Джефри Дивър
Професионалистите (68)

68.

В прохладното и затъмнено укритие в Рейноса, Мексико, Рашид ал-Барани привърши списъка си с части за бомбата и го побутна към Дебелия. Така беше кръстил мислено главния специалист на картела по самоделните взривни устройства, когато онзи се доклатушка преди половин час прашен и с мръсна коса. Рашид му даде прякора презрително, но прецизно — човекът наистина беше много тежичък. След това съжали за лишената си от вежливост мисъл относно физиката и личните му хигиенни навици, защото човекът се оказа не само много услужлив, но и невероятно талантлив. Той беше изработил някои от най-сложните взривни устройства в западното полукълбо през последните няколко години.

Мъжът прибра в джоба си списъка с нужните неща, които трябваше да купи, и обеща на испански вечерта да се върне с всички части и инструменти.

Рашид беше сигурен, че оръжието му ще свърши работата много ефикасно, ще убие регионалната директорка на Агенция за борба с наркотиците Барбара Самърс и всички останали на църковния пикник в радиус на десет метра от нея, а вероятно и повече, зависи колко човека чакат на опашката за сладолед, където ще бъде поставено взривното устройство.

Той кимна към стаята, където държаха мексиканските заложници, и попита Дебелия:

— Компанията му събра ли откупа?

— Да, да, потвърдено е. Семейството е осведомено. Тръгват си довечера, веднага щом бъде преведена и последната част от сумата. — Той се взря в Рашид. — Просто бизнес, нали разбираш?

— Да, да, просто бизнес — каза Рашид и си помисли: „Не, всъщност не е така“.

Дебелия влезе в кухнята, където отвори хладилника и за изненада на Рашид не си взе бира, а две кофички гръцко кисело мляко. Изгледа арабина, отвори и двете кофички и изяде първо едната, а после и другата с пластмасова лъжица, застанал насред стаята. След това избърса устата си с хартиена салфетка, хвърли празните кофички в кошчето и отпи вода от бутилката.

— Сеньор, ще се видим скоро. — Ръкуваха се и Дебелия излезе, като влачеше обувките си с изтрити четвъртити токове.

Щом вратата се затвори, арабинът се приближи до прозореца и надникна навън. Мъжът се качи в мерцедес, който се наклони на една страна. Дизеловият двигател изкашля и запали, после колата потегли по алеята и вдигна подире си облак прах.

Рашид остана на прозореца десет минути. Никакви признаци за наблюдение, никакви съседи, които да се озъртат неловко, докато минават покрай къщата. Никакви пердета, които да се размърдват на прозорците. Кучетата се мотаеха спокойно и не се чуваше лай, който да говори за натрапници на невидими места наоколо.

Откъм спалнята се разнесоха гласове. И после тих шум, който отначало не можа да определи — неравномерен, извисяващ се и заглъхващ. Звукът се стабилизира и тогава той разбра, че е детски плач. Момиченцето. Казали му бяха, че ще се прибере у дома, но то не вярваше. Искаше да си бъде у дома веднага, при плюшената си играчка, в легълцето си, със своето одеялце.

Рашид се замисли за сестра си, която бе убита в Газа заедно с две свои съученички. Сестра му… не по-голяма от това момиченце. Тя не бе имала шанса дори да се разплаче.

Той пийна още чай и разгледа схемите, заслушан в печалния глас на момиченцето, който му звучеше още по-съкрушително, заглушен от стените, сякаш тя бе призрак, затворен за вечни времена в тази прашна гробница.