Джефри Дивър
Професионалистите (71)

71.

— Искаш ли малко скоч? — попита Райм от средата на салона си, близо до микроскопа за сравнение. — Според мен имаш нужда.

Нанс Лоръл вдигна поглед от ъгъла на стаята, където събираше папките си, обърна се към него намръщена. Той заподозря, че ще му дръпне лекция колко е непрофесионално да пиеш по време на работа.

— От коя дестилационна? — попита тя.

— „Гленморанди“. Дванайсет или осемнайсетгодишно.

— Нещо по-торфено? — попита тя и го учуди още повече.

Сакс също се учуди, ако се съдеше по леката усмивка на лицето й.

— Не. Опитай го, ще ти хареса.

— Добре. Осемнайсетгодишното. С капка вода.

Райм стисна бутилката и наля непохватно. Тя сама си добави водата. Бионичната му ръка не беше достатъчно точна.

— Сакс? — попита той.

— Не, благодаря, аз ще си налея нещо друго.

Тя подреждаше пликчетата с улики, които дори при прекратени случаи трябва да бъдат старателно описани и съхранени.

— Том и Мел?

Лаборантът каза, че кафето му е достатъчно, а Том отказа. Напоследък се беше пристрастил към коктейли „Манхатън“ с бърбън, но обясни на Райм, че напитки, които са свързани с рецепта, трябва да се пият само през уикендите, когато най-вероятно няма да ти се отваря работа.

Том извади от хладилника, където често съхраняваха проби от кръв и тъкани, бутилка френско шардоне. Вдигна я към Сакс.

— Четеш ми мислите — отговори тя.

Той я отвори и наля.

Райм отпи от ароматното уиски.

— Хубаво е, нали?

— Да — съгласи се Лоръл.

Той препрочете писмото за отказа на Морено от американско гражданство. Беше не по-малко ядосан от Лоръл, че тази формалност прекратява случая.

— Мразил е страната толкова, че да се откаже от гражданство? — възкликна Пуласки.

— Явно — каза прокурорката.

— Стига, момчета и момичета — обади се криминалистът и пийна още малко уиски. — Спечелиха първия рунд. Или първия ининг. Което клише или метафора предпочитате. Обаче ние все още имаме извършител, нали така? НИ 516, виновен за взрива в едно кафене и за убийството на Лидия Фостър. А това са важни случаи. Лон Селито ни възложи да работим по тях.

— Обаче случаят няма да е мой — отбеляза Лоръл. — Наредено ми е да се върна към другите си случаи.

— Това са глупости — ядно изстреля Рон Пуласки и разпалеността му изненада Райм. — Морено е същият човек, който е бил, когато са го застреляли — невинна жертва. Какво като не е американски гражданин?

— Наистина са глупости, Рон — съгласи се Лоръл по-скоро примирено, отколкото ядосано. — Точно така е.

Допи уискито си и се приближи до Райм. Ръкува се с него.

— За мен беше чест да работим заедно.

— Сигурен съм, че пак ще работим заедно.

Лека усмивка. Но нещо в невероятната тъга на лицето й му подсказа, че според нея с кариерата й като прокурор е свършено.

— Ей, искаш ли да вечеряме някой път? — попита я Сакс. — Може да е за сметка на държавата. — И за да не я чуе Райм, добави шепнешком: — И за сметка на мъжете.

Двете си размениха телефоните, като се наложи Сакс да погледне кой е новият й номер. През последните няколко дни беше сменила половин дузина с предплатени карти.

После прокурорката старателно прибра папките си, като маркира отделните категории с лепящи се листчета и кламери.

— Ще ви изпратя копия за случая с неизвестния извършител.

Дребната жена взе куфарчето си в една ръка, служебната чанта в другата, огледа стаята за последен път и без да каже нищо повече, излезе, тракайки с токчета по дървото, а после по мрамора в коридора. Тръгна си.