Джефри Дивър
Професионалистите (80)

80.

— Безпилотен самолет осем девет две до център Флорида. Мишената е идентифицирана и е на прицел. Инфрачервен и радар.

— Разбрано, осем девет две… Разрешена употреба на ПДП.

— Прието. Осем девет две.

Шест секунди по-късно Робърт Морено вече не съществуваше.

Бари Шейлс беше в килията, сам, с долепени длани и седеше наведен напред. Пейката беше твърда, вътре беше задушно и миришеше на вкиснало.

Той си припомняше задачата „Морено“ и мислеше по-конкретно за безплътните гласове от централата във Флорида. Това бяха хора, които никога не беше срещал.

Точно както никога не беше виждал безпилотния самолет, който беше управлявал по време на тази мисия, никога не беше плъзвал ръка по корпуса му, както по корпуса на своя F-16. Не беше виждал нито един от безпилотните самолети.

Отдалече.

Войник и оръжие.

Войник и мишена.

Отдалече.

Отдалече.

— В стаята изглежда има двама, не, трима души.

— Можете ли със сигурност да идентифицирате Морено?

— Той е… Има някакъв проблясък. Да, така е по-добре. Да. Мога да идентифицирам задачата. Виждам го.

Мислите на Шейлс бяха объркани. Като самолет, който се върти: ужасът, предизвикан от новината, че е убил трима невинни, а после е арестуван за убийството на един. След това разбра, че Шрив Мецгър е наел специалист да почисти след операцията, да убие свидетели, да сложи бомба.

Това го накара да осъзнае, че онова, което правеше за НРОС, поначало беше грешно. Бари Шейлс беше летял на мисии в Ирак. Беше хвърлял бомби и снаряди и със сигурност беше убивал хора в подкрепа на наземни операции. Когато си в разгара на битката, дори шансовете да са в твоя полза, както се случва в повечето военни операции на САЩ, все пак има вероятност някой да те убие — някоя ракета „Стингър“ или изстрел от АК-47. Дори един куршум от кюрдски автомат можеше да свърши тази работа.

Това е битка. Така се случва на война.

И е честно, защото знаеш кои са враговете. Лесно е да ги идентифицираш — това са хората, които искат да те убият.

Обаче е съвсем различно да седиш в Стаята на смъртта на хиляди километри, снабден с данни от разузнаването, които може да са верни, а може и да не са (или да са манипулирани). Как можеш да знаеш, че набелязаният враг наистина е враг? Как изобщо можеш да разбереш?

А после ще се върнеш вкъщи, на четирийсет минути път, и ще си заобиколен от хора, които може да са също толкова невинни, колкото тези, които преди малко си убил за една десета от секундата.

„О, скъпа, купи някакво лекарство. Сами има хрема. Аз забравих да взема.“

Шейлс затвори очи и се залюля на пейката.

Знаеше, че има нещо нередно около Шрив Мецгър — нравът му, моментите, когато губеше контрол, докладите на разузнаването, които не изглеждаха както трябва, лекциите относно светостта на Америка. По дяволите, когато започнеше да говори проамерикански, звучеше точно като антипод на Робърт Морено.

Само че никой не изстреля куршум .420 със стеснена задна част по ръководителя на НРОС.

А да поръчаш специалист, за да разчисти, да постави експлозиви и да убие свидетели. Изтезания…

Изведнъж, както седеше на това отблъскващо място, вонящо на урина и дезинфектант, Бари Шейлс осъзна, че е съкрушен. Годините потискана вина го заливаха и заплашваха да го задушат, духовете на мъже и жени от позорната опашка, хора, които беше убил, се носеха към него, за да го завлекат под повърхността на мастилено кървавия прилив. Годините, прекарани като някой друг — Дон Брънс, Самюъл Маккой, Били Дод… От време на време в магазина или в преддверието на киносалона, когато Мардж изричаше истинското му име, той се колебаеше и не беше сигурен на кого говори тя.

