Джефри Дивър
Професионалистите (63)

63.

Рашид ал-Барани непрекъснато се озърташе.

Високият и оплешивяващ четирийсетгодишен мъж със старателно поддържано катинарче съзнаваше, че го застрашава опасност — от страна на „Мосад“, на ЦРУ, на онази служба за сигурност в Ню Йорк, НРОС. Вероятно и от страна на някои хора в Китай.

Да не говорим за не един от мюсюлманските му събратя. Известен беше с критиката си към фундаменталистите от региона заради тяхната интелектуална немощ и сляпото им придържане към средновековна философия, неприложима в двайсет и първи век. (Освен това публично и безпощадно беше осъждал умерените, защото намираше за проява на страх протестите им, че не са разбрани правилно, когато твърдят, че ислямът в основни линии е презвитерианство, но с различна свята книга. Те обаче само отправяха оскърбления, нямаше да тръгнат на фатва срещу него.)

Рашид искаше нов ред, пълно преобразяване на вярата и на обществото. Ако имаше идол, това не беше Зауахири или Бен Ладен. Би бил съчетание от Карл Маркс и Тед Качински, Унабомбър, който беше учил в неговия университет — Мичиганския.

Обаче колкото и непопулярен да беше, Рашид вярваше в сърцето си, че е прав. Премахваш тумора и светът ще се оправи.

Разбира се, метастазите бяха САЩ. От кризата на непосилните заеми в Ирак до оскърбителния морков на чуждестранната помощ, расистката филипика на християнските проповедници и политици и обожествяването на консуматорството, страната беше котва за прогреса на цивилизацията. Беше я напуснал, след като завърши политология, и повече не се върна.

Да, враговете му бяха нетърпеливи като глутница вълци и искаха да го пипнат заради възгледите му. Дори страните, които не харесваха Америка, се нуждаеха от Америка.

Обаче той в момента се чувстваше повече или по-малко в безопасност в това голямо ранчо в Рейноса, Мексико, докато чакаше пристигането на свой съюзник.

Разбира се, не можеше да го нарече „приятел“. Взаимоотношенията му със съмнителните типове от картела „Матаморос“ бяха основани на симбиоза, но мотивите им съществено се различаваха. Тези на Рашид бяха идеологически, войната срещу американския капитализъм и общество (и подкрепата им за Израел, но това се подразбираше). Целта на картела беше в известен смисъл противоположната — да спечели огромни суми от това общество. Обаче целите им в основни линии бяха еднакви. Да вкарат в страната колкото може повече наркотици. И да убият онези, които се опитват да им попречат да го правят.

Той отпи от силния си чай и погледна часовника си. Един от босовете на картела щеше да изпрати главния си специалист по бомбите след около час, за да се срещне с Рашид. Той щеше да го снабди с нужното, за да направи изключително добро устройство, което след два дни да убие директорката на Агенцията за борба с наркотиците в Бронсвил, Тексас, заедно със семейството й и останалите хора, които се случат наблизо в момента.

В момента Рашид седеше на ниската масичка, наведен над бележника си с жълти листове и с молив чертаеше схемата на самоделното взривно устройство.

Рейноса беше адски неприятно градче, прашно, сиво-кафяво и пълно с малки и порутени фабрики, но тази къща беше голяма и уютна. Картелът беше вложил добри пари в поддръжката й. Имаше сносна климатизация, изобилие от храна, чай и бутилирана вода, удобни мебели и плътни щори по прозорците. Да, къщата никак не беше лоша.

Само че понякога ставаше шумно.

Отиде до задната спалня и почука, после отвори вратата. Една от горилите на картела, набит мрачен мъж на име Норсагарай, кимна за поздрав.

Рашид погледна заложниците на картела: двама съпрузи, закръглени мексиканци, сина им тийнейджър и едно малко момиче седяха на пода пред телевизора. Ръцете на мъжа и на жената бяха вързани с телефонен кабел, достатъчно хлабаво, за да могат хората да се хранят и да пият вода. Но не толкова, че да нападнат похитителите си.

Според Рашид трябваше да вържат жената по-стегнато. Тя беше опасната, в нея кипеше ярост. Виждаше се, докато успокоява дъщеря си — слабичко дете с тъмна и къдрава коса. Съпругът и момчето бяха по-уплашени.

Свръзката беше осведомила Рашид, че може да използва къщата, но ще я дели със заложниците, които бяха тук от осем или девет дни. В това време дребният бизнес на мъжа се опитваше да събере двата милиона долара подкуп, които искаше картелът — за неподчинение.

— Би ли намалил звука, моля те? — обърна се Рашид към Норсагарай и кимна към телевизора, по който вървеше анимационно филмче.

Пазачът го стори.

— Благодаря ти. — Взря се в семейството, без да изпитва никакво удоволствие от ужаса им. Това беше престъпление с цел печалба и той не го одобряваше. Огледа момчето, после футболната топка в ъгъла. Цветовете бяха на „Клуб Америка“, професионалния мексикански отбор.

— Обичаш ли футбол?

— Да.

— Като какъв играеш?

— Като полузащитник.

— И аз, когато бях на твоята възраст. — Рашид не се усмихна. Никога не се усмихваше, но гласът му беше благ. Взира се в тях още малко. Те не знаеха, но на него му бяха казали, че преговорите са почти приключили и семейството ще бъде освободено на следващия ден. Което го радваше. Тези хора не бяха врагът. Бащата не работеше за американска компания, която неморално експлоатира хората. Той беше просто дребен бизнесмен, подразнил картела. На Рашид му се искаше да ги увери, че ще оцелеят след това изпитание, но проблемът не беше негов.

Затвори вратата и се върна при чертежа, над който работеше. Дълго се взира в него. И най-сетне заключи: първо, никой не би могъл да оцелее в близост до така проектираното устройство. И второ — позволи си тази нескромна мисъл — чертежът беше елегантен като най-красивите теракотени плочки зелиге от мароканското изкуство.