. Кой да предположи? Искаше му се да не го беше правила, подобни послания, дори и двусмислени, изглеждаха неуместно в правителствена агенция с мисия като тази на НРОС.

— Спенсър дойде ли? — попита той.

— Каза, че ще е тук до половин час.

— Кажи му веднага да дойде при мен.

— Добре. Мога ли да направя нещо друго за теб?

— Не, благодаря.

Когато Рут излезе от кабинета и затвори вратата, оставяйки аромат на масло от пачули подире си, Мецгър изпрати още съобщения и получи няколко. Едно от тях беше окуражително.

Поне разсея малко Пушека.