„Просто предай Мецгър“ — каза си той. Имаше достатъчно информация в телефона му като Дон Брънс, за да затворят ръководителя на НРОС за дълго, ако се окажеше, че е манипулирал доказателства и е наел специалист да елиминира свидетелите. Можеше да даде на Лоръл шифъра, копието от файла с ключа, а също другите телефони и документи, които беше запазил.

Спомни си за адвоката. Изобщо не го харесваше. Ротстийн изглежда беше ангажиран от фирма във Вашингтон. Не казваше коя. Когато се срещнаха, след като Лоръл си беше тръгнала, адвокатът изведнъж се разсея, получи и изпрати няколко съобщения, докато обясняваше на Шейлс как ще се развие случаят. Поведението му изглежда се беше променило, сякаш каквото и да кажеше или направеше, Шейлс беше прецакан.

Странно беше, че мъжът не знаеше много за Шрив Мецгър, въпреки че НРОС му беше много добре известна. Ротстийн изглежда прекарваше повече време във Вашингтон, отколкото тук. До този момент съветът му беше простичък: не казвай нито дума на никого за нищо. Щяха да се опитат да го накарат да се предаде. „Нанс Лоръл е двулична кучка, знаеш какво означава «двулична», Бари, разбираш какво имам предвид. Не вярвай на нито една нейна дума“ — говореше му той.

Шейлс му беше обяснил, че Мецгър може да е направил някои доста лоши неща в опитите си да прикрие случая.

— Например мисля, че може и да е убил някого.

— Това не е наш проблем.

— Напротив, е — каза Шейлс. — Това е точно наш проблем.

Адвокатът получи още едно съобщение. Дълго гледа дисплея на телефона. После каза, че трябва да тръгва и че скоро ще се свърже с него.

Ротстийн си беше тръгнал.

А Бари Шейлс беше доведен тук и беше оставен сам в тихата, миризлива стая.

Минаха мигове, хиляда удара на сърцето, цяла вечност, докато чу вратата в далечния край на коридора да се отваря. Приближиха стъпки.

Може би беше пазач, който идваше да го заведе на още някоя среща. С кого?

С Ротстийн? Или с Нанс Лоръл, която щеше да му предложи добра сделка, ако се признаеше за виновен?

В замяна щеше да поиска да предаде Шрив Мецгър.

Всичко му подсказваше, че трябва да го направи. Умът му, сърцето, съвестта.

И мисълта за мъчението да живее по този начин — да вижда Мардж и момчетата през мазен прозорец. Нямаше да вижда децата да тренират, нямаше да ги вижда в празничните сутрини. А те щяха да пораснат, понасяйки мъката и подигравките, че баща им е в затвора.

Безнадеждността на ситуацията се стовари върху него, обгради го и започна да го души. Искаше да извика. Последствията бяха по негова вина. Беше решил да се присъедини към НРОС, да убива хора, като натиска копче на половин свят разстояние от тях.

Но в крайна сметка всичко се свеждаше до следното: човек не предава бойните си другари.

Вярно или не. Бари Шейлс въздъхна. Мецгър беше в безопасност, поне доколкото зависеше от него. Килии като тази щяха да бъдат негов дом през следващите двайсет или трийсет години.

Подготвяше се да съобщи на Нанс Лоръл новината, която тя не искаше да чуе, когато пред килията се чуха стъпки и вратата издрънча и се отвори.

Той се изсмя кратко и мрачно. Това явно изобщо не беше посещение. Огромен пазач афроамериканец водеше друг затворник, който беше дори още по-едър от тъмничаря, грамаден мъж, мръсен, със зализана назад коса. Дори от другия край на стаята миризмата на този човек се разнесе като вълни по повърхността на спокойно езеро.

Мъжът хвърли бегъл поглед на Шейлс и се обърна към пазача, който погледна и двамата, затвори вратата и се отдалечи по коридора. Новият затворник се изкашля и се изплю на пода.

Пилотът се изправи и се премести в най-отдалечения ъгъл на килията.

Другият остана там, където беше, с извърната глава. Все пак летецът имаше чувство, че онзи усеща всяко негово движение на ръцете и краката, всяко преместване на пейката, всеки дъх, който си поемаше.

Новият ми дом…